За дисидентите, фашизма и „идеалните хора“

печат
През 1995 г. в ленинградски тогава вестник известният фантаст Борис Стругацки публикува статия с напън да опише фашизма и изрежда „ключовите“ черти на това грозно явление: култ към традицията с уклон към мистика и превъзнасяне на предците; отричане на съвременността, втренчен в миналото поглед, при все вкуса на нацистите например към индустриалните постижения (според автора, в Италия и Германия люто мразели западната цивилизация, тя била „уродлив плод на капиталистическата плутокрация и нравственото разложение, наченало през Възраждането); действие заради действието (неясно обяснено, авторът набляга на ритуалите, пренебрежението към интелигенцията, страстта към фетиши като униформи, символи, маршове); несъгласие с предателството (така формулирано от Стругацки, изглежда нормално – никой не обича предателите, не е здравословно да обичаш онези, които ти забиват нож в гърба, но под „предателство“ авторът имал предвид „плурализъм на мненията“, тоест правото да се отметнеш от предишни убеждения… Нима думата „предателство“ е подходяща за самокритичното мислене или писателят влиза в тон с обекта на своите разсъждения? Защото всяко съмнение се третира от фашизма като предателство).
И нататък: ксенофобия; използване на недоволството на масите за печелене на влияние (което надали е изключителна черта единствено на фашизма – репликирам аз фантаста); спекулиране с патриотизма (да, позната картинка, още повече, че „правоверните“ патриоти никога не се съгласяват да признаят патриотизма като минимум нагласа за борба срещу потисниците на народа, с който патриотът се самоидентифицира – именно такъв е бил патриотизмът – ако е уместно да използваме това вече доста оцапано понятие – на Ботев, на Бакунин и от него естествено е израствал интернационализмът като непримиримост с потисниците и на други народи); необходимост от „образ на врага“ (тук пак бих репликирал автора, че съвременната западна „демокрация“ също има въпиеща и постоянна нужда от „враг“ за плашило на данъконосния, законопослушен и пазарно потребителски електорат); култ към силата и властта (широко разпространено явление във всяко социално разделено общество); култ към героизма и смъртта (като как тогава да оценим такъв белег от американската например култура, измислила супергероите?); култ към мъжествеността (бабаитлъкът, патриархалното е култ и сред множество „антифашисти“ обаче); избирателен популизъм, изразен в обещания за ликвидиране на корупцията, прогонване на гастарбайтерите, тоест все откликване на „волята на народа“, фактически присвоявайки си монопола на „глас народен“ (и тук също може да се възрази, че демократичната демагогия е усвоила всички похвати на фашизма, да не споменаваме, че всъщност фашистките лидери тъкмо от демократичните оратори са се учели на фокуса да изкарват черното бяло и обратно).
Борис Стругацки продължава да реди (и така бичува фашизма… по-точно своята представа що е фашизъм): за фашизма е характерно да подменя понятията! С това описанието на фашизма според писателя приключва.
Относно последната „черта“ ще кажа: голям грях, няма що, на фона на „политкоректността“ на тогавашната и сегашната „демокрация“… Общо – да, описанието е уместно, но плитко, повърхностно. Все едно описвате някой звяр, окраска, дължина на мустаците, кривината на ноктите, но старателно отбягвате да посочите, че става дума за хищник.
Обяснимо е защо Стругацки се е плъзгал отгоре-отгоре, без да задълбава. „Разкривайки“ същността на фашизма, той е внимавал да скрие тази същност – а тя е: ФАШИЗЪМ = СВРЪХДЪРЖАВНОСТ. Да рита срещу държавността авторът не само не е смеел, това е било против убежденията му.
Братя Стругацки бяха добри писатели – предимно по форма, по ошлайфаност в занаята на разказвачи. Идеите, поднасяни в спретнато и увлекателно написаните им произведения, обаче не са идеи за човешката свобода. Идеите им бяха, че хората имат нужда от елит, от вид аристокрация. Неслучайно книгите им бяха издавани в СССР в тиражи от стотици хиляди, понякога милиони. Властите им позволяваха известни волности – за разтуха на народа, за показно колко е толерантна държавата на КПСС към дисиденстващите интелектуалци. Стругацки не бяха явни дисиденти, предпазливо се движеха близо до ръба, стараейки се да не го прекрачват. Обратно на твърденията на техните стари и млади почитатели, никоя творба на братята не е бивала забранявана, цензурирана, сваляна от печат. Не е било нужно – автоцензурата на Стругацки е била безупречна, а усетът им кое е позволено и кое се търси от публиката – непогрешим. Те бяха заели престола на висшия литературен авторитет във фантастиката, за да засенчат такива автори в жанра като Иван Ефремов и Александър Богданов. Последните двама, при все по-слаби чисто занаятчийски, често тромавички със словото, изказваха идеи, от които властта се страхуваше. Докато братята най-много да погъделичкат привилегированите, да ги накарат да се намусят – леко. На читателите от долните етажи на социалната пирамида пък им олеква, търсят у авторите рецептата „что делать?“, но такава няма – и те остават бездейни, накъдето ги поведат съдбата и началникът.
Дисидентът като общ феномен и специално съветският дисидент бе същество, което демонстрираше „несъгласие“, а мотото му бе: държаво, изпълнявай законите си! Толкоз. Никакъв намек на бунт, никакво съмнение, че „правовата“ държава не е върхът на справедливостта. Накратко, дисидентите просто недоволстваха, че не принадлежат към елита. Типичен пример е Солженицин – той не бе против империята, той бе за православна, вместо болшевишка монополна идеология. Затова никак не е изненадващо, че в началото на 1990-те, след възраждането на анархичното движение в СССР, когато бяха скалъпени няколко съдебни процеса срещу анархисти, почти всички мастити дисиденти правозащитници забълваха змии и гущери, призоваха „цялата строгост на закона“ върху главите на обвиняемите – и обвинени в това, че се защитили срещу цивилни агенти на полицията, които провокирали безредици на митинг, а при защитата наранили копоите. За дисидента държавата е „правилната“ държава – в която той, интелектуалецът, е на почит, с него се съобразяват официално и – какво да се правим на свенливи – плащат му за мъдрите консултации, с които ощастливява политици и чиновници. Следователно анархистът му е враг, по-лош от фашиста, а съответно не е удобно да обвини фашизма в това, че е довел държавността до логичния ѝ завършек – тоталитаризма.
И така, фашизмът е преди всичко култ към държавността, убеждение, че без държава, и то свръхупълномощена, кормувана от една единствена „мъдра“ партия, обикновеният човек ще се покатери на дърветата, ще вие, ще хапе всеки срещнат и ще препикава паметници на велики лидери от миналото. Гигантски е стремежът на либералите да изкарат фашизма нещо едва ли не паднало от прелитаща комета, а не израснало от „нормалната“ държавност, а даже цъфтящо и днес. Например у нас Тристранната комисия (държава, работодатели, профсъюзи) е фашизъм, осъществяване на „класовия мир“, заемащ второ по значение място в доктрината на фашизма от Мусолини. Класовият мир обаче, при положение че векове е кипяла класова война, е осъществим само при капитулация на едната страна – и, гледайки деянията на нашата Тристранка, виждаме кой точно е капитулирал, кому отказват да получи заработеното, когато съдът не е подел дело за несъстоятелност, кому препоръчват да подава граждански иск, за да си вземе неплатените заплати (и, докато трае делото, ще похарчи тези заплати за адвокати и съдебни такси – не е ли ясно кой печели тук?).
Огромна част от миналите и сегашните „антифашисти“ не са мърдали и на косъм от такъв начин на мислене. Когато не съскат срещу анархистите, снизходително подхвърлят следните „аргументи“: общество, което не се нуждае от структури за определяне на права и налагане на задължения, за раздаване на свободи и порции от бюджета (т. е. държава), трябва да се състои от идеални хора; идеални хора обаче няма, значи вашата анархия е илюзия.
Старо, изтъркано и невярно. Илюзия е тъкмо схващането, че „държавата служи на народа“. Илюзия, породена от лъжите на държавата за себе си. И не са нужни „идеални хора“ за бездържавното общество. Достатъчно е неидеалните хора да постъпват естествено, в съгласие с вродените си инстинкти на стадни животни. Кой инстинкт е най-важен за стадото? Инстинктът за взаимно погаждане – от разбиране и търпимост, до активна взаимопомощ и осъзната солидарност, ограничено единствено от личните качества (и постъпки) на даден индивид. Този инстинкт е осмислен в принципа „постъпвай с другите така, както искаш да постъпят с теб при подобни обстоятелства“ – популярна форма на императива на Кант, изказана от Кропоткин.
Твърдя, че общество, което се придържа към Императива, нека и не всякога стриктно, но с траен стремеж да го спазва, е по-добро от подчиненото на държава общество. Твърдя, че е възможно, твърдя, че е устойчиво. Огледайте се – навред го правим, макар и куцо. Върху този наш инстинкт паразитира държавата и го извращава. Всички нейни закони и институции представляват ограничаване на Императива, негово избирателно прилагане. Нима чиновниците, наложили сегашното лекарствено ембарго, биха искали тях лично някой да лиши от лечение в името на „пестеливостта“? Да послужат като „цена“ на „нормализирането“? Държавата е „олицетворение“ на постъпването така, както никой не би искал да постъпят с него. Следователно, животът под държава е неестествен напън, живот в изкривено състояние, от което изкривяване се изкривяват и мислите ни – а това вече е проблем за психиатрия… каквато практически липсва вече, след като беше премахната фашизоидната държава на БКП и се възцари „демократичната“ държава на частния капитал, царя и неговия бивш бодигард.
Преди, когато казвах същите неща на група мои познати, бе ми зададен умопомрачителен въпрос: добре де, а каква сила ще кара хората да се държат според Императива? Значи пак ти трябва държава.
Признавам, тогава просто онемях от чудовищната глупост, изречена с невероятно непоклатимо сериозен тон. Наистина ли? Коя сила би карала хората да следват инстинктите си?
Ако ще разискваме нещата в този дух, нека се запитаме: как можем без държавни указания да ядем, спим, ходим до тоалетна? Хайде, да не бъда вулгарен, но питам: и влюбването ли не може се случи без държава?

Неотдавна чух по радиото репортаж за постоянно живущ в България албанец. Човекът организирал бригада за помощ. Хората си разменят покъщнина, на едни вече не е нужна, а други биха ѝ се зарадвали. Проблем – как да се прекара един харизан гардероб? Тук пристига бригадата на албанеца – с безкористен или повече от поносимо платен превоз на гардероба от дарителя към дарявания. Чух думите на този човек, с лек акцент, но иначе без никакви граматически грешки: нито държава, нито закон, нито институция ни правят по-добри и по-човечни. Не ни трябват тези неща, за да бъдем хора.
Свалям му шапка.
И си позволявам да допълня: тези неща (държава, закони) не ни трябват, ако искаме да останем хора.

Николай Теллалов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *