Изкореняването на работническата солидарност

печат
Забранена ли е работническата класа в България? Или просто забравена, както се опитват да ни убедят политиците на Прехода, които все още бродят като таласъми из Парламента (или се навъртат покрай него под формата на протестъри), както и техните лакеи в експертните институти, неправителствени организации и медии. По правило за работническата класа не се говори и това не е случайно. Една от основните цели на неолибералния политически дневен ред е изкореняването на работническата солидарност – на самото осъзнаване на работещите хора като политическа сила. Наред с всяването на етническо напрежение, религиозна омраза и външнополитическо агиткаджийство, се заличават напълно определени понятия от езика, които до този момент са служили да обединяват работещите. Ярък пример за това е именно понятието „работническа класа“.
Да, всеки ден по новините и из дискусионните студия се говори за работници, а още по-често за „служители“ – най-вече в случаи, когато този термин е неприложим. Служител означава човек на щатна длъжност в държавната администрация. Въпреки това, политици, „експерти“ и журналисти, къде умишлено, къде от незнание, пробутват термина „служител“ за всеки работещ човек, заменяйки класическия „работник“ и неговата история на солидарност и борби. Дори когато в общественото пространство се случи използването на думата „работник“, той винаги е индивидуализиран, свързан с конкретно предприятие или проблем, но никога не се говори за работниците в България като цяло, като обществена група с общи интереси и общ дневен ред. Защото тогава платените анализатори рискуват да извикат това, от което най-много се страхуват – призракът на работническата класа.
Едно от най-разпространените обяснения за скъсването с идеята за „работническата класа“, което ни се налага е, че тя е нещо от миналото. Казионните десни анализатори ни разказват, че да, имало е нещо такова преди век-два, но то е свързано с Маркс, с „комунизма“… с нещо старо, отдавна отречено и да говорим пак за това изобщо не е модерно. Днес вече няма работници – има служители, фрийлансъри, промоутъри, тийм лидери, мениджъри, фасилитатори и т. н., и т. н. „Каква работническа класа? Вие не сте работници! Вие просто временно сте служители, докато се издигнете до тийм лидери, а после със сигурност ще станете мениджъри! А ако това не стане – ако от компанията не ви оценят, тогава майната им – ще започнете собствен бизнес, достатъчен ви е само един лаптоп и добра идея!“ – това ни декламира доминиращата идеология днес. В реалността нещата стоят по доста по-различен начин. Повечето от нас са родени в работнически семейства – бащите и майките ни са се трудили цял живот, за да осигуряват семейството, ние също ще се трудим цял живот, а по всяка вероятност и децата ни. Теоретично, пред всеки от нас стои възможността един ден да станем собственици на фабрика и да не се налага да се бъхтим повече, но това първо е слабо вероятно, второ – никога няма да се случи на всички работници, а на единици, и трето – съвсем не е ясно дали изобщо това непременно е желанието и крайната цел на работещите хора.
В реалността причисляването към капиталистическата класа е до голяма степен въпрос на независещи от индивида обстоятелства. Ако родителите ти са богати, ако си роден на запад, в голям град, ако си бял и т. н., имаш големи шансове да станеш капиталист. Ако не си – нямаш и това няма нищо общо с личните ти качества. Въпреки това, апологетите на капитализма обичат да насочват своя анализ в друга посока, да търсят морално оправдание за класовото разделение. Днес ние сме подложени на опит да бъдем позиционирани в определена етична скала на личностното развитие. Според доминиращата идеология всички капиталисти са успешни и всички успешни хора са капиталисти. Според тази идеология да бъдеш капиталист (предприемач, инвеститор и т. н.) означава, че притежаваш определени качества, благодарение на които си достигнал до тази най-висока социална роля и тези качества са най-ценните качества, които човек в днешното общество може да притежава. Всеки работник неминуемо се стреми да стане капиталист и ако не успява, то проблемът е в него самия – просто не е имал нужните качества. Тази концепция е дотолкова разпространена, че много работници действително вярват, че съкровената им мечта е да станат капиталисти и целият им живот като работещи хора е една серия от провали в това да „станат нещо повече“, което в крайна сметка води от една страна до развиване на чувство за малоценност и от друга – до възхищение към шефовете и легитимация на тяхното превъзходство. Този набор от качества, които несъмнено биха направили един човек „добър капиталист“ обаче съвсем не са консенсусно „добри“ – да си готов да мачкаш останалите в името на собственото си издигане, да си алчен, да си пробивен, да си нагъл, да си добър търговец – да умееш да лансираш добре както продукти, така и самия себе си и пр. качества, необходими днес за успешното издигане в капиталистическото общество. Много хора считат тези „качества“ за недопустими за един достоен човек. За много хора, съзнателно или не – да бъдат работници до голяма степен е въпрос на личен избор, лична етика, която не им позволява да се впишат в изискванията на капиталистическото общество и неговите ценности.
Когато казионните анализатори се опитват да ни представят концепцията за „работническа класа“ като нещо остаряло и неприложимо, те донякъде са прави. Има обаче разлика между старо и остаряло. Да, концепцията за работническа класа определено е стара, и то много по-стара, отколкото въпросните анализатори твърдят (а може би само дотам се простират знанията им). Идеята за класите се появява още с разпространението на капитализма в Европа – много преди Маркс, комунистическите партии и т. н. Тя не е характерна за социалистическите движения, а напротив – за нея говорят Адам Смит, Русо и дори емблематични десни мислители като Имануел Кант. Повече за това можете да прочетете и в новия брой на списание dВерсия в статията „Кант за антагонизма, класовата борба и революцията“.
За повечето хора концепцията за класово разделение и класова борба е напълно естествена и извира от тяхното ежедневие. През 1906 г. в Рига един млад работник, обесен за антикапиталистическа дейност, изрича тези предсмъртни думи: Аз съм на 18 години. През целия си кратък живот съм произвеждал и за това съм получавал нищожна надница. В същото време видях, че тези, които нищо не произвеждат, живеят в охолство за сметка на трудещите се. Затова стигнах до убеждението, че има хора, които произвеждат всичко и не получават нищо, а други не произвеждат нищо и получават всичко.
Докато съществува капитализъм, ще съществува и класово разделение.
Тук десните проповедници биха казали, че капитализмът от 19 в. няма нищо общо с днешния. Да, тогава работниците са били принуждавани да работят по 13-14 часа на ден срещу нищожни надници, фабрикантите са експлоатирали деца и са използвали насилие за да потушават недоволството, но днес нещата са по-различни – децата вече ходят на училище, вместо във фабриката, работното време е по-кратко, заплатите са по-високи, работниците вече са консуматори, а не „роби на заплата“ и т. н. – общо взето всичко ни е наред. Този повърхностен анализ намира добра почва в западната средна класа, сред повечето обитатели на по-големите градове в Източна Европа и дори в България. Както всяка демагогия, той се самообяснява извън всякакъв исторически контекст и издиша дори при най-елементарна проверка. Всички положителни характеристики, приписвани на съвременния капитализъм, всъщност са извоювани именно чрез класова борба. Капитализмът не се реформира сам. 8-часовият работен ден, забраната на детския труд, повишението на заплатите – всичко това е извоювано от работниците през последните 200 години, които са имали ясно класово съзнание и са водили безкомпромисна класова борба чрез стачки, бунтове и революции, с цената на стотици хиляди жертви.
В западния свят днес повечето хора работят в сферата на услугите, бършат креслата из лъскавите офиси на мултинационалните компании. Атмосферата е доста далечна от тази, която си представяме, като чуем „класова борба“ с гигантските фабрични комплекси от близкото минало, в които хиляди работници извършват монотонна работа ден след ден. Те не са изчезнали, просто са се преместили – в Азия. За милиарди хора по света капитализмът си е същият какъвто е преди 100 години в Европа – доживотна експлоатация за минимална надница, от която измъкване няма, а всяко недоволство е смазвано от частните охранители на компанията или полицейските части на авторитарната държава. В същото време, работата в офис или в сферата на информационните технологии срещу висока заплата по никакъв начин не ни откъсва от работническата класа. Напротив. Получаваш ли заплата, получаваш ли заповеди от мениджмънта – ти си работник.
Равносметката от тези факти е, че капитализмът и класовото разделение са тук и няма да си отидат скоро. Това, че днес имаме „привилегията“ да консумираме евтини капиталистически стоки, произвеждани от работниците в Азия, означава само, че с разширението на световните пазари след втората световна война, класовото разделение добива и все по-рязко географско изражение. Унесени по течението от сладките приказки на идеологическите проповедници на капитализма, обещаващи ни благоденствие в рамките на капитализма, ние губим, една по една, всички придобивки, извоювани от работниците преди нас и все повече се приближаваме към капиталистическото робство от 19 век. За да можем да се противопоставим ефективно на тази атака срещу нас, трябва да се осъзнаем като класа, способна на действие, автономно и независимо от държавата и капитала. Трябва да преоткрием важни понятия като „солидарност“, „взаимопомощ“ и „класова борба“ и да използваме колективната си сила като класа, за да се преборим за едно по-добро бъдеще за всички! •

Никола Петканов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *