Критика на историческия разум

печат
» » » продължава от миналия брой

III. Държавната власт и нейната вътрешна и външна политика или изкуството да се оскубе перушината на своите и чуждите поданици

Политиката е съвкупност от методи и средства, с които се цели завладяването, разширяването и стабилизирането на държавната власт над определена човешка маса и населяваната от нея територия.
От подобна дефиниция следват няколко неща:
1) Политиката е немислима вън от институциите на държавата.
2) Политиката е дело на професионалисти, които притежават средства за нейното провеждане, разработили са повече или по-малко „научни“ методи, стратегия и тактика, и са създали организации, които, ако не държат властта в свои ръце, притежават в ембрионално (партийно) състояние всички нейни атрибути и институти.
3) Който се бори срещу държавната власт и цели нейното унищожение, не се занимава с политика.
4) Този, който е лишен от средствата, с които се овладява и задържа държавната власт, се изключва автоматично от политическата игра.
5) Впрегатната публика, и в най-съвършената парламентарна република, е обект на политиката, върху когото се упражнява властта. Нейната роля при диктатурата не се нуждае от коментари.
Дори беглото запознаване с историята показва, че политиката не е нищо друго, освен набор от машинации, чрез които се осъществява непрекъснатият грабеж. Последният сменя само формата и обектите си. Спрямо чуждите поданици продължението на политиката „с други средства“ се нарича война (Клаузевиц). Продължението на войната спрямо „своите“, с чиято помощ властниците превръщат подвластното население във впрегатен добитък, се нарича „граждански мир“.
Разбира се, в историята съществуват политици, които действат против гражданския мир, но тяхната цел е неговото незабавно възстановяване, след като „последните станат първи“! Така е било от времето на Исусовите наместници на земята до вчерашните маркс-ленински „революционери“ и милиционери, и днешните родолюбиви властници и честни частници.
В социалната история впрегатният добитък носи името роби, крепостни, „свободни“ селяни или наемни работници. С помощта на различни форми на принудата: законодателство, съдебно „производство“, правораздаване във вид на екзекуции, експроприации, затвори, интернирания и охрана на границите на „родината“ срещу бягащите от щастието, „народът“ приема волския хомот, ангарията и данъците, покорството и безмълвието.
Вън от границите подобни резултати се постигат чрез войната. Модерните теоретици разглеждат тази педантично организирана кланица като стратегическа игра. Такъв вид „игри“ обаче предполагат независими партньори, при които, макар че едни печелят, а други губят, в края на играта играчите не се намират в отношение на власт и подчинение. Явно този тип игри са възможни само за властниците и главнокомандуващите на воюващите страни. „Масите“, които те изпращат на заколение, са постоянно губещи, ако не се считат посмъртните почести, поради което трябва да ги считаме като залог на играта.
Разглеждайки войната като „игра“, можем да установим, че въпреки стратегиите и тактиките, както и многобройните хитрости, жестокости или прояви на доблест, които придружават войните, вариантите във външната политика са далеч по-малко на брой от шахматните дебюти.
Схемите на организиране на грабежа в отечествената и световна история са банални и до повръщане повтарящи се: Следят се международните или вътрешните „затруднения“ на конкурента, и когато те го доведат до известен праг на парализа, се нанася ударът – фронтален или в гърба. В зависимост от изхода на играта, властта се консолидира при печалба, или, в противния случай, привържениците на предишната „генерална линия“ се изхвърлят от държавния кораб, чието управление се поема от нови кормчии на народа.
Подобни обстоятелства на „затруднения“ на империята са помогнали в древността на хановете да въстанат срещу Византия и да плюят на васалството. В по-ново време Живковци и компания се измъкнаха по терлици, съхранявайки приемствеността за дечица и внученца. С тоя си акт те доказват, че разбират от политика далеч повече от Филовци или днешните евродупедавци. Последните са лишени от интелигентността (или инстинкта) на плъховете и ще потънат заедно с продънената лодка на властта.
Политическият период, който преживяваме днес, е един от най-неподвижните в българската история. Международното статукво, установено в Техеран, Ялта, Потсдам и Малта, с активното участие на московския пръст на провидението, западните „съюзници“ и резигнацията на „народните маси“, създават условия за увековечаване на вътрешното социално и политическо мъртвило. Затова в течение на повече от 40 години, по време на „презрелия социализъм“ само от време на време някой софийски ибрикчия потъваше в неподвижните и миризливи води на блатото, наречено нова българска история.
Днес държавните задници се сменят с помощта на „електората“. Не е изключено старата схема на смени на имперските господари, наречена „национална независимост“, да възкръсне в огъня на една толкова дълго подготвяна световна война. Подобна политика може да вземе връх, ако Китай пробие сибирските граници на остатъците от нашата тройна освободителка. Тогава, в периода на „немирното“ разкъсване на агонизиращия „Трети Рим“ и нашето политическо блато може да се раздвижи, и от пяната му да изскочи поредната смяна на днешните ибрикчии.
Дотогава, ако народът не стане Народ, най-вероятно е да се съхрани Оруеловото статукво от „1984“, с неговото равновесие между изкачващите се и слизащи от историческата сцена триъгълници и многоъгълници на световните сили, с вулканичното „спокойствие“ на „локалните конфликти“, полуколониалното робство на малките народи и мизерията на живущия във всяка страна „четвърти свят“. •

Г. К.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *