Какъв е проблемът ни с национализма?

Накратко – принципен.

Идеологията на безвластието може да се формулира по различни начини. Единият от тях е подобен на математически израз: анархия = свобода на личността + солидарност между хората + социално равенство + справедливост в отношенията + федеративно устройство на обществото.

По всеки един елемент от този сбор има разминаване с национализма.

Национализмът постулира ограничена солидарност. Трябва да сме солидарни само с представители на собствената си „нация“, без значение, че в нея влизат персонажи като обикновени мутри и „лица“ от соя на Пеевски.

Национализмът не обича равенството – вместо него предлага „класов мир“, тоест ратаите да обичат и почитат чорбаджиите си, пък държавата ще се грижи чорбаджиите да не прекаляват. Кой ли ще се грижи самата държава да не прекалява? Да не се сдушва с чорбаджиите, които винаги има какво да предложат на ордата политици и чиновници, от които реално се състои държавата?

Национализмът не се вписва в идеята за федеративност. На думи – може. По същество – никога. Национализмът се нуждае от централизъм, за да контролира всичко, включително културата, чрез която, насищайки я с митове, дефинира понятието „нация“. Централизмът води до стандартизация – културата от жив процес бива превърната в мавзолей, буркан с формалин, безжизнен като мумията на Ленин и Ким Ир Сен. Националистите обичат култа към вожда, макар да мразят уж чуждите вождове.

Национализмът има разминаване със справедливостта, която е просто нещо: „живей и не пречи на другите да живеят“ – мъдрост от зората на човешката история, одухотворено с разума наследство от инстинктите на прародителите ни, стадните животни. Национализмът диктува, че „нашите“ винаги са прави, каквато и гадост да извършат, а „чужденците“ винаги грешат, каквото и да правят. В същото време национализмът щедро черпи от „чуждия опит“, без да се свени от нищо. Например за един националист не съществува етичен проблем, тоест не го засърбява съвестта от следния исторически момент: Хитлер подарява „изконно български земи“, в които тутакси нахлуват нахъсани за грабеж чиновници, предприемачи, военни и полицаи. Какво като дарителят е чудовище? Щом дава… След няколко години обаче нещата се развиват логично и виновниците за връзването на България към каруцата на Райха се озовават пред съд. Не най-добрият, нито народен, въпреки самоназванието му, но какво друго са очаквали тези сълзливо оплаквани днес „цветове на нацията“, когато са натикали страната заради страхливостта и лакомията си в лодката на масови убийци? Далеч по-дребни страни не сключват сделки със злодеите, макар и да не оказват забележима съпротива. Елитът на царството се оказа не само страхлив и алчен, но и глупав. Национализмът приема това като обида. Обида към здравия разум обаче е да тачиш глупаци.

И накрая, като сбор от всичко казано, национализмът не се връзва с принципа за безусловна свобода на личността. Личността е нищо пред „националната идея“, човекът с лекота може да бъде дори пожертван, но няма право да участва в написването на тази идея – елитът я формулира. Например: националната идея на българите е да завладеят Цариград. Или да присъединят Македония. Да влязат в НАТО. Да не влязат в НАТО. И така нататък.

Някои се дистанцират от национализма и наричат себе си ПАТРИОТИ. Патриот е човек, който се бори с потисниците на своя народ – щом ще наричате Ботев патриот, значи това е дефиницията. Ботев се помъчил с позивите Топрак кардашлар да вдигне и турските сиромаси против султана. Или Бакунин – несъмнено руски патриот, който не се поколебал да застане на страната на полски бунтовници срещу правителството на Русия. Защо? Защото всяко правителство е потисник – преди всичко на собствения си народ.

Огромна част от самоопределящите се като патриоти не обичат да е така. Инак ще се почувстват задължени от възстановки на въстания и епопеи да преминат към активни и небутафорни действия срещу настоящия реален потисник. На възстановки обаче никой не умира (евентуално от ракия менте или инфаркт), а в реална борба е друго.

И патриотите, и ортодоксалните националисти твърдят, че са против онова, което наричат „комунизъм“, макар че правилното е „болшевизъм“. Против са най-вече, защото „комунизмът“ бил „интернационален“, тоест предателски спрямо нацията.

Грешка. Освен че „нация“ е понятие тясно свързано с държавността, болшевишкият „интернационализъм“ не е нещо друго, освен намерение за сливане на нациите в една супернация. Няма нито следа от интернационализма като сътрудничество между народи, както го е разбирал Бакунин, както го е усещал и Ботев. Болшевизмът не е интернационална идеология, а доктрина на свръхнационализма. Именно заради това наложи за държавен език руския, а не неутрален език – например есперанто. Свръхнационализмът на болшевиките мина като валяк през самобитността на другите народи в концлагера „СССР“, но и през руската култура, като я унифицира, съсипа регионалните руски наречия, обичаи, традиции, социални включително.

Затова имаме проблем както с махленските версии на обикновения национализъм, така и с марксизма-болшевизма, от който се учеха такива изтъкнати националисти като Мусолини и Хитлер.

Христо Николов