Критика на историческия разум

печат

Историята е разказ – най-често неверен –
за събития –най-често несъществени, –

предизвикани от управници – най-често мошеници –
и войници –най-често глупаци.

Амброуз Биърс

Същност и проблеми на държавната власт

Една многовековна разходка из българските политически джунгли ще ни убеждава все повече, че историята не е нищо друго освен история на държавността, на военно-полицейското или – което е едно и също – на политическото насилие и мотивиращия го грабеж на едро.
Формите на собственост се определят чрез закона, зад който стоят волята на господарите и безволието и примиренчеството на потърпевшите поданици.
От насилието и грабежа – тези два първообраза на господството на човек над човека – произтичат всички „начини на производство“, „производствени отношения“, производни и „надстройки“, за които бръщолевят марксическите агитпропи на историческата необходимост.
Грабежът и насилието, въпреки различния социалноикономически и „международен“ фон, върху който се разгръщат, си остават двете основни действия на държавния мъж през вековете. По техния мащаб се измерва неговото величие.
Най-после, насилието и експлоатацията са моторът на всички промени в политическата история. По-нататък ние ще се опитаме да обясним на радетелите на нашата пършива демокрация, че пускането на бюлетини в избирателните урни има същото въздействие върху хода на реалната история, както и пускането на тоалетни хартийки в клозета.
Нашите заключения са направени върху отечествения исторически материал и затова не претендират за общовалидност априори. Историческите „закони“ са конкретни, а чуждестранните примери, доколкото ги ползваме, служат само като илюстрация.
В хода на изложението нашите заключения и изводи ще се съпътстват от множество въпроси, които остават открити за читатели и изследователи.
Сред тях, въпросът на въпросите:
Кои са динамичните фактори, поради които, въпреки насилието и волята на властниците да консервират и увековечат цивилизацията, в която те са господари, статуквото се пропуква, а социално-икономическите системи се оказват смъртни?!?
Все пак си позволяваме да отбележим, че създаденото чрез насилие, може да бъде разрушено с насилие!
„Първично“ в политическата история е държавата. Всичко останало е „вторично“, производно. Тя изниква исторически тогава, когато грабежът разделя трайно обществото на грабители и ограбвани. Когато всяващите ужас башибозушки набези парализират и атомизират индивидите в него. Тогава главатарите на бандата запазват за себе си правото да командват и се разпореждат с труда и живота на изплашеното човешко стадо. Човешките индивиди абдикират от прякото решаване на собствените си проблеми, отказват се от всякакви инициативи и „делегират“ своите права и свободата на волята си върху оформящата се каста от паразити, дълбоко враждебна на интересите на тези, за които оттогава нататък остава само едно право – правото на… волски труд. От този момент нататък човешките групи започват своята политическа история. Повече няма личности. Има само господари и поданици.
Перифразирайки Шейтанов, можем да кажем: „Властта е насилие, изразяващо егоизма на дадена класа!“ Че държавата е съвкупност от паразитиращи институции на насилието, родени в кръв и грабеж, е една от азбучните истини на анархизма. Тази проста истина обаче се възприема от политическите мъже само когато държавната тояга се стовари върху опозиционните им гърбове (както ни учи В. И. Ленин, „Държавата е особена тояга – нищо повече“) или когато демонът на разрушението се всели в кроткото довчера народно стадо. Тогава политикът променя партийните си цветове с бързината на хамелеон. Тогава, за да се задържи във „временното“ правителство, той е готов да си служи дори с анархистическа фразеология и да обещава всичко на всички. Един пример на подобен маниер на възсядане на раята, която не е проумяла елементарните закони на политическата история, е отдавна потъналата в забвение Ленинова брошура „Държавата и Революцията“.
След тържеството на егоизма на сцената не закъсняват да се появят жреци, попове, агитпропи, философи, идеолози и просто треперещи пред жандармите филистери, които твърдят, че всичката мръсотия е неизбежна, необходима и вечна.
Разбира се, за „необходимост“ може да се говори в определен смисъл: трансформирането на маймуната в човек продължава и в наши дни. Властниците от своя страна правят всичко възможно, за да възтържествува обратният процес – инволюцията, чиято първа стъпка е превръщането на човека в маймуна. По тия причини в човешката история не всичко е човешко.
В светлината на тези разсъждения, държавата, която е една трайна и основна форма на организиране на отношенията в човешкото общество, навярно има достатъчно основания за появата си и „причини“ за съществуванието си през цялата политическа история. В този смисъл тя е една „историческа необходимост“. Само подлецът обаче би могъл да заключи а ла Хегел: „Всичко съществуващо е разумно!“ Нататък остава само една стъпка до апологията на човекоядството, с цялата последвала го историческа гадост, от робството и инквизицията до крематориумите, ГУЛАГ или ежегодната гладна смърт на 100 милиона човека в перифериите на нашето „общество на консумацията“.
След като бандата нарасне до размер, който налага „разделение на труда“ между нейните членове, и съответстващата му поява на институциите, тогава започва хилядолетната политическа история на вида Homo Sapiens, която се състои в консолидиране на държавната власт, нейното трайно упражняване, разширение, смяна на формите, централизация и децентрализация, дестабилизация и крах, упадък и смърт.
На дъното на тези процеси и промени стоят социални борби. Борби на класи или борби вътре в класата, която господства. Борби за или против държавната власт, за ликвидиране на богоизбраната класа и нейната „тояга“, на господството и паразитизма или за тяхното установяване и утвърждаване. В историята тези борби са водили и водят само до смяната на формите във властването на човек над човека. Основните форми на това властване са две: диктатура и демокрация или централизъм и децентрализация във властта на паразитите върху обществото.
Разликите в тези две форми на властта се съпътстват от различната степен на концентрация и централизация на собствеността, която от своя страна е само една от проявите на властта. Концентриращите се власт и собственост си взаимодействат като зъбчати колела. В основата на концентрацията и централизацията стои конкуренцията. На какво се дължи последната: на инстинкти за самосъхранение, на социалноикономически причини, на идеологически подбуди или на ненаситните и несрещащи препятствие апетити на бандата и нейния главатар? Въпроси, които оставяме открити.
Хобс казва, че човек за човека е вълк, а Александър Зиновиев (писателят) „обяснява“ процеса със „законите на комуналността“. За Хегел това са превъплъщения на абсолютния дух, а за марксистите – резултати на… „историческата необходимост“.
В човешката история диктатурата в различните си предрешения е далеч по-преобладаващата форма на власт в различните цивилизации. Последната от тях – капиталистическата – започва и ще завърши своята история също с диктатура. Демокрацията, от Атинската до Американската, е форма на власт, която се появява в отделни острови, за сравнително кратки периоди. Нейните особености, същност и отлики от диктатурата ще бъдат разгледани в статии за нашата политическа история, обхващаща десетилетията между три поредни освобождения, през които народната тълпа влачи своето мизерно, прекъсвано от преврати, съществувание. В останалите периоди ние се сблъскваме постоянно с диктатурата, с едноличната власт и със стремежите да се превърне в наследствена, независимо от нейната монархична или републиканска опаковка.
Отново оставяме открити за размишление ред въпроси:
Кои са „причините“ или „законите“ на кристализиране на властническата йерархия от бандата, на установяване на едноличната или колективна власт в робовладелските империи, в абсолютните монархии, източните деспотии, националсоциализма, или накратко – в „реалния социализъм“ и глобализма?
Защо твърде често господстващата класа делегира своята власт на един, отказвайки се от мисълта и волята си, стига да бъдат съхранени привилегиите и интересите ѝ?
Защо всяка „революционна“ смяна на властта води до диктатура?
И най-после, каква е ролята на подчинението или верноподаничеството при установяване и поддържане на диктаторската власт?
Тук само отбелязваме, че диктатурата, освен лична, може да бъде и колективна: на една каста, хунта, партия. В този случай при установяването на властта са допустими – дори стават неизбежни – някои „демократични“ процедури, макар че взелият временно властта се стреми винаги да я превърне в доживотна. Освен това диктатурата, т. е. безразделното и неограничено господство на властника, може да има различен обхват. Илюстрации за това намираме навсякъде: от вождовете на световните империи до селските деребеи. Разбира се, един иманентен закон във фауната на властниците е поглъщането на по-дребните риби от по-едрите.
През хилядолетната история на българския феодализъм политическото насилие, което марксистите наричат „извъникономическа принуда“, се разгръща в две направления:
Децентрализаторско, при което всеки дребен феодал става „автономист“ и търси своята и на бандата си независимост от по-едрите разбойници, и
Централистично, чийто краен и последователен израз е абсолютната монархия или „пролетарската“ диктатура.
Тези две тенденции в организирането на политическата власт, в българското феодално общество (и не само в него) се разгръщат на фона на разнороден етнически състав, религиозен, социален и вътрешнополитически живот, в потока на „международни“ събития, които моделират действията, реформите, законите, войните или мирните договори. Те правят политиката на българските владетели да изглежда противоречива, заплетена, неразбираема и „опосредствана“. В нея „херодотите“ продължават да търсят различни идейни, верски, социални, народностни и тям подобни подбуди, докато всичко това са само различни методи и средства, с които феодалите – от копана и „къмета“ до приятеля на Тангра в Плиска или генералния партиен секретар в София – преследват винаги една и съща, проста като Колумбовото яйце цел: да се задържат върху гърба на народа, превърнат в магарешки гръб, за по-дълго време и върху по-голям парцел, което е единственият валиден критерий за величие в света на реалната политика. •

Феранте Пала


 

1 коментар

  • Nihilismo o muerte

    Историята е академично поддържано псевдонаука необходима на академичната култура.Бидейки професор и номенклатурен филосф Хегел дължи известността на философията си именно на властта ,той като да я е писал за другите професори.Неговата философия като отражение на духа на някаква си ми ти псевдонаука е почти невъзможна за разбиране , студентите по философия също не могат да я разберат и им се обяснява в академичен стил , професора им казва какво Хегел имал предвид какво значел грамадния конструктор от понятия и така се запазва в академичната култура.Разбира се няма и такова нещо като исторически разум
    Ето какво пише съвременника на Хегел , философа Артур Шопенхауер
    „Но най-голяма наглост в поднасянето на чиста безсмислица, в събирането на лишени от смисъл,, ужасни словоплетеници, чувани дотогава само в лудниците, накрая намери израз у Хегел и се превърна в инструмент за най-грубата универсална мистификация, съществувала някога, с успех, който ще учудва идните поколения и навеки ще остане паметник на немската глупост.Напразно Жан Пол писа по това време своя прекрасен параграф за „висшата оценка на философското безразсъдство в катедрата и на поетичното в театъра“
    защото Гьоте напразно е казал:
    Отколе бъбрят тъй и поучават-
    от векове то няма край!
    човекът вярва в думите веднага,
    като че смисъл в тях се влага.

    Ако искате да чуете нещо като защита на философията му може да гледате това предаване – https://www.youtube.com/watch?v=ceM8GITkKxg

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *