Интервю с Никола Дзиадок

печат
Казвам се Никола Дзиадок, на беларуски Микола. На 29 години съм, завършил съм юридически колеж, в момента следвам политология в Литва, третокурсник.

Как попадна в затвора, дълго ли лежа?
Обвиниха ме в организиране на акции на пряко действие пред различни учреждения, проведени през 2009-2010 г. Бяха символични, никой не пострада, ето ги: Дома на профсъюзите, казино “Шангри Ла“ и ученията “Запад-2009“ (видеозаписи от акциите могат да се намерят в Youtube канала на Микола– б. ред.).
Съдебните власти не доказаха участието ми в тези акции, но ме наградиха с четири и половина години лишаване от свобода. През май 2011 г. ми лепнаха присъдата за “Злостно хулиганство“. Четири месеца преди изтичане на срока пък ме обвиниха по параграф 411 – “Злостно неподчинение на администрацията на изправителното учреждение“. По време на излежаването ми вменяваха различни “нарушения“, повече от трийсет на брой. Какви? Ами например “неспазване на униформата“ (незакопчано копче), “не спял след отбоя в 22:00“, “пререкания с отговорника“ и други подобни. Според беларуските закони четири нарушения на “затворническия ред“ са основание за криминално дело против затворника. Буквално три дни преди освобождаването ме съдиха направо в пандиза и съдът ми добави още една година. Въпреки това излязох на 22 август 2015 г., излежах пет години. Под натиск на европейски правозащитници на мен и на още петима политически ни спестиха по шест месеца, та Лукашенко кандиса да ни пусне.

Какво можеш да разкажеш за затворническия живот, кое те впечатли там?
Много неща “впечатляват“, написах цяла книга за това (смее се). Съвсем скоро ще я има в интернет, ще ви дам линк да я видите.
Животът в затвора е страшно разностранен, също като “нормалният“, всекидневен живот. Зад решетките има място и за добро, и за зло. За подлост и за взаимопомощ, за насилие и за състрадание. Там срещнах всякакви хора – в една и съща килия лежат бивш генерален прокурор, клошар, сгазил лука бизнесмен и професионален бандит. Много интересни неща. Но като цяло, разбира се, затворът е място, където хората се изпояждат помежду си, място на концентрирана несправедливост. Администрацията и манталитетът на затворниците задават тон на разделение, хората не си помагат. Но се случва, взаимопомощта е неизтребима.
Питаш ме за условията – за това мога да разказвам дълго. Зависи с какво ги сравнявам. Ако с ГУЛаг, то признавам, че сега е значително по-поносимо, макар че общите дисциплинарни практики, че и самата същност не са различни. Ако съпоставим с европейските затвори – естествено, че е много по-зле. Като цяло – лоши да условията. Принудителен безплатен труд, недобро хранене, скотско отношение на затворническото началство, липса на всякакъв мегдан за саморазвитие. Цялата система на “превъзпитание“ разчита на това, че затворници контролират затворници. Ако някой доносничи, сътрудничи с администрацията, натяга се, без сръчкване превежда пари на сметката на затвора, което е съвсем официално – такъв ще се радва на прилични условия. Виждал съм хора, които живеят в пандиза по-добре, отколкото мнозина на “свобода“. Но ако не си богат, ако нямаш връзки, не те бива да се подмазваш на началството – ще сръбнеш от най-неприятното. Ако пък нахалстваш да си отстояваш написаните на хартия права – ще те прекарат през целия спектър наказателни мерки, от изолатора (карцера) до удължаване на присъдата, както се случи с мен.
Отношението на началството към политическите затворници изцяло зависи от офицера от КГБ, който е надзорник на затворника. Всеки политически има контрольор от “чекистите“. Администрацията прави това, което офицерът им каже. Ако нареди да те тормозят – ще бъдеш тормозен, ще те лишат от свиждания, писма и колети, ще киснеш постоянно в карцера. Ако ли каже “не го закачайте“ – няма да те закачат.

Имаше ли опити от страна на тези надзорни офицери да те вербуват?
Не. Към мен – не. Веднъж ми предложиха да подпиша молба за помилване до президента Лукашенко. Имахме и живи примери пред очите: който се съгласяваше да прати такава молба, само след няколко седмици, докато минат формалностите, биваше пускан от затвора. Аз отказах. Ясно ми беше какво целят: да се унижиш пред тях, да продадеш честта си срещу “свобода“. Реших, че не е за мен такава сделка. Пред съда направо заявих за анархическите си възгледи, не върви подир това да моля за милост, да пиша на президента, че “осъзнавам вината си и повече няма да извършвам противозаконни деяния“ (цитирам шаблона на молбите). Сметнах, че да се поддам, ще е низост.
И си излежах срока, че и шест месеца отгоре.

Другите затворници как се държаха с теб, политическия?
В диапазона от неутрално до положително. Негативно отношение срещах само от онези, които доносничеха, но и те надали са го правели на своя глава, а просто са изпълнявали заповедите на администрацията да ме провокират или да ми “правят живота черен“.

Ти как издържа?
Затворът е екстремна ситуация, която трае години. Ама с всичко се свиква. Когато си вътре няколко години, не “излежаваш присъда“, живееш там. Също както и “навън“.

А как реагираха твои роднини и приятели на осъждането? Подкрепяли ли са твоите убеждения преди това?
“Преди това“ – не, не проявяваха особено разбиране. Но след съда, когато лично се сблъскаха безобразията, с произвола на Системата, започнаха да ме подкрепят.

С какви условия те освободиха?
Нямаше никакви условия. Евросъюзът натисна Лукашенко и той, за да си прави политика, пусна предсрочно мен и още петима, а сред тези петима имаше и един бивш кандидат в предишните президентски избори.

Как сега оценяваш обстановката в Беларус? В Русия, в Украйна?
На вас може да ви се виждат като едно, но и в трите страни ситуацията е много различна. Беларус, както и преди, е сателит на Русия. Лукашенко се мъчи да балансира между Запада и Изтока, но към Русия е привързан икономически, военно, та дори и ментално. Руските власти ще правят всичко за запазване на тази връзка, този синджир, като не изключвам и кримски вариант. Смятам, че в Беларус не ще се случат сериозни промени, камо ли революция, докато това не стане в Русия. Исторически поне все така е било.
По отношение на анарходвижението, у нас е както обикновено: съществени промени няма. Има още неколцина анархисти в затворите. В страх от украинския Майдан беларуските власти тикнаха “профилактично“ в пандиза всички футболни запалянковци, при това както антифа-агитките, така и десните ултраси. Раздаваха им присъди от по 10-12 години, като топъл хляб. Всякакви опити за публични изяви ги мачкат, както беше и на последните протести, определени от медиите като “тунеядски“, “протести на мързеливците“. Въпреки това се изхитряме нещичко да вършим, да намираме пролуки.
За Русия – там авторитаризмът се вкаменява, усилва, върху подложка от върл имперски шовинизъм. Вътрешнополитически върви по пътя на Иран, външнополитически копира царщината отпреди 100 години. Надявам се, че този “зандан на народите“ ще се разпадне скоро, колкото може по-скоро.
В Украйна народът още се свестява от резултатите на провокираната от Москва война, още повече, че войната още си тлее. Майданът донесе както положителни моменти – свалянето на прокремълския диктатор, опит на народно самоуправление, а и немалко оръжие попадна в ръцете на обикновените хора, – така и лоши – подем на ултрадесните, избуя национализъм в обществото. При все че днешната украинска власт не е по-читава от предишната, от трите обсъждани страни именно Украйна се радва на най-високо ниво политически права и свободи. Което дава на тамошните анархисти възможности – дано се възползват.

Въздържах се да репликирам Микола, че по-скоро не се възползваха, за съжаление. Попитах нататък – с какво се занимаваш сега?
От това, което мога да споделя публично, ето: участвам в анархически медии с аналитични статии, разпространявам книгата си “Цветовете на паралелния свят“ – това е сборникът с есета за затворническия живот, който скоро ще се появи в интернет. В книгата давам примери как е възможна съпротивата срещу държавния контрол, както зад решетките, така и “на свобода“. Това е, което мога да споделя.

Поглед към миналото – цялата 2017-та е година на вековния юбилей на Руската революция, но в бившите съветски републики цари официално премълчаване на този факт. Как ще коментираш това?
У нас в Беларус 7 ноември още се води празник, отбелязва се на държавно ниво. Лукашенко даже рече в едно старо интервю, че “напълно поддържам идеалите на Октомврийската революция“. Това лицемерно заявление му спечели дълги възхвали от страна на руските “левичари“, ето викат си, истински НАРОДЕН ЛИДЕР, де и ние да си имахме такъв! “Народният лидер“ обаче не се чувства неудобно, че “привързан към идеалите“, той е диктатор и едновременно най-богатият човек в страната. Изобщо, доста смехотворен трик извърши: по същество въведе в Беларус капитализма, макар и с преобладаващ държавен сектор, а най-печелившите парчета раздаде на частното – на свои приятели и роднини. Наред с това чупи стойки да се преструва на “ляв“ и “продължител на делото на СССР“. То е показателно – от една страна пак се убеждаваме в историческата несъстоятелност на болшевизма, а от друга още повече личи отдавна известното на анархистите – че привържениците на държавния “социализъм“ са латентни диктатори, които само чакат да станат същински тирани.

Да се върнем на по-близкото минало – ти спомена Майдана. Как оценяваш тези събития?
Като цяло се смятам да привърженик на Майдана, позицията ми е, така да се каже, “проукраинска“. Разбира се, не в смисъл, че съм “за“ украинската държава. Поддържам украинския народ в борбата му срещу руската агресия. Аз съм на страната на онези, които воюват с Империята в източна Украйна. Впрочем, някои украински анархисти, макар и малка част, бяха доброволци там през активната фаза на бойните действия.
Не мога обаче да си затварям очите, че Евромайданът напомпа ултрадесните, подкваси национализма. Безусловно негативен момент. Само че ние, анархистите не бива да виним за това нито “фашистите“, нито американците, нито украинския народ, а самите себе си, задето не съумяхме да се стегнем по нужния начин, да заявим своето присъствие на Майдана и с това да покажем алтернатива на дясното. През годините преди Майдана десните се подготвяха за участие в подобни събития, “трупаха мускули“. А с какво се занимаваха украинските анархисти през това време? Революциите не питат дали си готов, идват внезапно, затова трябва да сме готови, когато и да започне.
Като цяло, отрицателно се отнасям към онези анархисти и “антифа“, които виждат в Майдана ЕДИНСТВЕНО “фашистки преврат“, “националистическа революция“ или други подобни определения. Никъде и никога няма да се случат “идеалните“ революции, сферични във вакуум. Ако ще чакаме “правилната анархореволюция“, тя никога няма да настъпи. Длъжни сме да се включваме там, където е изригнало, и да си вършим работата, без да се озъртаме ни към десни, ни към либерали.

Добре, а сега поглед към бъдещето. От какво според теб се нуждае анарходвижението? И в бившия СССР, и в света изобщо.
Дълга тема, ще отделя само три неща:
1. Консолидация върху принципите на класовата борба, за интересите на трудещите се. Не субкултурщина, не самоцелен активизъм, не акцент върху борба за всевъзможни “малцинствени права“. Борбата трябва да обединява, не да разединява в надпревара за търсене кой от потиснатите е по-привилегирован, а кой – по-малко.
2. Приемане на правила и норми на взаимодействие вътре в анарходвижението, а също изработване на дейни механизми за решаване на вътрешните конфликти. Разприте заради аморални постъпки на едни хора и заради инертността на други са много деструктивен фактор за нас.
3. Повече и по-сериозен критичен анализ на действителността. За да сме способни на такъв анализ обаче трябва неуморно да се самообразоваме, да четем, да се развиваме и дискутираме. Бих добавил и тактика, според възможностите, да получаваме научни степени, да “превземаме“ академичната сфера.
Казах “три“, но ми хрумва да кажа и че се нуждаем от повече акцент не върху инцидентни акции, а да строим дългосрочни проекти, които дълбоко да въвличат хора в движението, а също и проекти за изграждане на собствена инфраструктура. Нужно е да постигнем състояние, при което загубата на няколко особено активни хора да не води до стагнация на цялото движение. Трябва да сме не само активисти пропагандатори, трябва да ЖИВЕЕМ в анархизма и с анархизма, да реализираме принципите си в образователни, творчески, жилищни, медийни инициативи.

Благодаря, Микола, срещата няма да е последна.
Пак заповядай. Ще чакам.

 

Интервю на Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *