За едно сме съгласни с държавата

печат
Тук за едно сме съгласни с държавата – протести на родителите на деца с увреждания не трябва да има. Защо обаче не трябва да има – по този въпрос сме на нож с властта и не от вчера. За нас не трябва да има, защото що за изродска, извратена, людоедска система е тази, в която децата, и то страдащите, не са приоритет не номер едно, ами над номер едно? Ако сме стигнали дотам за тях да „няма“, а за всякакви други простотии да има, майната му на това „човечество“, то не заслужава и глътка въздух повече. Някое идно хилядолетие да идва ден да го копа археологията… и да плюе.
И държавата не ще протести. Иска да ѝ се махнат от главата – и толкоз.
Виждаме как буквално просят милост, стигат до самоунижение, после избликва спорадичен гняв от дебелашките думи на държавници и техни лизачи. Но и в гнева – нито един счупен фар на луксозна служебна кола, нито един счупен нос на дебил на висок правителствен пост. Явно не сме достатъчно гневни, не сме достатъчно отчаяни. Явно сме прекалено сплашени, прекомерно търпеливи, щом молим, а не си вземаме онова, от което имаме нужда, и то жизненоважна, въпиеща и неотложна нужда.
Откакто има хора с такова бреме на гърба, те все чакат „държавата да ги чуе“. Тя ги чува, очевидно – затова си запушва ушите. Нещо повече – формации, (само)призовани да посредничат между гражданите и властта, също се изказват „абе защо си мъчите децата и ги разкарвате по улиците?“ Така реагира тарторът на единия от двата големи синдиката. Това, при положение че синдикатите не би трябвало да посредничат, а да отстояват гражданските права, макар и това да е половината от задълженията им, поне според идеята на синдикализма. Казионните ни профсъюзи, когато няма какво да сторят, поне да мълчат, да си правят социологическите проучвания относно нарастващото и задълбочаващо се обедняване на населението – само в това ги бива. Но не би – синдикалните лидери държат да пригласят на мръсните песнички на държавната машина.
За какво говори това? За сетен път – държавата е заговор срещу свободата. „Новият“ елемент в тази формула е съучастието на неправителствените организации (в общия смисъл на понятието, не стесненото му разбиране напоследък, профсъюзите също са вид НПО) в заговора.
Крайната поука гласи: гражданите, особено онези в житейско затруднение, са самотни срещу лакомията на бизнес спонсорите на политическите партии, които формират командните центрове на властта. Самотни и срещу останалата част от държавната машина, тоест чиновниците, паразити по принцип. Смисълът на дейността на бюрократа е да запази своя „поминък“ – сочно мляскане от бюджета, като в замяна „предоставя“ на обществото „услуги“, от които то не се нуждае, но е принудено да ползва, защото „животът е такъв“ – тоест устроен за удобството на богатите и тяхната обслуга.
В същото време страхливостта е разбираема – палките на жандармите са „демократични“ – ще играят по гърбове и бъбреци на старо и младо, право и куцо, читаво и сакато. Наредят ли им, няма да откажат, няма да погледнат към началството и да попитат „абе, вие добре ли сте?!“
Какво остава? Вечно прелъстената и изоставена надежда, че съвестта на властта ще чуе петела и ще се пробуди? Тоя петел отдавна е изкукуригал, а видно и цялото народонаселение, щом още лежи на тая кълка. Институциите са лишени от съвест по дефиниция. Те ясно показват какво за тях е важно – Търговският регистър например, за него хвърлят ресурси и правят изявления. За това се размърдват. За друго – не.
Така че проблемът няма решение. Щом здравите не сме солидарни, щом отгоре толкова лесно ни нахъсват за конкуренция и „успяване в живота“, щом кариера, пари и лъскавини са на първо място в „ценностната система“ (традиционно се споменава „семейството“, но чисто по инерция и поради чисто лицемерие), какво остава да очакваме като отношение към хората, които ни дават истински шанс да се почувстваме хора?
В капитализма и държавата всички комай сме осакатени от малки, с най-тежкия недъг – неспособността да си помагаме. Колцина го преодоляват? Не изчистим ли тая миазма, ще продължим да се мъчим и да мъчим децата си.
А дотогава? Докато още сме в средата на блатото?
Не знам. Не съм родител на инвалид, затова не давам акъл, нито осъждам отчаяните. Думата ми към тях е: каквото ви каже сърцето. Каквото можете да си позволите. Просто знайте, родители, това което правите сега, няма да проработи. Не се самозалъгвайте. Възможно е да уреди неколцина от вас – и толкоз. Останалите ще теглят теглилата си и бавно ще полудяват. •

Христо Аврамов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *