Е сега вече ù видяхме сметката

печат
Имаме си нов антикорупционен закон – честито! И официален Главен Борец с корупцията – юнак със скромни дотук постижения, ченгеджийско минало и обичайно бомбастични обещания – дваж честито!
Традиционно, веднага след пускането на някакъв обект, започва ремонтът му. Не остана извън обичая и антикорупционното показно упражнение. Ремонтът се изрази в… изключване от обсега му на общинските съветници. В частта му „конфликт на интереси“. Доста от съветниците имат частна практика или собствен бизнес – медицински, консултантски, юридически, охранителен – и тъкмо заради бизнеса си се натискат в общинските съвети.
Триж честито!
Веднъж избрани, чрез присламчване към някоя от основните партии, ако още не членуват в такава, съветниците си уреждат: евтини помещения, безконкурсни договори и други начини за осигурено решаващо предимство пред конкурентите на „свободния пазар“. Низшите партийни активисти, получили за усилията и верността си местенце в органа на местната власт (кой знае защо наричана „местно самоуправление“ – абсолютно безсрамна лъжа), без помайване регистрират частни фирми и се впускат в безгрижно използване на ресурсите на общината, превърната в бащиния.
Близко е до акъла, а даже законът казва, че това е корупция. Защо тогава, под гръмките фанфари за „борба с корупцията“, законът свива заплашителните нокти и благодушно позволява на една група персонажи до насита да жънат благините на корупцията?
Отговорът е прост и отдавна повтарян на страниците на вестника ни. Корупцията е нормален режим на функциониране на държавата. Щом има бюрокрация, има корупция, а корупцията е просто сделка – практика, която с нищо не противоречи на покупко-продажните „пазарни отношения“.
Самопризнания, че корупцията е „начин на живот“ на държавността, се сипят от самите държавници от всякакъв мащаб. Неотдавна ръководството на НАТО обвини руските спецслужби, че използвали корупцията като оръжие. Тоест признават продажността на своите „кадри“.
Вече и най-романтичните държаволюбци с притеснение се питат защо управляващите си позволяват толкова нагло погазване на собствените си обещания и приети нормативи. Нима това е нещо ново? Очевидно наглостта вирее не само у нас, където „нямало държава“. Там е работата, че има държава – и тя прави това, което е естествено за нея: краде, като обявява своята кражба за позволена норма, а опитите на гражданите да си облекчават живота по същия начин – за престъпление. Държавата е снизходителна към корупцията на едро – отново по разбираема причина: едрите далавераджии са спонсори на политическите партии. Само отделни бизнес лица и групировки, които наистина прекалят (и то защото съществува риск някой от евробатковците да се разсърди и спре целувките с премиера) или не са от кръга спонсори на управляващата шайка, попадат под ударите на „борците с корупцията“. Това не са обаче ударите, каквито рушветчиите заслужават. Обикновеният човек може с лекота да бъде съсипан – и такива случаи има! – и буквално да остане на улицата заради свои прегрешения пред закона. Нито една „едра акула“, колкото и да се оплете в мрежите, обаче не понася „цялата суровост на закона“. Не остава без дом, не попълва редиците на клошарите. Да не говорим колко рядко влиза в затвора.
Е, ние сме принципно против затворите. Занданите, заедно с тъмничарския персонал, който наскоро предяви претенции за „достойна заплата и добри условия“, представляват съществена част от проблема с антиобществените явления, в никакъв случай не са част от решението му. Каквито и страшилища да лежат уж по затворите, най-вредоносните социопати седят в правителството, в парламента, в директорските кабинети на държавни служби, банки, предприятия. Системата е направена точно според поговорката „за кокошка няма прошка, за кон няма закон“.
В случая закон има. С откровено вграден двоен стандарт. С интересни извинения.
Парламентаристите обосноваха поправките в прясното си далаверотворение: как можело общинските съвети да останат без лекари, предприемачи, юристи?! Та те ще напуснат, за да си гледат бизнеса и частните практики! Ами да напускат, голяма загуба. И без това гледат бизнеса си, а не „дълга към гражданите“.
Другият довод: агенцията по вписванията нямало да се справи с вълната прехвърляния на фирми, така че да се избегне (формално) „конфликтът на интереси“.
Ха така! Значи държавата не може и физически да под­сигури „борбата с корупцията“, дори да иска (а тя не иска, по принцип). Красота!
В началото на пропагандната кампания как сме щели да унищожим корупцията чухме лозунга „да махнем гишето!“ – пак потвърждение откъде идва корупцията. Само че частта от бюрократи „на гише“ е нищожна част от чиновничеството, при това „корупцията на гишето“ в повечето случаи облекчава населението, поне онези, които успяват да заделят за дребен рушвет. Основната маса на държавната машина е далеч от гражданите, зад стени и с охрана – ама не затворническа. Държавата – това са бюрократите или, според логичната верига: властта – това е корупцията.

Медиите често коментират повече или по-малко темата за „Доверието към властимащите“. Сбъркано поставен въпрос. Конкретните политически „лица“, с извинение, идват и си отиват, а властта остава. Правилното е: защо да имаме доверие към властта като явление, като гнила практика и безчовечна теория! •

Шаркан


 

1 коментар

  • ССпартак

    Държавата -банда от експлоататори крадящи от труда на народа още от каменно-медната епоха.
    Държавата – организация на експлоататорските класи имаща за цел за управление и ограбване на подтиснатите и утвърждаване и разширяване на своята власт.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *