Забравената космонавтика

печат
През юли се навърши половин век от полета на хора до друг свят. Това постижение на науката и техниката е последвано от… практическо нищо.
Тепърва е назначено – за 2022 г. – извеждане на обитаема орбитална станция Lunar Orbital Platform „Gateway“ около Луната, каквато беше възможна за създаване през 1970-те.
Бъз Олдрин, сега на 89, още преди закриването на програмата „Аполо“ предлага построяване на станция „Сайклър“, която да се движи по ексцентрична орбита, преминавайки периодично в близост покрай Луната и покрай Земята – и така да служи като „ферибот“ за доставка на апарати до Месечината с минимален разход на гориво, а в перспектива и за връщане на полезен товар от Луната. В НАСА обаче нямаха достатъчно кураж да се преборят за тази идея пред Конгреса на САЩ, който не разрешава по-нататъшното финансиране на лунните проекти. Вече бяхме там, побихме знамето, изпреварихме руснаците. На Луната няма какво да се прави – отсякоха политиците, повториха го чиновниците, с тях се съгласиха и мастодонтите от бизнеса, чиито говорители са всъщност политиците.
Загубилият надпреварата СССР се оттегли, понеже управниците му сметнаха за „позорно да бъдат втори“.
Днес се шири кампанията по търсене на причини (оправдания) за утвърждаване на становището, че пилотираната космонавтика е твърде сложна, прекалено рискова, ненужна, а и непечеливша.
„Големият скок за човечеството“ се оказа напразен – защото беше плод на конюнктурно съперничество, а не на цивилизационна стратегия. При все че технологиите направиха значителен напредък оттогава (например бордовият компютър, който осигури кацането на Луната, е в пъти по-кекав от масово ползваните айфони), реално желание за завръщане липсва – само приказки за вадене на политически дивиденти.
Наистина ли е толкова страшно пътешествие извън Земята? Наистина ли е толкова непосилно сложно?
От 12-те стъпвали на Луната астронавти четирима са още живи и гонят 90-те, като само двама от тях са починали на възраст под 82 години (без да е установена връзка между причината за смъртта и професията им), а един загива след катастрофа с мотор на 69. Тази скромна статистическа извадка е достатъчна, за да обори твърдението „полетите извън магнитното поле на Земята са смъртоносно опасни“. А и частни космически компании (получили на аванта технологии на НАСА и щедро подхранвани с държавни, най-вече военни поръчки „на зелено“) рекламират „космически туризъм“, включително обиколка на Месечината – тоест те не смятат, че кандидатите за туристи (милионери) рискуват прекомерно. Комай само научните проекти се оказват „опасни“…
Частниците в космоса – това е отделна голяма тема. Тези компании израснаха под закрилата на държавните агенции. Получаваха и получават бюджетно финансиране на разработките си, както и щедри поръчки „на зелено“, особено военни. Практически всички „космически частници“ се сдобиха на аванта с технологии на НАСА от закрити програми и стигнаха до предела на интереса си – проекти за космически туризъм, бърза печалба. Както и гръмки обещания „да осигурят надежден транспорт до Марс“. Но защо до Марс? Защото, отнесени към Луната, рекламите бързо ще бъдат изобличени като средство за изпомпване на дотации, докато „полет до Марс“ може да се отлага безкрайно и все с „уважителни причини“.
Истината за Марс обаче е, че щом на Луната „няма какво да се прави“, то на Марс пък изобщо. В една стратегия за усвояване на космоса Червената планета логично изпада от списъка приоритети – ще поясня това по-нататък в статията.
Що се отнася до „космическия бизнес“, истината е, че освен орбитални разходки за платежоспособни лица и изстрелване на спътници срещу добро заплащане (плюс застрахователна полица при авария на ракетата), на нищо друго не е способен. Космосът, дори близкият, е твърде голям за дребнавата същност на капитализма, твърде необятен за контрола на държавността.
Капитализмът наистина не знае какво да прави с ресурсните богатства извън нашата планета, но съвсем основателно вижда в опитите за усвояването им заплаха от системни кризи. Космонавтиката е „острието“ на най-напредналите технологии. Капитализмът предизвика техническия прогрес (селективно при това, само технологии с бърза възвращаемост на инвестициите – с изключение на военните лудости) и доскоро успяваше да се приспособява към „страничните ефекти“. Ускоряващата се роботизация обаче води нещата до предела на приспособимостта, до пълната абсурдност на „пазарните отношения“. Производството на блага без човешки труд означава край на капиталистическите практики, колапс на спектъра обслужващи системата идеологии.
Оттук и фактическата липса на „стратегии за космоса“, както при частниците, така и при държавните агенции. Особено ярък е примерът на Роскосмос – около тази кантора се вихрят скандали за гигантски корупционни схеми и разхищение на средства в астрономически размери.
Истинската космическа стратегия като главна насоченост следва да има грижата за полза на цялото човечество – и това буквално. Изгодата за политици, чиновници и корпорации не се брои като „полза за всички“. Това е по същината на такава стратегия. А конкретните ѝ направления включват:
Първо, създаване на адаптирани към космоса технологии. Фактори като вакуум, силна радиация и ниска гравитация (както и безтегловност) да се използват като предимства, не да се разглеждат като пречки, с които инженерите да се „борят“. Също така тези технологии следва да се ориентират към ограничени ресурси, ограничени като брой използвани химически елементи. Изискват се много знания за такъв висш инженерен пилотаж.
Второ, космосът наистина ще бъде роботизиран, по-добре да забравим внушенията от филми и романи, колкото и да харесваме пилота Пиркс на Станислав Лем. Тъкмо по тази линия космосът изисква „затварянето на цикъла“ – създаване на самовъзпроизвеждащи се роботизирани производствени комплекси, чието ядро съставляват адитивните технологии (чиито първи лястовици са обемните принтери). Икономика, базирана върху „нойманови машини“, не може да бъде капиталистическа, а още по-малко такава, за развитието на която ще „късаме от залъка си“. Тя се самоподдържа и зависи от човека само дотолкова, доколкото в нея са вложени инструкции да произвежда нужни на хората изделия. Всъщност по-голямата част от такова производство е за „вътрешните нужди“ на комплекса „репликатор“ и ползваните от него суровини не се отнемат от хората, а енергията се черпи от и без това „прахосващото“ я Слънце.
Разбира се, разработката на такива системи ще погълне определен обем ресурси, включително време, интелектуална енергия, изчислителни мощности и точно тук капитализмът блокира – веднъж разработеният репликатор става „всеобщ капитал“, изплъзва се от изключителна собственост на прекия си създател. Защо им е тогава да разработват подобно нещо? Та бизнесът не е благотворителност, както обичат да повтарят апологетите на сегашния строй.
Мястото на „ноймановата икономика“ е преди всичко Луната и онези астероиди, които периодически прелитат относително близо край Земята – на първо време.
Трето, ефектът от пускането в действие на технорепликаторите е, че тогава на нашата планета можем си позволим съкращаване на индустрията, да обърнем истинско и дейно внимание върху влошаващата се в глобален мащаб екологична обстановка. Лунните заводи ще осигуряват почти всичко нужно, в това число и околоземни слънчеви електроцентрали. От лунните космодруми ще излитат кораби към другите небесни тела от Слънчевата система.
Може да се продължи нататък, но като илюстрация на Стратегията мисля, че е достатъчно. Марс в тази схема, въпреки емоциите и романтиката, ще чака реда си, и то след Меркурий, където има много метал и слънчева енергия над 9 киловата на квадратен метър, докато на Луната можем да усвоим максимум 1,4, а имаме ли енергия, имаме всичко – дори при неконцентрирани залежи полезни изкопаеми, дори при ползване на органичен набор от химични елементи.
Излазът в космоса е въпрос на оцеляване на човечеството, не каприз. Възможността за разтоварване на Земята от прекомерната техносфера се намира в космоса. Защита от сблъсък с голям метеорит – за повече от 60 години „космическа ера“ капитализмът не съумя да предприеме нищо по въпроса, но пък успешно замърси ниските околоземни орбити с боклук, който тепърва ще създава проблеми на новоизстрелваните космически апарати и вече намиращите се в орбита спътници. И най-важното – за живеене и работа в космоса не са пригодни клишетата на конкуренцията, социалното неравенство, властническата привилегия ограничени малцинства да вземат обществено значими решения. За успешно оцеляване и процъфтяване в суровите космически условия ключови са солидарността, взаимопомощта, разпределянето на блага според потребностите, самоуправлението. Все неща, пренебрегването на които докараха космонавтиката в тресавището на днешната задънена улица. •

Васил Арапов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *