Консенсус или мързелив компромис?

печат
За капаните на консенсуса, за ползите и за “тъмната му страна“ са писали сериозни анархически мислители като Рудолф Рокер и Мъри Букчин. Смята се, че консенсусът (единодушието) е най-истинският анархически метод за вземане на решения, направо единственият, а всичко друго е “неправилно“, “неанархично“.
Тези, които внушават догмата за консенсуса, или не разбират същината, или нарочно гледат да превърнат анархизма в нещо друго.
Разбира се, стремежът към постигане на съгласие по важен въпрос е основна посока за анархичното общество. Но консенсус на всяка цена вече не представлява единодушие, а компромис, занижаване на желанията. Според сполучливите определения, компромисът е състояние, в което “всички са еднакво нещастни“. Не това е целта на анархическата идея обаче, напротив – идеологията на свободата изисква всички да имат условия да са щастливи, а пък кой как ще си изгради собственото щастие, това си е негова грижа, важното е да няма спънки да го стори.

Фанатичното търсене на консенсус дава като резултат решение, което не сумира мненията, не ги умножава, а ги смъква до най-ниския “общ знаменател“. В името на “свещения“ консенсус утихват спорове, обтяга се сблъсъкът на мненията с върволицата доказателства към тях. Творческите простори на дискусията при изискването за задължителен консенсус биват стеснени до канавка, по която да тече “единствено правилното“.
Консенсусът е добър като нагласа, но лош като практика. Всяко малцинство получава възможност да блокира кое да е решение или поне да манипулира настроенията на общността. Да речем че това не е толкова страшно, ако малцинството е искрено загрижена за общото добруване група, която се бори мнозинството да не се поддаде на неизживените си предразсъдъци, да не предпочете заблудите пред здравия разум. Хубаво, макар и да се получава опасно залитане към “ръководна роля“, да се съгласим за кратко – не е толкова страшно. Ами ако това малцинство е друго? Ако е реакционно? Просто себично? Ако действа с прикрити подбуди?
Елементарен пример: в строителна бригада има един човек, който не просто мързелува, но и каквото прави, се налага да бъде преправяно от колегите му. На събрание на бригадата такъв не можеш го прикани да напусне и да си потърси друга изява, понеже явно не става за тази работа, за този колектив. Консенсусът изисква всички да са съгласни. Няма консенсус – няма и решение. Бригадата продължава да крета и да си къса нервите.
Консенсусът е добро нещо – за общи стратегически, за принципни неща. В конкретните обаче повече вреди, затова е приемливо вземане на решения с мнозинство, при запазване на свободата на несъгласните – който от тях прецени, да не се ангажира с изпълнение на това решение, стига да не пречи. Нека реализира своя вариант, да докаже на дело, че неговата идея е по-добра. Или, ако не се получава другояче, да потърси друга общност, където споделят неговите виждания.

Консенсусът е инструмент. Със своя област на приложение и предел на възможностите. Да се съобразяваме с това. И да внимаваме, когато консенсусът е използван срещу свободата на личността и обществото.
В крайна сметка тя е важната.

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *