Кой крив, кой прав?

печат
Френският президент обикаляше като мома на повикване из Източна Европа, за да обяснява на местните държавни лица колко лоши били поляците. Хайде, не всичките, но барем правителството им.
Голям колумб. Отдавна се знае, че правителствата са врагове на народа, акционерни дружества готованковци и паразити, съзаклятници срещу свободата на хората.
Само че поредният обитател на Елисейския дворец има друго предвид. Лоши са, задето искат равен достъп до пазара на труда, където да правят “дъмпинг на заплатите“. Демек лоши са, задето работят за по-малко пари от западняците.
Със същите приказки мусюто се домъкна и на жълтите плочки в растящата и нестарееща София. И “нашето“ правителство, колкото може да бъде “наша“ една мутренска банда, която ни тормози, ама казва, че туй било за наше добро, та господата от българския министерски съвет веднага козируваха: Тъй вярно, мон шер мусю льо президон, лоши поляци, лоши! И така се съгласиха с ограниченията и на нашенци до западноевропейския трудов пазар.
Сега – кой тук е крив, кой е прав?
Полските държавници гледат своето – за да няма безработица у тях, засилват гурбетчии навън, развиват си “родния“ бизнес. Добро правят, аха. Да им работи икономиката, да капе повече данък за същите държавници, да ги обичат после избирателите, когато дойде време за урните. Политика.

Френските и те си гледат интереса – ако те, “старите демокрации“ се съобразяват с източните навлеци, ако има това нещо Либерте егалите фратерните, докъде ще стигне светът? Възмутително, нали, давали европари на поляците, а те с тях, вместо да си купят френски или поне германски изтребители, кораби и танкове, отиват да пазаруват при хамериканците. Неблагодарници. Парите са дадени, за да се върнат, за да остава Франция по-богата от прошляците, те да слушат какво им говори Париж, а не обратното. Пак политика.
Българските властимащи обаче се изложиха, нали? Где са НАЦИОНАЛНИТЕ ИНТЕРЕСИ?! Трябвало да скръцнат със зъби, както плахо се опита да стори гус’ин президентът наш, генерал от ВВС, върл натовец и тъй нататък. Да не се съгласят! Да си развиват бизнеса за сметка на евтината тукашна работна ръка, евтината пиячка, евтината проституция и други природни ресурси!

Та кой излезе прав?

Правилният отговор, за който обаче вестникът ни не дава точки за участие в томбола за ваучер за голяма верига магазини, гласи: всички са за бой. Голям. До сто и едно, и обратно.
Защото е сбъркана самата “интрига“. Светът, нормалните хора не се нуждаят от “равен достъп“ до “трудовия пазар“. Нуждаят се до равен достъп до необходимите за нормален живот блага, изработени на всичко отгоре с техния труд. Което означава РАВЕНСТВО, социална справедливост. Нито им трябва “Европа на различни скорости“ – едните привилегировани, другите с чаша студена чешмяна вода. Нужен е друг обществен строй, трудът да бъде удоволствие вместо ангария.
Виждаме как едри чорбаджии се бранят от по-дребните, също хищни. Виждаме кавга кой да юрка ратаите. Виждаме как политиците се нагаждат, и то не според желанията на гражданите, а съобразно това кой чорбаджия е хем по-силен, хем предлага повече шукаритетки на лоялните към него.
От посочения правилен отговор следва: правителства, президенти и прочее паплач да си ходят, на тяхно място да не идват други; работодателите, дето им са трън в очите и майчински отпуски, и минимална заплата, също подир тях – и без повече изедници!
По времето на Гражданската война в САЩ, в един окръг на Конфедерацията се събрали доста дезертьори от армията на Юга. Писнало им да мрат на война за рахата на робовладелците, писнало им, докато са на фронта, тиловаците да обират реколтата от семействата им и да мобилизират невръстните им синове за пушечно месо. Подхванали партизанска война – за себе си. Обявили се за независим щат, в който важат четири прости правила:

1) никой никому да не нарежда как да живее;

2) никой да не забогатява, осиромашавайки други;

3) всеки да жъне каквото сам е посял;

4) всички хора са еднакви – с два крака, две ръце, понякога и глава на място, с еднакъв цвят кръв; а че външно се различавали – туй е божа работа, не се бъркайте, уважавайте се и заслужавайте уважение чрез зачитане на предишните три правила.

Това е правилният отговор, а не президентските кахъри кой кому подбивал цената на работната ръка. Цена има само едно нещо – свободата. Която върви заедно с равенството и солидарността. Където има “пазар“, особено на труда, нещата не се различават принципно от положението в Южните щати преди 1865 г. Трябва ли да започнат да ни бесят, за да се сетим какво е нужно да направим – ЗА СЕБЕ СИ?

Шаркан