Защо е Стършел свършил?

печат
Губи ми се напоследък вестник „Стършел“. Преди време, доста на брой години вече, от страниците му, от строените в роти и батальони баналности, току проблясваше нещичко свежо, нещо смело и очаквано неочаквано. Какво се случи, зъбите ли му избиха накрая? Жилото ли му отрязаха? И то при „демокрацията“, дето уж и свобода на словото, и други подобни били „реални“. Впрочем, един университетски преподавател по социология за специалистите от „публична администрация“ неотдавна нарече демокрацията фашизъм. Не направо, просто в пространно словоблудие в ефира на държавното радио заяви, че „диктатурата на мнозинството е фашизъм“. Което означава, че демокрацията е фашизъм. Не истинската демокрация, която е само пряката, а представителната, която е камуфлажът на олигархията. Формално, представителната „демокрация“ е тъкмо „диктатура на мнозинството“, тоест би трябвало да е противоположното на олигархията – властта на малцинството, каквато имахме, имаме и ще имаме занапред, докато не ни просветне, че това не е правилно.
Гостът в радиостудиото, социологът професор, обаче не поясни тези неща. Много зле. Особено за преподавател. Още по-зле за студентите му, които се обучават за професионални социопати, каквито са бюрократите. На бюрократа не му липсва и така самочувствие, но когато му внушат, че е и богоизбран, служебно изискваната социопатия му става норма изобщо, развива се до психопатия и в личния живот.
Ето теми, каквито днешният вестник „Стършел“ пропуска. Най-много да ги позачеше отгоре-отгоре – отново в коловоза на мухлясалите баналности. Смела поза, страхлива кауза.
Защо?
Защото диктатурата на милиционерските палки се оказа песен пред диктатурата на Царица-парица, зад която пак има палки – на полицията и на бухалките на мутрите, дето уж им „минало времето“.
Да не разтягаме общи приказки – да видим конкретното. Например брой 3762 на „Стършел“ от 14 септември тази година. Какво виждаме?
Стари смешки – претоплени. Няколко афоризма, които едва раздвижват устните за усмивка, но никак не ги изкривяват в гняв, а нали това е целта на сатирата – не да те разсмее, а да те ядоса, да те зареди с непримиримост! Нека не с юмруци, а със жлъчен смях да пернеш негодниците, които вгорчават живота!
…Въпреки че и най-разяждащият като киселина смях не трогва мишените на присмеха. Смейте ни се, без думи казват те. До насита се смейте. А после си изпълнявайте задълженията, които сме ви наложили.
Сатира без смисъл. Мърморене, боядисано като сатира.
Карикатурите – уж заяждане с властта, – но в допустимите граници. Бойко Борисов облечен като супермен, по-точно „Бойкомен“. Подигравка ли е това, или скрита четка? Смешен псевдосупермен – това е невинно. Другарско мъмрене. Истината, че ББ дори според властническите критерии е криминален престъпник, не е произнесена.
Статиите – нищене на неща, с които се занимават даже по-успешно останалата преса – и „опозиционна“, и „верноподаническа“. Вадене на нож на умрелите глави на ламята. Стонове „ах държаво, защо не си спазваш законите“, вместо припомняне на Ботевото сатирично изказване за закона и държавността. Политически коректни дописки в евросъюзнически тон. Заигравки с учебната година – септември е.
И пак – слаб хумор, никаква сатира.
Повтарям – сатирата е онова, което хапе, а не просто лае, като лаят постоянно се срива до скимтене и жален вой. Издание, което се е самоопределило като сатирично, би трябвало да се постарае повече, за да ядоса или окуражи – според заслуженото.
Журналистите обаче и те са хора – не обичат да ги бият. Страдането за правда не е на мода.
Пък и защо трябва да е страдание? Страдалците не променят нищо. •

Читател на „Стършел“


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *