И малко да завъртиш колелото, си струва

печат
ИНТЕРВЮ С ФИЛИП БУРОВ ОТ BARICADA.ORG


Преди близо 3 години в българоезичното Интернет пространство се появи уебсайтът baricada.org. Със създаването си сайтът обяви, че „Барикада“ е мястото на различните мнения, които ще търсят различните пътища. Тук ще се публикуват критични анализи на обществения модел, в който сме потопени… Тук ще работят не само колеги, но и съмишленици. Изградихме „Барикада“ със съвместни усилия на български журналисти с прогресивни виждания“.


Доколко горните думи са точни, всеки трябва да прецени сам за себе си. Участниците в проекта са с открити „леви“ убеждения и са познати от други начинания като Солидарна България. Според мен сайтът успя да създаде място, където човек често може да прочете адекватна позиция по политическите теми на деня и да научи нещо ново. Дори рядката възможност да се запознаем на български език с пропаганда на разпознатите като „диктаторски“ от самообявилите се за „демократични“ държави бих определил като полезна. Едва ли има друг комерсиален уебсайт на български език, когото бих похвалил с това.
За съжаление на третата година от съществуването си проектът обяви финансови затруднения и призова читателите си за подкрепа. Помолих един от редакторите, Филип Буров, да ни запознае по-отблизо със ситуацията.
Преди три години започна работа в Барикада изпълнен с надежди. Кои от тях се оправдаха и кои – не?
„Барикада“ беше възможност най-после да се занимавам с журналистика така, както исках да го правя, откакто влязох в тази професия – да пиша за темите, които намирам за важни, по начина, който считам за обективен и честен. Да се опитвам да изправям поне малко образа, който е изкривен или направо преобърнат от комерсиалните и обслужващи статуквото медии; да насочвам вниманието към проблемите, които считам за важни. „Барикада“ е колектив от равни, който предоставя независимост и свобода, каквато не знам да има в друга медия – без цензура, без съобразяване с политическите и бизнес интереси на собственик, без норми и крайни срокове, принуждаващи работещите да бълват новинарска конфекция. За мен беше особено важно и това, че най-после работя с хора, с които до голяма степен сме идейни съмишленици – това ми донесе истинско усещане за „освобождаване“, след като близо десет години бях работил само в идеологически „враждебна“ среда.
През последните няколко години в общественото и медийното пространство започна най-после да се говори за неравенството, за нуждата от преосмисляне на изключително несправедливата данъчна система – иска ми се да вярвам, че с многобройните си материали по тези теми и с кампаниите, в които сме участвали, сме допринесли поне донякъде за пропукването на монопола на неолибералните „експерти“ и развенчаването на пропазарните догми. Вероятно трябва да се приема и като знак за успех неприязънта, която предизвикваме сред определени типове хора – Антон Тодоров ни съди, Бетина Жотева ни заплашва, споменати сме в поне 2-3 донос-доклада на платените „евроатлантически“ маккартисти, няколко пъти са се опитвали да хакнат сайта, а подвизаващите се из виртуалното пространство и някои медии либертариано-консерватори редовно бълват жлъчка по наш адрес. В същото време много смислени, интелигентни и честни хора ни казват, че оценяват положително това, което правим – включително такива, които по принцип не споделят идейните ни позиции.
В известен смисъл успехите, постигнати със скромните ни ресурси, правят още по-горчиво разочарованието, когато гледаш как обществото се оставя да бъде разсеяно от реалните си проблеми и хвърля вманиачено цялата си енергия в напълно изкуствени, пропагандни истерии. Голямата част от потенциалната публика по право е апатична, а твърде много от хората, които проявяват активен интерес към случващото се по света и у нас, гледат на политиката и геополитиката като на мач между „Левски“ и ЦСКА“. Всеки намек за критичност към техния „отбор“ се посреща на нож, всяко отклонение от опростенческия дуализъм, всеки намек за плурализъм или търсене на обективност се възприема враждебно. Искат да слушат и четат само неща, които отговарят на предварителните им нагласи, ако ще да са конспиративни безумици. Някои от най-интересните и задълбочени текстове, които сме публикували, са останали почти без внимание, защото не се вписват униформено в тезите на едните или другите, защото не могат да послужат като муниции в ежедневните пропагандни залпове към вражеската агитка.
Това, разбира се, не е нито нещо ново, нито пък характерно само за тукашните ширини. В последно време обаче сякаш тези тенденции се влошават. Създаването на „Барикада“ съвпадна с една нова вълна на политизация в международен аспект, изразяваща се най-очевидно с политическия възход на това, което обикновено се нарича „десен популизъм“. В много страни, включително България, започнаха да се привнасят директно пропагандните схеми и мантри от Съединените щати, които свеждат всеки социален, политически и икономически проблем до някакво инфантилно противопоставяне между „либерализъм“ и „консерватизъм“. Тези мантри са достатъчно вредни и сами по себе си, защото не само легитимират омразата като политически аргумент, но и защото тази „културна война“ служи като параван за антисоциалния консенсус на елитите. У нас тези вносни мантри се съчетават с традиционните политически патологии на „фили“ и „фоби“, от което се получава още по-отровна смес. Да изразяваш „автентични“ леви позиции в такава обстановка означава да се поставяш между чука и наковалнята – между инерцията от неолибералната идейна доминация от последните десетилетия и засилващата се консервативна реакция. Реакция, която става все по-очевидно фашизоидна и е съпроводена с дори по-безпардонен пазарен фундаментализъм.
Трябва постоянно да обясняваш, че многобройните провали и недъзи на политическия и икономически либерализъм не са оправдание да се възраждат бесовете на питекантропския национализъм, расизма, шовинизма и религиозния фундаментализъм; че точно както принципи като „демокрация“ и „свобода“ не трябва да се приравняват с НАТО и Вашингтонския консенсус, така и „антисистемност“, „антикапитализъм“, „антиимпериализъм“ и т. н. не могат да се свеждат до аплодиране на десни реакционери и носталгия по провалени тоталитарни режими. Каквато и тема да коментираш от такива леви позиции, обикновено биваш дамгосван като „рубладжия-комунист“ или „соросоид-толераст“, а много често и двете едновременно.
Всичко това е доста уморително, обезсърчаващо и потискащо – особено в обществена среда, където няма голяма, а дори и средна политическа, гражданска или друга организация или течение, които да отстояват сходни позиции. Поради това трябва да призная, че съм изгубил част от първоначалния си ентусиазъм – усещането е, че просто никой не желае да те чуе. И нямам предвид всички да са съгласни с мен, но поне отсрещните аргументи да не са „ти си путински трол“ или „ти искаш да дадеш децата ни на норвежки травестити-ислямисти“.
Как се издържа Барикада? Има ли промяна в източниците на финансиране?
Сайтът беше създаден и поддържан основно с финансовата подкрепа на полския портал strajk.eu, който има сходна концепция и идейни позиции. Привличали сме и някоя друга реклама или медийно партньорство, но това не ни е донесло значителни приходи – ние не сме търговци, а и както може да се предположи, няма опашка от желаещи да рекламират в независим ляв сайт. За съжаление по-рано тази година полските ни съмишленици изпаднаха във финансови затруднения, поради което вече не можеха да ни подкрепят. Поради това бъдещето на „Барикада“ като професионално списвана медия е под въпрос. В момента търсим различни начини да продължим дейността си, което обаче не е особено лесно, особено защото държим да запазим досегашната си редакционна свобода и независимост. Предпочитаният от нас вариант е да привличаме дарения, един вид доброволен абонамент от читателите. Теоретично, ако хиляда или две хиляди души решат да ни подкрепят с по 5, 10 или дори само 2-3 лева месечно, бихме могли да функционираме малко или много в досегашния формат. Разбира се сме наясно, че подобен модел не е особено развит у нас и че други вече са се опитвали неуспешно да го приложат. Наясно сме и че за някои хора дори пет или десет лева могат да са прекалено много, особено сред целевата ни аудитория. Длъжни сме обаче да пробваме.
Можеш ли да сравниш заплащането с това в комерсиалните издания?
Повечето хора вероятно не са наясно, че работата в медии, особено печатни и електронни издания, е доста прекариатска. Т. нар. „медиен пазар“ така и не се възстанови след 2008 г., а през последните години много издания изчезнаха или са на командно дишане заради разсъхването на олигархични схеми като КТБ, които бяха засмукали значителна част от медиите. Обикновеното работно магаре във вестник или сайт е с ниска заплата, която често се бави, а работното му място е изключително несигурно. Дори издания, които по принцип са финансово стабилни и „реномирани“, осигуряват служителите си на минималния праг и плащат по-голямата част от заплатата като хонорар. Заплатите в „Барикада“ не бяха високи, но за пръв път, откакто работя, се осигурявах на пълната сума. Това е и първото работно ми място, в което реално се изплащаха надбавки за трудов стаж. В крайна сметка би било пълно лицемерие постоянно да пишем за правата на трудещите се и нуждата от справедливи осигуровки и данъци, а в същото време да въртим обичайните за сектора схеми, ощетяващи работниците. През последните няколко месеца на практика поддържаме сайта на доброволни начала, което за съжаление се отразява на съдържанието, най-вече на броя на публикациите. Надяваме се след края на летния сезон да сме намерили начин да възстановим работата поне до предишното ниво.
Бих искал накратко да опишеш как работи „колектив от равни“ – имате ли формални методи на работа?
Сработването се оказа по-лесно и ефективно, отколкото очаквах в началото. Макар отдавна да съм привърженик на кооперативите, на практика винаги бях работил по стандартния модел – раздаване на задачи по редакционната йерархия, задължителни планьорки, дежурства и т. н. Отначало имаше доста импровизации, защото самите ние не знаехме още каква ще е концепцията на сайта и какъв работен режим ще изисква. Но нещата се напаснаха съвсем естествено – определихме ресорите си според интересите на отделните хора, а задачите се разпределят с ежедневна комуникация и координация. Ако има негативен ефект от това, той не се изразява в конфликти, а в някои тематични празнини в сайта – има определени теми, за които никой от нас не се чувства достатъчно компетентен или в които просто няма желание да задълбава. Опитваме се да компенсираме това с публикации от външни автори или преводи, но не винаги се получава.
Разбира се е имало моменти на напрежения и търкания, но за тези три години мога да се сетя само за няколко такива случая – колкото в обичайно работно място се случват за седмица. За сравнително гладкия работен процес безспорно има значение ентусиазма, с който се заехме с това в началото, и най-вече характерите на конкретните хора, които се събрахме. В началото около проекта се завъртяха няколко личности, с които бързо се видя, че няма да се получи – така че има и известна доза късмет при сработването.
Самото „автентично ляво“ е изпълнено с противоречия – между реформисти и радикали, между хвалещи определена власт и отричащите властта по принцип… Какви противоречия възникват във вашия колектив и как се справяте с тях?
Да, аз например съм стигнал до тези си разбирания по-скоро по анархистка, „антиавторитарна“ линия, поради което може да се каже че имам по-особено мнение за „марксистката“ и „съветска“ традиция, отколкото по-възрастните членове на колектива. Други двама от основателите на сайта, които са няколко години по-млади от мен, пък са с последователни леви разбирания, без да са толкова идеологизирани в този исторически, теоретичен смисъл, който обикновено е ябълка на раздора между различните разклонения на лявото. Важното обаче е, че в разбиранията си за основните принципи, за това кое е справедливо и кое е неправда, къде се коренят проблемите на обществата и къде трябва да се търсят решения, нямаме никакви разногласия. Никой от нас например не се изкуши да се плъзне по модата на консервативния популизъм и да започне да приглася на реакционерската пропаганда за бежанци, конвенции, соросоиди и т. н., както направиха твърде много хора, определящи се за „леви“. Същевременно хората от екипа имаме доста сходни позиции по отношение и на други тенденции в левия активизъм, които отиват по-скоро в обратната посока.
Разбира се не мога да кажа, че съм съгласен на 100% с всичко, публикувано в сайта, но не е и нужно да бъда. Ако усещам, че имам да кажа нещо по някаква тема, мога да напиша и пусна текст – никой няма да ме спре. Доколкото между нас е имало някакви неразбирателства, те не са били на идеологическа основа. По-скоро се е случвало да има „идейни“ спорове между хората от „Барикада“ и други групи в лявото пространство. Това за съжаление е доста трудно да се избегне, защото си е отколешна традиция сред левите. Като цяло обаче целта ни е „Барикада“ да бъде трибуна за идеите, принципите и приоритетите, които би трябвало да обединяват лявото – да е „барикада“, от която да отстояваме разбиранията за справедливост и общочовешки ценности, които за пореден път са подложени на жестоки атаки и опити за подмяна.
Трудно е да се пише позитивно за бъдещето днес… Ако обаче се абстрахираме от конкретния случай, виждаш ли надежда в близко бъдеще наистина независими леви издания да просъществуват в българоезичното пространство и да положат основите на някаква промяна?
В момента ми е трудно да съм оптимист за медиите изобщо. Изписано е и е изговорено много за това как традиционните издания не успяват да се адаптират към дигиталната епоха, как след като вече всеки може да е „медия“, професионалната журналистика се обезличава и потъва сред цялата какофония в интернет. Медиите стават все по-повърхностни, все по-зависими, все по-политизирани. Хората виждат това и все повече губят доверие в тях и в журналистиката като цяло, което на свой ред тласка още повече медиите в обятията на корпоративно-олигархичните спонсори и партийните агитки. Дори издания с достатъчно многобройна публика се оказват на милостта на технологичните монополи, които с една промяна на алгоритмите могат да отрежат достъпа им до читателите. Към тези универсални проблеми за медиите се добавят и цял куп специфични за нашенските условия, а стремежът да правиш независимо ляво издание върви с още цял вагон собствени пречки. Ние бяхме наясно с всичко това, когато се захванахме с „Барикада“. Знаехме, че не само трябва да запълваме една празнина в медийното пространство, но и да убеждаваме хората, че тази празнина съществува. За да има издания от типа на „Барикада“, трябва да има съответната политическа, ако щеш класова зрялост сред читателите – а за да има такава зрялост, са нужни медии, които да помагат за възпитаването ѝ. Получава се нещо като затворен кръг. Както казах по-нагоре, нещата често изглеждат отчайващи и на човек му иде да зареже всичко. Същевременно обаче моментите, в които виждаш, че все пак си стигнал до някакви хора, че дори и с малко си успял да завъртиш колелото, те убеждават, че все пак си струва. На този етап мога само да се надявам, че в бъдеще ще е по-лесно, и че ще продължаваме да се опитваме, колкото ни стигат силите. •


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *