Карикатури, клевети и фалшификации

печат

Бележки по повод двутомния роман на Милен Русков „Чамкория“

След „В една и съща нощ“ на Христо Карастоянов, наскоро от печат излезе нов български роман – „Чамкория“, в който българските анархисти от 20-те години на ХХ век са изведени отново на литературната сцена.

Негов автор е талантливият и меркантилен писател от епохата на „мирния преход“ към пазарна демокрация Милен Русков. Тема на романа му е една от най-трагичните и кървави страници в нашата след-“освобожденска“ история с участието на всички протагонисти в гражданската война, която разтърсва страната след Първата световна касапница.
Действието се развива през пролетта на 1927 г., когато чети на анархистите водят последните ариергардни боеве с полицията на Сговора, БЗНС е „свила знамената за по-добри времена“, а бкп се е легализирала като БРП (българска работническа партия), чийто секретар Петко Стоев ще се окаже полицейски агент.

Основният персонаж в „Чамкория“ е „бай Слави“ – шофьор на малък автобус, правещ курсове между столицата и курорта Чамкория. Негов е целият разказ за събитията и актьорите – от Борис III Сакскобурггота, министрите и военните му, водещи фигури сред които са Иван Вълков, Порковата петорка от екзекутори на ВКР, агентите от т. нар. Обществена безопасност и по-сетнешна ДС, „безотговорните фактори“ от ВМРО, военната организация на бкп и шефа ѝ Коста Янков и още много други действителни исторически фигури, прекарани през погледа на шмекера бай Слави – широк социалист от крилото на присъединилия се към превратаджиите и основател на кръга „Звено“ Казасов, известен още като „малкия Фуше“ заради способността му да оцелява при всички режими – от Цанковия до ОФ след 9.9.1944 г. Мотото на романа е заимствано от неговата брошура „Сноп лъчи в тъмнините на заговора“. Този избор ни подсказва, че мирогледите на бай Слави и Милен Русков са идентични.

Другият главен герой е странният „анархист“ с псевдоним „Джин“ (дявол). Той и приятелят му Васил Героя се свързват и ползват „шефьора“ на бусчето, първом срещу пари, но после между него и „Джина“ се създава почти необяснима трайна връзка, която в края на романа ще коства главата му.

В разказите на двамата се редуват борбите на нелегалните анархистически чети, обявени още от 1922 г. от „народовластническото“ земеделско управление за… разбойници, деветоюнският преврат от 1923 г., когато военните и „безотговорните ванче-михайловисти“ заколват министър-председателя Стамболийски, заповяданото от Коминтерна септемврийско въстание от същата година, опитът от 14 април 1925 г. за залавяне на цар Борис III от четата на Васил Икономов в Арабаконашкия проход, атентатът на 16 април 1925 г., извършен от военната организация на бкп в църквата „Света Неделя“, въоръжени схватки с военни и полицаи, експроприации на банки и богаташи, обири по пътища и влакове от анархистическите чети и др.

Докато „В една и съща нощ“ Карастоянов негодува срещу липсата на справедливост и отсъстващото възмездие в България и разказва за изгубеното чувство на граждански кураж, на срам и на достойнство, а романът му прелива от симпатии към Георги Шейтанов и най-големия наш поет Гео Милев, това не може да се каже за Милен Русков, комуто ще дадем думата, макар, че е счел за по-удобно да се скрие зад героите си.

„Джинът“ е измисленият герой Алекси К. Ставрев, който е потрябвал на автора, за да придаде по-голяма автентичност на обобщения портрет на нашите бойци от героичния период на българската анархистическа история. По повод атентата на Арабаконак, в който той участвал с четата на Васил Икономов и Героя, се казва, че „Политиката ги е завъртяла, но са хора от съвсем друга класа.“ Джинът или по-скоро Русков твърди, че заповедта за тая акция, чиято цел била да заловят царя като заложник, дошла от ръководството на бкп и ако успеели, щели да променят историята на БГ, „вземайки властта заедно с комунистите“. (стр. 260) „Работата обаче била много по-дебела“ – продължава Джинът, т. е. Русков – „по идея на Яко Доросиев – важна „клечка“ в нелегалната бкп или някой друг от големите ѝ началства (може би и самият Коста Янков) изрично наредили на Икономов да свърши тая „работа“ в старопланинския проход (понеже нямали по-подготвени хора за нея), като прелюдия към атентата в „Света Неделя“ на 16 април 1925 г., залавяйки величеството непременно живо. Те съобщили на Василя, че Борис щял да ходи на лов за глухари, а заложничеството на царя им трябвало, та като извършат след два дни атентата в църквата, властта на военните и буржоазията да не смее да ги преследва толкова ожесточено. (стр. 261)

Всичко това е писано за легендарния анархист, който е бил принципен враг на всякакво „единофронтовство“ и който за две-три години провежда с малобройна чета повече акции, отколкото цялото партизанско движение на бкп („НОВА“) през годините от Втората световна война (1941-1944).
Вездесъщият „бай Славе“ по волята на автора присъства и на Арабаконак, където спасява царя с омнибуса си и с помощта на тогавашния капитан Еню Каролев докарват взвод войници на местопроизшествието.
Част от участниците в тези събития като бъдещият полковник Каролев или петорката, заедно с военния министър Иван Вълков, познавам от пазарджишкия затвор, където те се подвизаваха като „култ-съветници“ и доносници, натоварени с мисията да „превъзпитават“ нас – непоправимите затворници.
С Васил Героя и други Джинът извършва най-големият обир на Котленската банка от два милиона лева в банкноти от по 5000 („ботевки“). Героят е друга легендарна фигура в анархистическото движение, който завършва живота си при опит за обир на Земеделската банка в Троян на 5 април 1927 г., като преди това е оцапан от „Джина“ с обвинения за присвояване на организационни пари и писане на едно сълзливо благодарствено писмо до Борис III, комуто спасил живота, стреляйки по колата му предварително. Следват обири на богаташи, на влакове и др. Парите са нужни за закупуване на оръжие и издаване на книги, брошури, вестници, тъй като Федерацията на анархокомунистите в България не получава червонци, нито долари от Москва. С част от тези пари се е издавал и геомилевият „Пламък“, също вестник „Работническа мисъл“ с редактор Васил Тодоров – Народа, по отношение на когото Русков също си позволява гаргара, без дори да се е постарал да научи мъченическата му биография и безкористност в борбата за Хляб и Свобода…

По подобен начин, в едри щрихи, са обрисувани и други анархисти, загинали в борбата с кървавата ретроградност. За Нешо Тумангелов е казано, че бил най-алчният, жесток и единствен обиращ и бедните „съмишленик на земеделците“. Георги Попов пък бил с мания за величие, командирски наклонности и гръмки, кухи фрази и т. н., и т. н. Псевдоанархистическият Джин пишел и позиви от рода: Да живее Единния фронт на труда! Да живее революцията в БГ! Да живее работническо селското правителство!
Той разказва и за речите на измисления четник и криминален тип – „Страшния“, които предизвиквали смях и срам, но в романа няма нито дума за статиите и речите на Георги Шейтанов, чийто публицистичен талант е съизмерим с Ботевия, а по организаторската си дейност с нищо не отстъпва на Апостола.
„Въобще, нашите хора – заключава Джин – не бяха големи умове. Половината бяха криминални престъпници и убийци, някои избягали от сливенския затвор… Комунистите са делови хора, а нашата работа – прихватничава – днеска едно, утре друго. (стр. 273) Малко така, малко онака – същите като военните. (стр. 368)

Така са описани анархистите в „Чамкория“, докато „комунистите били смели в сражение, точни и въобще можело да се разчита на тях.“ (стр. 372)

Земеделската екзекутива на Коста Тодоров в Сърбия снабдявала нашите с документи, че са нейни сътрудници (макар да се знае, че те били виртуози във фалшифицирането на документи за самоличност и на открити листове). Тя им нареждала да извършват в България акции, като вземане на детето на вътрешния министър Русев за заложник или на Икономов да влезе в Народното събрание и да избие сговористките депутати с картечница. Анархистите изпълнявали заповедите на земеделците и те ги използвали за „някои работи, за които нямали подготвени хора“, защото били… „Единен фронт“.
В него най-многобройни били земеделците и щели да вземат властта с избори, поради което се отказали от въоръжената борба. Най-силни били комунистите, защото били организирани и дисциплинирани. (Доказателство за което е въстанието през септември 1923 г. с център Кутловица и бягството на двамата му вождове Коларов и Димитров преди разгрома или разказът на Димитър Гачев – ръководител на „Южната въстаническа зона“ на БКП – за сухите тренировки в Родопите, на които от очакваните 1800 бойци се явили… трима.) Ръководителите на „единния фронт“ оставили на анархистите „да се занимават главно с банки и такива неща“.
Наред с Коста Янков, Фридман и др. от левицата в бкп, не е пропусната и „героичната Соня“. (Цола Драгойчева, която по това време е без памперси!) Брошурата на пловдивския шеф на „Обществената безопасност“ Щерю Люкоманов е построена върху признанията ѝ. По разказ на бъдещия троцкист Димитър Гачев тази „героиня“, заедно с Българанов, провеждали „новия сталински курс“ на елиминиране на дейците от военното крило на бкп чрез предаването им в ръцете на полицията, жертва на което в Пловдив става заместникът на Гачев – Гюлеметов… Според Русков „Соня“ изкарала Коста Янков по-черен от дявола, като бегло и неясно „бай Слави“ се възмущавал: „Собствените ти хора да те предадат.“ (стр. 377), казвайки за сталинистите: „Тия ми се виждат малко въжеиграчи, тарикати малко.“ Трима души от Пловдив, включително „Соня“, отишли при Янков с искане да свали курса на въоръжена борба, понеже революционният момент бил изтърван и да се върнат към легална работа, а Коста им казал, че те искали да обсебят парите, които Коминтерна плащал за въоръжената борба. От своя страна предпоследният директор на полицията – цанковистът Димчо Соколов, също познайник от Пазарджишкия затвор – твърдеше, че от 1923 година не е имало нито един ЦК, в който те да не са имали свои доносници…

Мисля, че когато се пишат исторически романи първо задължение на авторите им е да проучат старателно фактите, събитията, героите, епохата. Съпоставяйки ги с написаното от Русков, ще установим пълното им разминаване и изкривяване в кривото огледало на съвестта му. (Още повече, че хартията търпи всичко!)

Да, в гражданската война през 20-те години на ХХ век има експроприации, атентати и терористически актове, извършени от българските анархисти, както и сражения на четите им с репресивните органи на Третото българско царство. В романа обаче няма да намерим обяснение защо се случва всичко това? Няма нито дума за идеалите, за борбите за свобода и правда, за загиналите безсребърници, които – врагове на всяка власт, воюващи срещу всяка експлоатация, потисничество, милитаризъм и онази безсмислена химера, наречена „отечество“ – не са искали нищо за себе си. Милен Русков е изкалял саможертвата им и е заел позицията на „неутрален“ съдник на историята, отказвайки да проумее, че в подобна епоха неутралитетът е позиция на подлеците и конформистите.

Колкото до премълчаните истини за смисъла на борбата на българските анархисти, за окарикатуряването и за овъргалянето им в тинята на слуховете, клеветите или фалшификациите по техен адрес, всичко това оставяме да тежи върху липсващата гражданска съвест на писателя, който е предпочел хонорарите за книгите си и нагаждачеството към силните на деня пред истината, за която има толкова свидетели, документи и факти. В заключение ще кажем, че Анархизмът има як гръб. Той надживя злобата на гении от рода на Достоевски и „Бесовете“ му, ще надживее и шмекерията на талантливи пигмеи на духа като автора на „Чамкория“.

Георги Константинов


 

1 коментар

  • Сговорни

    С леко уточнение: талантът е 99, и 99 в период след запетаята преди всичко нравственост, останалото е въпрос на сръчност, сиреч-според индивидуалните умения на пишещия. За едното отговорът на Георги Константинов е в целта, по отношение на занаятчийските умения Милен Русков показва явно подценяване на основни изисквания за построяване на художествен текст. Още в прехваления му „Възнесение“ личи непознаването на местните говори от описвания ареал, да, тъкмо като в опис назвъкани реалии от котленско далеко от изискванията за изображение, за стилизация ще се въздържим от мнение, тя просто липсва. Същото се повтаря и в „Чамкория“, за хора от западния тип говори чак е дразнещо това гъгнене, вид речево разстройство\ авторът ползва английски и сам може да свери в труда на М.Критчли „Афазиология“ неговите провяви от кой раздел са, за дружката му Георги Господинов си личи-копролалия, което му изведе прозвището Жоро Посерата\. Тези прехвалени сега момченца явно не познават поне големите руски пера, но бих посочил на Милен Русков „Венецът на Петрия“ от Драгослав Михайлович, та дано се поучи как се прави стилизация. Също нека види роман на 65!!!! страници „Кога цъфтяха тиквите“ , пак от Драгослав Михайлович, а не да се дави в неспирна логорея на цели два рафта. Бактън! У нас има един подценяван роман от Димитър Добревски „Няколко дни преди коледа“, пак се показват събития от ози период, но Д.Добревски си е много навътре в призванието си. Откъм чисто фактологичната страна в това дацзибао бих посочил Ст. Керезов „В килиите на централния затвор“, там поне не се изклинчва като в неговите два кашона хартия.
    Явно насрещната страна има везни в джоба си и отмерва реалната тежест на Милен Русков, но той поне пред себе си що не си признае, че хич не му се себеотдава сам да се прецени, а оставя това на другите.
    Може и малко по-професионално да му се рече: това дрънкане на една струна и явно логически неизведен сказ като повествоватлна техника, като пътьом се лови за сламката на стилизацията, а тъкмо тя го доудавя, без да му даде възможност поне да избълбука. След Исак Бабел, Матвей Вълев, Алексей Ремизов, Итало Калвино, Андрей Платонов, Михаил Булгаков, Хулио Кортасар, Хуан Рулфо, Валие Инклан…. върви ли таково механично струпване на речеви изблици, несмогнали език да станат, да дразни реални и подготвени читатели. Той едва ли е чел, камо ли да знае, че едно от големите пера у нас е Борис Шивачев, също анархист, поне от него да се посвени….
    Ние имаме отговор за такива изстъпления, дано авторът на „Чамкория“ поне за себе си да намери отговор.
    П.П. Срещат се у нас подготвени диалектолози, те защо не му рекат от упор, че това е първо израз на неграмотност, отделно, че отдавна мина времето на прекаляванията с диалектите, свеждащи изписаните страници до просторечие.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *