Историята ни учи, че нищо не научаваме

печат
Настъпи ли 2 юни, чуя ли сирените, винаги ме хваща яд. Хваща ме яд и когато видя портрет на Ботев или друг достоен революционер, закачен в офис на решил да изтъква патриотизма си чорбаджия или кабинет на чиновник – портретът при такива персонажи прилича на ловен трофей. Яд ме е и че стърчат навсякъде паметници, които не могат да оживеят, за да умрат от срам – или да погнат лицемерите.
Много пъти съм повтарял от страниците на вестника, че единствената почит към някого, дал живота си за народна свобода, е продължаване на неговото дело от там, където е било прекъснато. Писане на портрети, паради, заря-проверка, походи „по стъпките на“, леене на паметници и патетично рецитиране на бунтовни стихове – не, това не е честване, а отбиване на номера, успокояване на гузната съвест, задето нищо не правим, когато има не един и два авгиеви обора за почистване от фъшкии. За властващата сган обаче тези ритуали са истински триумф – потвърждение, че Революционерите са мъртви и никой не дръзва да ги възкреси ни делом, ни духом, амин по дяволите!
Затова не обичам деня Втори юни, както не обичам и деня на Априлското въстание – заради „възстановките“ на бунта, особено когато целите му така и не са постигнати.
Писах си в този неприятен за мен ден с един другар от Украйна – за разтуха. Обясних му причината за унинието си на такива дати. Другарят се опита да ме окуражи, после си казахме лека нощ и прекъснахме кореспонденцията.
Мина една седмица, мина ми горчилката от „празничните дати“. И току получавам съобщение на мейла – украинският другар на свой ред ми иска малко балсам от окуражителни слова. Поводът – съвсем като моя второюнски.
Случката е следната: преди почти 100 години, през октомври 1918 г., в Дибровската гора се срещат два въстанически отряда – единият предвождан от Нестор Махно, а другият – от Феодосий Шчус. Така се появява Въстаническата армия на махновците.
В наши дни, един не съвсем пряк потомък на Шчус решава да организира честване в родното село на съратника на Махно – село Великомихайловка, Днепропетровска област. За улеснение избира дата 8 юни – за удобство, да е хубаво времето за празнуване. Постарава се човекът – кани музиканти, спретват и тачанка с почти истинска картечница, ушиват цял стобор черни знамена, две дузини юначаги предрешени като „анархисти“, препасани с патронни ленти, саби лъскави, маузери черни в кобурите – абе страхотия. Идват разни представители – от кметството, от районната управа, от областния център, даже от Киев се домъква някакъв десети заместник на помощника на министъра, а журналисти от вестници, радиа и телевизии – цял батальон. Държат речи – за патриотите, за величието на Украйна, за демократичната държавност, за евроатлантическия избор. Май даже прочитат поздравителна телеграма от президента – милионера Порошенко.
Цирк на абсурда.
Другарят от Украйна е погнусен. Решава да публикува отворено писмо към „инициативните“ си съграждани по повод на „честването“.
Скъпи сънародници, рекъл им, ще ви кажа неща, които няма да ви харесат.
Докато гледал преоблечените като „анархисти“ юначаги, все си мислел за пикетите в знак на солидарност със стачкуващи работници. Как полицията не се намесила, а пратила агиткаджийстващи хулигани и имало сериозно побоище. Мислел си как, ако сред пикетиращите се намерили поне двама-трима от юначните „анархисти“ от „празника“, нека и без тенекиените саби и пластмасовите маузери, хулиганите надали биха посмели да нападат.
Продължил и че тези дни украинският парламент – Върховната Рада – изкопал от бунището проект за Трудов кодекс, според който осемчасовият работен ден отива по дяволите, редовното изплащане на заплати зависи от добрата воля на работодателя, отпуските стават символични… и всякакви други подобни. Против повторното внасяне на мракобесния, антинароден законопроект е пусната подписка, която събрала за два месеца едва триста имена. Село Великомихайловка има две хиляди жители, от които над 1900 присъствали на празника и били много въодушевени. Как ли не им хрумнало да подкрепят подписката? Та техният съселянин, прочутият Шчус приживе многократно повтарял, че добруването на трудовите хора е смисъл на живота му, пламък на борбата му, извор на радостта му – и не е лъгал.
Много неща написал на организаторите на панаира украинския другар. Казал им, че честваните герои, ако биха възкръснали… как ли биха реагирали на поздравления и речи от властници, от едри земевладелци, от банкери и фабриканти?
Организаторите взели, че му отговорили. Почти буквално: господине, много се радваме, че ни писахте, плурализмът изисква много гледни точки, но нека не бъдем негативни, да обърнем внимание на позитивната страна – вижте, че честването беше посетено от представители на общински, областни и републикански власти, репортажи са пуснали пет телевизии, а националната банка обмисля, след юбилейната монета с лика на Махно отпреди няколко години, да пусне една и посветена на Феодосий Шчус.
Та такъв отговор получих, споделя другарят от Украйна. И те питам, Николай, какво да им кажа сега на тия идиоти? Какво?!
Не знам, отвърнах му. Аз на тукашните не мога да измисля с какви думи да им стигна до ума, защото каквото и да река, те го чуват другояче. Ушите ли им са криви, та изопачават казаното, нещо в мозъка ли им дава накъсо, чип ли им е имплантиран, който „превежда“ неудобното в удобно за тях – не знам. Ама май имаш работа със същия вид пациенти. От гърбавите, дето само гроб ги изправя.
Или пък гърбавите сме ние. Има и по-страшни неща – след време нас с теб да ни честват по подобен начин…
Олеле! – възкликва другарят.
И предлага да си пишем за нещо друго. •

Николай Теллалов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *