ИДНАТА ГОЛЯМА ВОЙНА

НЯМА ДА СЕ ВОДИ ЗА ПРЕРАЗПРЕДЕЛЯНЕ, А ЗА ГОСПОДСТВО НАД СВЕТА

Българският народ не е участвал във война след Втората световна, която завърши с победа на Съюзниците над Оста. През очите на един анархист, кой спечели и кой загуби войната?
Ако изчисляваме загубите в трупове, лишения и разрушения, от войната изгубиха народите от всички воюващи страни – някои повече, други по-малко.
С печалбите отговорът е по-диференциран, с разлики по няколко линии. Първата е Изток-Запад.
На Запад спечелиха капиталистите, включително и тези от страните на Оста, изгубили войната, защото събратята им от САЩ ги подпомогнаха да възстановят загубите си с „плана Маршал“ и им гарантираха „социалния и граждански мир“ чрез окупацията и военното си присъствие.
На Изток, независимо от това дали бяха на страната на победените, или на победителите, те бяха експроприирани от назначените от Сталин правителства на компартиите и заместени от номенклатурите или от държавно-капиталистическите класи, образуващи „новата“ партийна, военнополицейска, стопанска и административна бюрокрация, която също се оказа сред печелившите.
Соцстраните имаха колониален статут, с тази особеност, че властта беше поверена на местни слуги на Москва, които приеха безусловно колониалната експлоатация от страна на метрополията. Признанията за тези имперски отношения вътре в „лагера на мира, социализма и демокрацията“ бяха направени от най-високо място – от първия секретар на КПСС Хрушчов в негова декларация от 30 октомври 1956 г. (Това стана в разгара на Унгарската революция и на полската революционна ситуация от същата година).
Що се отнася до властниците от страните победителки на Запад – те също спечелиха, докато върхушките на военновременните нацистки, фашистки и фашизоидни режими платиха с главите си. Същото стана и на Изток, общо взето в много по-големи пропорции, в името на „антифашизма“.

Оттогава станахме свидетели на множество по-малки войни. Какви са разликите между една Световна война и подобни периоди на непрекъснати „локални конфликти“?
Обикновено „малките войни“ са начин за „по-справедливо“ преразпределяне на следвоенния свят между „свръхвеликите“, за изпробване на новите оръжия, опипване „мускулите“ на врага и са прелюдия към поредната Голяма война.
Разликите са в мащабите, количеството на жертвите и разрушенията. Мисля, че идната Голяма война няма да се води за преразпределяне, а за господство над света.

Мислиш ли, че е вероятна една Трета световна война с пълномащабни военни действия по цялата планета? Каква би била ролята на ЕС и в частност на България в нея?
Мисля, че ако се запазят днешните тенденции и темпове в развитие на секторите от света с най-голямо тегло и неговият политически и социал-икономически строеж, Третата световна война е неизбежна. Разглеждайки картата на инвестициите, на мощностите (военните съответстват на финансово-икономическите), на военните бази и на очертаващите се коалирания, най-вероятно е войната да бъде планетарна с малки „острови на мира“.
За нейно начало могат да послужат стотици поводи, но мисля, че има две основни възможности. Ако Китай съхрани досегашния си прираст, след около три десетилетия ще има по-голям брутен вътрешен продукт от САЩ, Европейския Съюз и Япония, взети заедно. На него ще съответства един нараснал апетит, възможности за дъмпинги и експанзии, целящи получаване на „полагащия им се дял“ от световния пазар. Всичко заедно ще изправи свръхсилите и техните сателити на ръба на непрекъснатата ескалация на разнородни конфликти, водеща към Голямата война. Не изключвам, но ми се струва по-малко вероятна, една превантивна, изпреварваща война на Западния алианс срещу Китай и неговите съюзници. Във всеки случай трябва да се следят ходовете на двете главни действащи лица и да се разяснява техния смисъл.
Отсега е трудно да се предвидят военните коалиции, но мисля, че във всички случаи войната няма да бъде ядрена. Властващите „елити“ и господстващите сибарити не искат да загинат и да се простят със сладкия живот.
Предвид сегашните всестранни обвързаности, най-вероятно е ЕС и България като част от него да споделят „съдбата“ на така наречената Евроатлантическа общност.

Какви биха били реалностите на такава война в сравнение с предишните? Възможно ли е много по-малко хора да натискат копчетата на роботизираните оръжия, а жертвите им да бъдат много повече? Възможно ли е съвременните икономически процеси да се окажат много по-нестабилни, а населението – много по-неподготвено за реалностите на една световна война в сравнение с началото на 20 век? Възможно ли е патриотарската пропаганда на държавните машини да се окаже неадекватна и неефективна?
Тук въпросите са четири и не са от най-лесните поради липса на достатъчно информация, но нека потърсим по-вероятните отговори. Понеже противниците ще бъдат равностойни и мащабите несравними, войната може да се затегне до повече от едно десетилетие, а разликите в жертви и поражения ще бъдат може би десетократно по-големи от тези в двете предишни световни войни, взети заедно.
Мисля, че каквато и да е степента на роботизация към момента на войната, последната дума по бойните полета ще има човешкият фактор, защото, ако силите на революцията са в ембрионално състояние, т. е. ако тя не изпревари голямата война и при условие, че в нея няма победители, умората, разбирането на безсмислието ѝ, включително и от тези, които са се надявали да я спечелят, разрухата и масовата смърт би трябвало да доведат от една страна до разпад на системата във воюващите страни (както това стана в Русия през 1917 година) и от друга до проработване сред жертвите на инстинктите за самосъхранение, взаимопомощ и солидарност, до осъзнаване на възможния изход от касапницата, до началото на съпротива – лична и групова, до спонтанно навдигане на масите и припламване тук и там на бунтове, въстания и революции, до по-добра разбираемост и възприемчивост на нашата пропаганда, откриване на пространства за създаване на революционни групи и организации, и в последна сметка – до сливане на стихийността и съзнателността в общ пожар и създаване на революционни фронтове. (Ако съдим по опита от почти всички досегашни революции, можем да заключим, че в такива върхови моменти на кризите са достатъчни много по-малки усилия, за да рухне сградата на старото общество. По-трудният въпрос е свързан с готовността на силите, които ще строят новия свят върху развалините на стария.)
В началото на ХХ век готовността да се отговори на войната със Социална революция е по-скоро словесна. Когато нейният час удари, с изключение на незначителни групички, социалистите от всички нюанси се нареждат под патриотарските знамена и продават идеала, за да си спасят кожите или за паница казионна леща. Необходими са 3-4 години, за да претърпи милитаристичната пропаганда фалит, а масите да започнат да изпреварват с действията си „авангардите“ и да ги принудят на отделни места да ги последват, като излязат от състоянието на вцепенение вследствие разрушенията, ужасите и смъртта.

Ще помогнат ли на нашия народ ужасите и нещастията на една война да види по-добре причините за проблемите си?
Най-напред малко теория от сферата на бифуркациите, отнесена към тази на социалните революции: всяка система (капиталистическата не прави изключение) се състои от вътрешни подсистеми. Те вибрират, осцилират, подложени са на по-бавни или по-бързи, но непрекъснати промени, или се намират в състояние на постоянни флуктуации. Когато една от тези флуктуации, които преминават през системата или някоя от нейните подсистеми, достигне достатъчно голяма амплитуда, цялата структура рухва. Флуктуациите, които се предизвикват от Роботронната революция във всички сфери от живота на едно капиталистическо общество, водят до трансформации, като залеза на индустриалните браншове: металургия, автомобили, корабостроителство и т. н., и до изникването на нови производства, свързани с информатиката, роботиката, генетиката и т. н. Към тези „вътрешни флуктуации“ се прибавят външни, идващи от развиващите се страни, които предизвикват тяхната агресивност и натиск върху капиталистическата система.
Флуктуациите и вибрациите пораждат дестабилизация, трусове, срутвания и необходимост от революционни промени в сферите или в подсистемите на държавите и на капиталистическата система.
Тези сили се наслагват в резултанта, която прави необходима и неизбежна революционната реконструкция на социаликономическата система в най-развитите в технологично отношение страни. Каква по-мощна „флуктуация“ обаче от идващата световна война, която ще вкара в революционния въртоп всички – свръхразвити и развиващи се, големи и малки страни?
Следователно, масите и революционерите (доколкото ги има днес) – ако в тях не са настъпили дегенеративни генетични изменения – би трябвало, осъзнавайки, че ги бутат в гроба, да отговорят адекватно и с удесеторена енергия да увеличат съпротивата си. Тук отново се поставя въпросът ще имаме ли нравствения и физически кураж и интелектуалния капацитет, за да им помогнем да се организират и да действат по възможно най-ефикасния начин срещу разлагащите се и рухващи институции (подсистеми) на държавността, на капитализма и на манипулациите, лъжите и измамите на идеолози, на медийни „звезди“ и на попове в света, който искаме да погребем.

Ако нашата страна бъде въвлечена в такъв конфликт, на чия страна би трябвало да застане народът и анархистите, като част от него?
Ако приемем, че гореказаното е сравнително точно приближение до истината за бъдещето, отговорът на този въпрос е очевиден: ние можем и следва да застанем единствено на страната на българската Социална революция, което означава да прокламираме високо и категорично, че нашият главен враг са „нашите“ властници и експлоататори вътре в собствената ни страна, че главната ни задача е тяхното смазване, че трябва да съдействаме за организирането на народа, зовейки го да обърне оръжието срещу тях, без да се поддава на песните на шовинистическите сирени, нито да се стряска от обвиненията в предателство на „отечеството“. Нашето отечество, както казва Бакунин, е цялостната световна и перманентна Социална революция, която единствена може да сложи край на безкрайните ужаси на войните на „елитите“ за господство над планетата и над остатъците от човечеството, като завърши успешно вековната борба за неговото освобождение.

Какви поуки могат да извлекат анархистките движения тук и по света от опита си в предишните войни?
Мисля, че по-важните поуки са няколко:
1) Без революционна организация, във войната ще бъдем по-безпомощни от голи охлюви.
2) Ние не можем да я създадем, ако не сме изградили себе си, като революционери, не на думи, а на дело.
3) Ако сме революционери, трябва да водим безкомпромисна идейна борба и за да не допуснем проникването в организацията ни на разни анархо-марксисти, сексуално-социални проповедници, национал-анархисти, опортюнисти, капитуланти и всевъзможни „модернисти“.
4) Всеки член на революционната организация трябва да изпълнява стриктно доброволно поетите задачи и ангажименти за антивоенна пропагандна, агитационна, организационна дейност или за участие в планираните преки акции.

Системният или немотивиран отказ от това води до прекратяване на членството с придружаващите го последици. Такава организация може да бъде ефикасна само като действа нелегално и интернационално. •

Въпросите зададе Златко