Информатизация и девалвация на мненията

печат
Информатизация (от английски: Informatization) – политиката и процесите по управление на устройството и развитието на телекомуникационната инфраструктура. Процесът на информатизация е следствие от развитието на информационните технологии и трансформацията на технологичния, продуктово ориентиран начин на производство в постиндустриалното общество.
Терминът намира широко разпространение в Русия и Китай.
Информатизацията е не толкова технологичен, колкото социален и дори културологичен процес, свързан с промените в начина на живот на хората.
Според руската версия на Гугъл: Такива процеси изискват сериозни усилия не само от страна на властите, но и от цялото съобщество, ползващо информационно-комуникационните технологии и то в редица направления като премахване на компютърната неграмотност, формиране на култура на използване на новите технологии и други. (б. прев.)


В годините на стремителна информатизация словото, в това число и печатното, се обезценява неимоверно. Словото се превръща в празнодумство – слепени фрази, твърдения, мнения, заявления; многократното набъбване на броя на медиите безгранично раздува информационното пространство. В Новото време, предшествало индустриалната епоха (и тук вече не става дума за Средновековието), публично изказаното слово, а още повече – напечатаното, е имало тежест. За него е трябвало да се носи отговорност. Дори съхраняването на забранени книги е можело да доведе до смъртна присъда, а забранени са били почти всички, дръзнали да критикуват обществения строй и религията. Притежаването на знания и владеенето на словото са били оръжие и привилегия на малцина.
С появата на средствата за масово осведомяване се променя и ситуацията със свободата на словото. Нараства броят на хората, които безнаказано се изказват публично, увеличава се количеството на разрешени за обсъждане теми. Медиите имат все по-широк обхват, а с появата на интернет информатизацията на обществото става лавинообразна. Интернет – достъпен и сравнително евтин – дава възможност на мнозина жители на планетата да се изказват свободно и по всякакви въпроси, а също и да намират всевъзможна информация, включително такава, за която преди 200 години безцеремонно биха им отрязали главите.
Свободната информация е безусловен плюс за прогреса и развитието на обществото. В същото време тя има редица странични ефекти.
В условията на изобилие от информация, често с доста ниско качество и далеч от фактологията, неизбежно протича и обратният процес – обезценяване на словото, което е озвучено или написано в публичното пространство, и задълбочаване на кризата на доверие към всичко, което се съобщава в медиите и интернет. Болшинството журналисти не се чувстват отговорни за това, което говорят, и доста често от телевизионните екрани се леят глупости. Болшинството блогъри не изпитват и минимално чувство на отговорност за нещата, които пишат в постове и коментари, и не се замислят кое става и кое не става за писане, изказват мнения без анализ и здрав смисъл. Разбира се, 90% от пространството е запълнено от информация с развлекателен характер, която няма никакво отношение към политиката и гражданската активност: кино, спорт, комедии, сериали, еротика, мистика, реклама, шоу…
Словото обаче е обезценено и в сферата на политическата информация и най-вече тук води до повече от негативни последствия. Разногласие от псевдомнения и псевдоценности, с нищо необосновани съждения; ситуации, в които потребители на социалните мрежи, на които липсва базов набор от школски знания, съдят за глобални световни процеси; многобройни поръчкови драсканици – нагла лъжа плюс тенденциозно подбиране на фактите; глупави и кресливи сензации – цялото това немислимо натрупване на информационен боклук има двоен ефект.
Първо, читателят (зрителят) се отучва да възприема знания с аналитичен характер и престава да възприема нещо по-сложно от примитивни образи, вехти псевдофакти и недомислени идеи. Анализът и системният подход му се струват скучни и безинтересни. Никой не чете статии по-дълги от няколко хиляди знака, никой не иска да гледа сюжети без гръмки анонси, дори там да се съдържа съществено важна информация. Опаковката започва да играе много по-ключова роля от съдържанието. Словото се подменя от образа, като при това губи стойността си (за процеса на подмяна на аналитичното рационално мислене с образното, емоционалното – пише в един от трудовете си Алфредо Бонано).
Второ: обедняване на речниковия запас, пошло опростяване на всичко, което може да бъде опростено. Примери за проява са известните „здр“, „лол“, личица, сърчица, емотиконите вместо думи и микрофразите в Туитър. Проблемът не е само в това, че далеч не всички могат да пишат бързо, а че хората просто ги мързи да изразяват и описват мислите и емоциите си, пък и мнозина не умеят да го правят. Опростява се мисленето, опростява се речта и фразата. Емоциите се схематизират и се вкарват в шаблон.
Трето, пъстрата информационна джунгла се превръща в непреодолимо препятствие за тези, които не умеят или не успяват да си проправят път през гъсталака от думи, образи и гледни точки към нещо, което прилича на истина. Трудността при избора на позиция е най-ясно видима в сферата на политиката. По всеки въпрос съществува огромен спектър от мнения, повечето от които са в духа на гореописаните. Авторитетни източници няма, а създаването на привидна „авторитетност“ и „осведоменост“ е по силите на всеки мошеник. Демагогията процъфтява, истината и лъжата се объркват с глупостта и апломба на ограничени и примитивни интернет-трибуни и повърхностни журналисти. В резултат – при огромен брой хора, предимно потребители на интернет, на мястото на политическите възгледи се настанява сухият цинизъм на „Тома неверни“; навикът се присмива на всички и всичко, расте недоверието в прояви на идеализъм и целенасоченост, възпитава се презрение към всякаква форма на социална активност.
Не, това не е протестна позиция със скептицизъм към политиците, това е войнстващо безразличие под маската на „всичко разбирам, ама изобщо не ми пука“.
Не по-малко разпространена е и другата крайност – пълно отсъствие на политически възгледи, следствие от кашата в главите на хората. От такива люде често може да се чуе: „Ама кой знае как е наистина?“, „Вече не вярвам на никой и нищо“ и тям подобни. Такъв е типичният резултат от изобилието на информация за човек, изгубен във взаимоизключващи се твърдения, лъжи и сензации.
Словото девалвира и става все по-сложно да убедиш някого в нещо – не защото е критично настроен, а заради разпространения цинизъм и непукизъм към всичко, което не касае тук и сега.
Думите стават все повече, а достигането им до умовете и сърцата на хората – все по-трудно. Всяка политическа идея често се стапя в развлекателната индустрия и шоубизнеса, конкуриращи се за човешкото внимание, и това особено много се отнася за революционните, освободителни идеи, които винаги са се опирали на висок морал и чувство за етичност.
Трябва ли да се борим с тези явления, да се опитаме да върнем ценността на словото, или трябва да пренастроим идеите си на новата тоналност, като ги изразяваме повече с образи и емоции, отколкото с факти и доводи? Ще бъде ли такава перестройка в крак с времето, или ще бъде крачка към пропастта на деградацията, ведно с безумното потребителско общество. Засега тези въпроси остават за мен отворени. •

Николай Дедок
превод от руски


 

2 коментара

  • Така е. Но и авторът се завърта в тупика да предлага решение. Повече от ясно е, че не масовката е определяща за значимостта на определени процеси. Приживе Джон Дий в Англия са го знаели малцина, сега дори сънародниците му не го помнят, а е дал толкова много , най-малкото-навигацията по звезди. Негова е идеята за Велика Британия, приносите му в отделни области на познанието спомагат за въздигане на империята.
    Има много поводи за оптимизъм днес. В интернет убогите са явни. Драскащите в градските тоалетни от преди време сега се преселиха по социалните мрежи. Свръхактуален е днес изразът посветен във великото тайнство. Ще дам пример: 60-те в Китай Мао се пъчеше като попарена въшка и плямпаше небивалици за „големия скок“, да, така беше, но в същото време просветлени монаси по Шао лин гледат на дивотиите наоколо си с деловитост и тактичност на професионални психиатри. У нас беше същото, в ЦК и политбюро щъкаха изцъклени субекти с кататонен ступор в зъркелите си, явно им шумоли кръвта в главите от невинно погинали от тяхната ръка. Явлението като типология беше разгледано в треуовете на големия ни психиатър Добран Гарвалов в два тома за психичните епидемии. Издадоха ги посмъртно. Не съм чул тъдявашен и съвременен наш писател да е и чул нещо за тях. Внимателно и учтиво Георги Константинов показа ред несъстоятелности и явната неправдоподобност в писанията на Милен Русков, кой да го чуе, авторът църка в публичното пространсто като скорец, напърчил е нос, нали си е загубил пъпа и поне анатомически равен е на Зевс. Чукам на дърво! Ще завърша с алегория: в златодобива всеки може да ровичка пясъка и лине с кубици кариерни материали в устройствата за промиване на кариерните материали, но в тъмната стаичка за извлек тъкмо на златото е само един и той е най-опитният, тук лаик би се натровил от живака.
    Косвен комплимент: явното непознаване сред масовката ни на Георги Константинов, едно от най-значимите явления в културното ни пространство днес, е явен показател за неграмотността на преобладаващото ниско ниво и също маркер за посветеност и значимост на истинските му ценители, които са малцина, но пък от голямо качество.
    Броди

  • Забравил съм най-важното. При едно реално и справедливо общество /човек дори не може и да си го помисли/ би трябвало да се изплаща в пълна мяра застраховка живот заради цялостни и трайни увреждания от непрестанното зяпане и слушане на масмедиите. Не знам степените на деменция и при кои случаи на дълбоки поражения се признава от телк комисии инвалидност. В разговорната практика отколе битува израз:“Жертви на масовата информация“, имаше и песничка за Галиматий Деменцио, нашенец газетар и по призвание професионален лъжец, дето страда от хронически запек и на ум заеква.
    Като войник на строеви преглед командващ армията се опита да си прави от стари фъшкии дъвка и запревовтаря тъпотията за някакви маршалски пагони в раницата на Бай Чепик/ така викаха на редниците/. Репликирах, че къде по-достойно и храбро е да носи в тефтерче до сърцето си снимки на гаджета, та да има повод да се бие. Тумбестият чорбар с лампази като клоун, вратар или шимпанзе в цирка изпадна в хистеричав припадък и подобно възбуден нерез изгрухтя за някакви си петнадесет дена арест в актива на моята личност. Нямам злоба спрямо този натегач и не ми приляга да се подигравам на увредени, нещо повече-благодарен съм му, доста години после при спомен за него написах моя иновация:
    ДЕЗЕРТЬОРСТВОТО КАТО ВИСША ПРОЯВА НА ПАТРИОТИЗЪМ!!!!
    Умен и кадърен човек трябва да оцелее жив, за да е полезен за развитието на обществото като цяло, а не да се остави в лапите на разни натегачи патриотари, шепа посерковци, надъхани да лочат кръв, да го зянят като добитък за кланица. Бактън!
    Бих пришил поанта в края на тази статия, че обществото все още не знае как да свърне по оста на спиралата за непрестанно развитие във възход, а приема похватите на противната страна, чийто неизменен девиз е: ТЪРСЯТ СЕ БАЛАМИ!
    Мой приятел предложи проект за статуя в цял ръст от ябълков мармелад СИЯЕЩИЯТ БАЛАМА като лично негова реплика на милиционеросоциализма.
    П.П. Дълго преди да стане приятел на цар Борис, Елин Пелин споделя отчасти идеите на социализма и анархизма у нас, дори като ученик издава в Подуяне ръкописен вестник „Тояга“, пълно с хумор и остроти, но с подчертана социална позиция.
    Ще ми се да прочета от мъдър и умел писател нещо стойностно за днешната отчуждена личност, която се изоставя и приема доброволното робство на мълчаливо съгласие с наглата тъпота на дрижираните от съответните служби въздействия за пълното оскотяване на човешката общност. Броди

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *