Критика на историческия разум

печат
» » » продължава от миналия брой

Власт и собственост

Проблемът на собствеността – казва Прудон – след този за съдбата на човечеството, е най-сложният, който може да бъде предложен на разума и последният, който ще бъде решен.
Усложняването се дължи в немалка степен на вековните усилия на законодатели, юристи, икономисти.
Едни считат собствеността за кражба, други за начален тласък в политическата история на човечеството.
За Томас Мор собствеността е лично право, което е източникът на всички неправди – право, което трябва да бъде отменено! У Хегел тя означава трайно право на притежание, което индивидът упражнява върху определена част (парцел) от света. В този смисъл собствеността, чиято форма е функция от социалния контекст и договорите между личностите, е едно от условията на свободата.
Карл Маркс, повтаряйки почти дума по дума Прудон, пише:
Да се даде една дефиниция на собствеността като някакво независимо от обществото отношение, отделна категория или вечна и абстрактна идея, означава да бъдем обладани от една метафизическа или юридическа илюзия. Във всяка историческа епоха – продължава той – собствеността се развива различно и сред серия от специфични социални отношения. Така дефинирането на буржоазната собственост не означава нищо друго, освен описанието на всички социални отношения, присъщи на буржоазния начин на производство.
Всичко това не е попречило на юриспруденцията, още от времената на Рим, да определя собствеността като право над вещи: правото те да бъдат владени, употребявани, злоупотребявани, продавани или унаследявани.
Съвременните френски юристи я дефинират като абсолютно право да се разполага с вещта, но… при условията и в определените от законодателя граници.
Авторите на подобни дефиниции изтикват на преден план вещта и правото над нея, като избягват да разгледат отношението между власт и собственост, където, струва ми се, е разковничето. Вместо да се обърнат към масовите, общовалидни и повтарящи се исторически и социални факти, теоретиците на собствеността изясняват нейния произход, същност и форми чрез инстинктите, пестеливостта, трудолюбието или разделението на труда.
Би било претенциозно да мислим, че можем да изчерпим проблема в няколко страници. Към него ще се връщаме в други статии, осветлявайки различни негови страни, без да забравяме никога, че окончателното му разрешение ще дойде само с обезглавяването на последната глава от историята и – заедно с нея – на главите на последните „свои“ и чужди властници!
И така, нишка в лабиринта ще ни бъде българската и световната история, чиято предишна фаза – на държавния капитализъм – като че ли най ни приближава до разгадаването на тази гатанка на сфинкса. Било чрез държавни преврати, било чрез войни, понякога само една нощ е достатъчна, за да бъдат превърнати конституциите и нотариалните актове в – както казват – къс хартия, бившите собственици – в голтаци и лумпените – в патриции.
В световната история, включително българската 13-вековна, се редуват над 14 000 (четиринадесет хиляди) войни и двойно повече „мирни договори и споразумения“. Чрез тях, явно или скрито, огромни късове земя, заедно с туземците, добитъка и пр., сменят непрекъснато своите собственици.
В тези най-едри линии отбягваме детайлите, придружаващи всеки набег за оплячкосване на покъщнина и стада, изколване на мъжете или откарване на жените в харемите. В звънтенето на желязото и мириса на кръвта налитащите орди се превръщат, „със съответните изменения и допълнения“, в редовна армия, полиция, данъчна власт и т. н. В този смисъл Прудон се нуждае от корекция: Собствеността е кражба, зад която стои „законната“ сила на държавата.
Ако в „международните отношения“ правото на собственост се създава чрез войните, то вътре, в границите на всяка държава, смяната на собствениците се извършва с война на класите, политически преврати и следващите ги административни и законодателни актове. Последното личи и в цитираната френска дефиниция, съобразно която, „свещеното“ и „неприкосновено“ право може да бъде ограничено и дори ликвидирано от държавата.
Политиката на реквизиции, конфискации, одържавявания или „национализации“, последвани от приватизация на предприятия и цели браншове в индустрията, земеделието или банковото дело, илюстрира и днес начина, по който това право може да бъде отнето или прехвърлено върху друга „юридическа личност“. Читателят може да намери още по-фрапиращи свидетелства в началните години от новата отечествена история, когато всички частни капитали стават държавна собственост за един ден – 23 декември 1947 г. В земеделието за подобна операция са нужни няколко години.
Очевидно държавната власт със своята въоръжена сила има пряко отношение към създаването на правото на собственост. Както споменахме, един метеж, преврат или революция, сменят за една нощ притежателите на богатствата. Политиката наистина се оказва концентрирана икономика, а изброените исторически актове ни позволяват да изкажем следното твърдение:
Собствеността е материализиране на властта, реализация на политиката, или една от формите, в които се проявява властта. •

Г. К.
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *