Завръщането на златната орда

печат

Зарежете всичко. Тръгвайте по пътищата!
Андре Бретон

Беше събота, на Канбиер [главна улица в Марсилия – бел. прев.]. Бяхме там, изгубени в средата на многобройните шествия, с техните фалшиви плакати и ритуали. Тогава чухме шум в далечината и слязохме до Старото пристанище. Площадът беше завладян от Жълти жилетки. Пред Рю дьо ла Република, а също и на кея до кметството, стояха редици жандарми. Имаше дори бронирани части. Смесихме се с тълпата, не познавахме никого, но аз почувствах там, за първи път в тази страна, като повей на вятъра, нещо, с което не бях свикнал – народният гняв, който със сигурност идваше отдалече. Няколко месеца по-рано в Армения почувствах същата емоция, когато народът блокира цялата страна, за да принуди властниците да си вървят. Това беше същата сила, изразяваща се автономно, без цялата политическа лайнарщина.
Скоро група Жълти жилетки тръгна към Канбиер. Това не беше демонстрация, нямаше никакъв лозунг, с две думи – никакъв ред. Всред тази тълпа един брадат мъж извика: Да вървим! Без партии, без синдикати, нито лидери! Ние сме Народът! Изведнъж почувствах величието на тези прости думи. Това, което беше красиво, беше толкова просто: да бъдеш там, да оставиш изтърканите фрази, факти, стария ред, за да бъдеш част от тълпата, непознат сред непознати. Качихме се по Канбиер, разкъсахме тънкия кортеж на CGT [синдикатът на компартията – бел. прев.] с нейния камион с високоговорители, лаещи същите парчета от хиляда години, и с неговата охрана, държаща да предпази стадото от „заразата“. Беше ясно, че са свършили курса – те и старите им маниери; времето им беше изтекло и това беше адски хубаво. Цялата казионна левица, която толкова дълго време бе управлявала съвместно мизерията, буквално се разпадаше пред очите ни. Задминахме тази синдикална вехтория. Ордата в жълто надаваше диви викове, бяхме отвъд говоримия език, „ау ау“, нямаше повече нужда от лозунги, просто „ау ау“ – този боен вик, този животински вой. След това, на свой ред задминахме левичарите и пост-левичарите, трескаво групирани около своите знамена и листовки, които също изглеждаха ужасени от избухването на този нов гняв и от тези обноски, които не спазваха обичайния протокол. Всъщност, те изглеждаха особено възмутени от това, че жълтата орда не се интересуваше, да, просто не се интересуваше от тях, сякаш никога не са съществували, те и техните невнятни параклиси и славословия, дребни буржоа, които толкова дълго бленуваха за бедните, за пролетариите и които сега бърчеха носове пред този „нечист“ народ, пред този немилостив език („Макрон копеле!“), пред тази тълпа, която отнасяше всичко със себе си и си играеше с всички стари навици. Това беше революционна ситуация, когато изведнъж се появиха нови начини, а увереността започна да се разклаща, когато хуморът стана опасен и буржоазията – отляво и отдясно – започна да трепери. По-нагоре по булеварда видях да слизат други жълти жилетки. Бяха стари, някои куцаха, други изглеждаха измъчени, носеха големи чанти, влачеха куфари; бяха накиприли старо куче в жълта жилетка, която висеше до земята. Човек имаше впечатлението, че са тръгнали на кръстоносен поход, че целият народ е тръгнал нанякъде, може би към някакъв въображаем Ерусалим, предшестван от старци с пророчески бради, скупчени просяци и изтощени кучета. Цял един наранен народ, издрапал от низините, нахлуваше в градовете, нови вандали, многобройни, скрити зад кръстовищата на кръговото движение, ще лагеруват на нашите площади, преди да продължат своя поход, след като всичко са опустошили. Бях завладян от тази гледка и си казах, че може би няма да се спрат повече. Вече нямаше да спрем. Лидерите можеха да говорят красиво, но ние вече не ги слушахме. Беше непоправимо, един народ се бе вдигнал и тръгнал.
Aу ау! •

Един сред многото


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *