Комунизъм и болшевизъм

печат
Когато облаците на Първата световна война надвисват над Европа, социалдемократическите партии от II Интернационал се събират на своя извънреден IX конгрес на 24–25 ноември 1912 година в швейцарския град Базел. Главният въпрос в дневния ред e за отношението на социалдемократите към предстоящата империалистическа война. Конгресът издава “Манифест“, с който призовава всички марксисти да приложат бакуниновата стратегия от времето на френско-пруската война: да отговорят на вътрешния враг – капиталът и неговата държава – с гражданска война с цел превръщането на империалистическата война в Социална революция. Но тъй като липсва единство и синхрон между стратегията и програмата, когато войната става факт, те избират класическата позиция на двамата “класици“ – Маркс, който е за победата на Кайзера и Бисмарк над Наполеон III през 1870/71 г., за да бъдело “победено и влиянието на Прудон върху френския пролетариат“, и Енгелс, който в края на своя живот през 1891 г. декларира, че “въпреки възрастта си, ще препаше сабята, за да се бие на страната на германското “отечество“ в бъдещата война“.

Само малки групички в социалдемократическите партии от т. нар. “Цимервалдска левица“, сред които са и лениновите болшевики, остават верни, макар и само словесно, на “Манифеста“ и провеждат антиимпериалистическа и антимилитаристична пропаганда, обвиняват вождовете на Интернационала в измяна и предателство спрямо интересите на пролетариата. Роза Люксембург нарича довчерашните си другари “вонящи политически трупове“. Тази позиция обаче не е последвана от никакви революционни действия. Известно е, че и самият Ленин обвинява своя учител Карл Кауцки в ренегатство и не вярва в близката революция – само месец преди избухването на руската февруарска революция през 1917 г. в реч пред млади социалисти в Цюрих той заявява, че “ние, старците от нашето поколение няма да доживеем революцията“, но апелира към младите да се готвят за нея. Както знаем, историята си прави една “хегелианска шега“ с малкия червенобрад пръч, който продължава да лежи балсамиран в мавзолея…

Осем месеца по-късно, в резултат на октомврийския преврат, Ленин и компания се озовават в министерските кресла в Петроград и заедно със своите болшевики на Втория конгрес на Съветите, той обявява от трибуната ни повече, ни по-малко началото на световната социалистическа революция.
На следващата година, на VII извънреден конгрес на РСДРП Ленин предлага и конгресът приема прекръстването на социалдемократическата партия в Руска комунистическа партия (болшевики). На възраженията на своите партийни другари, че ще ги бъркат с анархокомунистите (които по това време единствени имат за свое верую комунизма) и че ще улеснят европейските соцпартии и руските меншевики, които открито обвиняват Ленин в анархизъм и в това, че “се е кандидатирал за овакантения трон на Бакунин“, той отговаря, че е крайно време да смъкнат от гърбовете си изкаляната и окървавена социалдемократическа риза и да се изтипосат в нова премяна…
По-нататъшната история е известна и в нашия вестник тя е разгледана обстойно в няколко серии от статии: революцията се оказва държавнокапиталистическа модификация на старите класически буржоазни революции: установяването на диктатурата на партийната номенклатура с помощта на ЧК и Червената армия и етатизацията на полуфеодалната икономика довеждат до експлоатацията и потискането на пролетариата от “тържествуващия държавен капитал“, точно както преди половин век предсказва Бакунин в идейната си борба с Маркс и Енгелс в I Интернационал. Болшевишкият опит се оказва най-дългият (75-годишен) път към частно-монополистическия капитализъм, а болшевиките показват и практически доказват КАК НЕ СЕ ПРАВИ СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ.

Що се отнася до Ленин и компания, със смяната на името на партията те очевидно са мислили, “подобно папуняка“, че старото гнездо мирише и че като го сменят всичко ще бъде “окей“. Той и учениците му обаче овоняват света, а пролятата кръв върху старата социалдемократическа риза се оказва нищожно петно в сравнение с океана от кръв от болшевишките екзекуции, затвори и концлагери. Нито либералната буржоазия, нито нацизмът са унищожавали толкова революционери и никой не е нанасял по-голямо поражение на комунистическия идеал, отколкото Ленин, Троцки, Сталин и епигоните им. Не е сигурно дали нови 75 години ще бъдат достатъчни, за да се проветри атмосферата и борбата за СВОБОДА и ХЛЯБ да започне да набира скорост отново… Единствено голямото ускорение на историята, вследствие роботронната революция, може да бъде източник на исторически оптимизъм…

Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *