За КНСБ, Мусолини и други трансмисии

печат
Когато говорим за казионните синдикати изобщо и КНСБ в частност, често имаме предвид тяхното наследство като придатък на БКП или както е модерно да се казва тогава, като „трансмисия на партията“. Това е колкото вярно, толкова и непълно. Подчинението на синдикатите на партията е свързано с подчинението на целия политически живот в страната и протича по сходен начин. То не се извършва за една нощ. След 9 септември 1944 година синдикатите, както и много забранени дотогава политически сили, вкусват свободата. Докато земеделски, анархистки и други леви политически организации излизат от нелегалност и започват масова дейност из страната, синдикатите се прегрупират, сключват се множество колективни трудови договори, много синдикални дейци се опитват да наложат принципите на свободния синдикализъм и да извоюват независимост на работещите от партията. Техните надежди са попарени и синдикалното движение е окончателно подчинено едва през 1948 г., когато втората най-голяма синдикална организация в страната – Общият земеделски професионален съюз (ОЗПС) – се слива със създадения през 1944 г. и изцяло подчинен на БКП Общ работнически професионален съюз (ОРПС).
Всъщност, КНСБ е наследник на доста по-стара казионна организация – Българският работнически съюз. След преврата на 19 май 1934 г., извършен от десните сили, обединени в кръга „Звено“, и военните, правителството суспендира Търновската конституция, разпуска парламента, забранява политическите партии и свързаните с тях масови организации. Независимите синдикати на работниците са забранени и на тяхно място започва създаването на нови, държавни синдикати, като за модел се възприема тоталитарната система, въведена от Мусолини във фашистка Италия. С Наредба-закон за професионалните организации започва организирането на работниците и служителите – първоначално от Министерството на народното стопанство и по-късно – от Дирекцията на Обновата. През 1935 г. се приема Наредба-закон за работническите професионални организации. В нея се определят целите на работническата организация: „да служи като орган на държавата в провеждането на нейната стопанска и социална политика и да се грижи за моралното възпитание в национален дух на членовете си; да развива чувство на дълг и култ към държавата“. В структурно отношение, според Наредбата, ръководните органи са избираеми от съответната организация или съюз, но както във фашистка Италия се утвърждават от Министъра на народното стопанство или упълномощено от него лице, а държавната администрация има правото на пълен контрол върху финансите на профсъюза. В изпълнение на Наредбата се включва цялата държавна бюрократична машина, като за създаването на казионните работнически синдикати се използват различни методи, включващи както политически натиск, така и терор. През октомври 1935 г. Българският работнически съюз (БРС) е напълно изграден и към 1937 г. в него вече са вкарани 75% от работещите в страната. Въпреки че БРС не успява да предотврати стачните конфликти в периода 1936–1944 г., той допринася за тяхното ограничаване.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година БКП поставя Българския работнически съюз под свой контрол и той става основа на новосъздадения Общ работнически професионален съюз. Партията-държава просто продължава традицията на подчинение на работещите и техните организации, започнала още по време на монархофашисткия режим. Процесът на подчиняване на синдикатите и обхващането на работниците чрез държавни казионни организации обаче протича по същото време в цяла Европа и Америка – както във фашистките Италия, Испания и Германия, в болшевишка Русия, така и в традиционните западни капиталистически държави като Англия, Франция и САЩ, противно на митовете, разпространявани по времето на голямото противопоставяне между източния и западния блок.
Историята разкрива глобална тенденция на смазване на революционния дух сред работещите чрез идентични инструменти на изток и на запад – създаване на мощни казионни синдикати под контрола на държавата, които да изместят автономните синдикати на работниците, забрана и преследване на революционните организации. Всичко това е гарнирано със социални отстъпки, регулации и държавен контрол над икономиката, който да смекчи ефектите от капитализма и по този начин да ограничи антикапиталистическите настроения сред мнозинството. Резултатът е създаването на социалната държава в нейните различни вариации, приложени в САЩ, СССР и Европа. В следвоенния период и на Запад работят държавна и сигурна работа, ползват държавно образование, държавно здравеопазване и т. н. За повечето хора в България като част от бившия източен блок и обект на особено интензивна пропаганда и от двете страни на желязната завеса е особено трудно да си представим тази обща траектория, която споделяме с обществата в западна Европа и отвъд океана. Това обаче е особено важно, както за да си обясним миналото, така и за да разберем къде сме сега. Защото какво е политическото разделение днес, освен различни цветове и враждуващи групировки в рамките на един и същ политически проект, една и съща партия, следваща глобалните тенденции на неолибералния капитализъм? И какво са съвременните казионни синдикати като КНСБ днес, освен „трансмисия“ на тази партия? •

Никола Петканов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *