Класова война срещу българския народ

печат
Българите сме най-бедните жители на Европейския съюз. Тази констатация вече не прави впечатление на никого. Нещо повече, сякаш сме се примирили с това положение, приели сме го за абсолютна константа и предпочитаме да се насочим към други политически проблеми, на които ни се струва, че все пак има шанс да влияем и да разрешим. Това не е предизвикано от някакво всеобщо отчаяние или пораженство сред народа, а е резултат от целенасочена политическа интервенция в рамките на десетилетия на класова война срещу българския народ.
Адресирането на социалната катастрофа в страната е нещо, което политиците като цяло избягват да правят, което е логично, като се има предвид фактът, че те нямат нито теоретичния капацитет, а още по-малко желанието за промяна на това икономическо статукво, което ни държи на дъното по всички показатели за достоен живот. Различните „реформаторски“ политически проекти агресивно превъзнасят незначителни каузи и приписват чудотворни сили на дребни административни размествания като съдебната реформа или административните рокади, опитвайки да им придадат блясъка на социална промяна. Дори БСП, която традиционно спекулира със социалните проблеми на хората и доскоро щедро раздаваше празни обещания за социална справедливост, вече се отдаде изцяло на националистически циркове и джендър активизъм. Няма причина да очакваме нещо по-различно от политическите сили в България, които обединяват в своите бюрократични машини интересите на политическия и икономическия елит в страната. Привилегированите класи, принадлежащи към този елит, са напълно удовлетворени от икономическото положение в България. Нещо повече – тяхното паразитно съществуване зависи пряко от социалната катастрофа, в която сме принудени да живеем всички останали.
Икономиката на съвременна България е изградена около схема за социален дъмпинг. Схема, пробутвана ни чрез политкоректното клише за „привличане на чуждестранни инвеститори“ чрез данъчни облекчения и привилегии за бизнеса, евтина работна ръка и дерегулации. За да работи тази схема, заплатите в България трябва да бъдат потискани, публичните услуги – хронично недофинансирани, а интересите на бизнес класата – поставени над интересите на обществото. Резултатите от тази целенасочена политика са предвидими – българските работници са най-бедните и най-безправните в цяла Европа. Пенсионерите вегетират, здравеопазването и образованието колабират, а съдбата на природните дадености на страната е оставена на прищевките на бизнеса, докато милиони напускат България в търсене на по-добър живот. В прав текст – тези, които все още не сме избягали, сме изправени пред социална, екологична и демографска катастрофа.
Тази катастрофа обаче не е неизбежна. Тя не е резултат от някакъв „естествен ход на историята“, „историческо наследство“ или „българския манталитет“, както някои демагози се опитват да ни убедят. Тя е резултат от класовата война, която се води срещу българския народ от една шепа привилегировани семейства (с помощта на техния обслужващ персонал в медии, НПО, институти, администрация), в чиито ръце са по-голямата част от икономическите сили на страната, както и политическите лостове на държавната машина. Тяхното благоденствие зависи от нашата бедност и подчинение. Те паразитират върху работещото население изсмуквайки публичния ресурс, генериран от всички нас. Това става от една страна чрез регресивната система на данъчно облагане, която е едно от икономическите чудеса в България, при която данъчната тежест е стоварена върху гърба на най-бедните и работниците, докато богатото малцинство се радва на данъчни облекчения, достигащи до пълно освобождаване от плащане на данъци.
Ние пълним хазната, от която после бизнесът изсмуква пари, разпределяйки си апетитни обществени поръчки и субсидии. Същите тези бизнесмени, твърде некадърни за да произвеждат добавена стойност по друг начин, освен чрез смъкването ѝ от гърба на работниците, поддържат заплатите изкуствено ниски, чрез картелни споразумения и погазване на трудовото законодателство, вкарвайки работещите хора в примката на трайната бедност и спирала от дългове. Колкото повече ние изпитваме затруднения в плащането на сметките си, колкото повече хора сред нас губят жилищата си и биват разкъсвани от банки и колекторски фирми, колкото повече пенсионери гладуват и пестят от лекарства, толкова по-големи стават палатите на бизнес елита, по-тлъсти банковите им сметки в чуждестранни банки и по-нагло и безпардонно поведението им в публичното пространство. Тези, които паразитират върху нас, чиито охолен живот ние плащаме с труда си, в същото време ни презират. Всички помним как един от най-богатите хора в страната и лидер на Конфедерация на работодателите и индустриалците в България се изплю в лицето на работещите хора, наричайки ги „търтеи“ миналото лято, или пък скорошната изцепка на олигархското синче, пръскащо шампанско за десетки хиляди евра под звуците на Шушана. Необяснимо е търпението, с което сме въоръжени пред лицето на това безобразие. Примирението ни днес е предателство спрямо децата ни, на които ще завещаем тази реалност. А за да махнем паразитите от гърба си е необходимо просто да се изправим. •

Никола Петканов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *