Къде да впрегнем коня?

печат
Аналогията, тоест оприличаването, е начин да осмислим някакво непознато ни явление или обект, който срещаме за първи път. Аналогията е добра като начална стъпка, опора в разбирането на неизвестното. Аналогията обаче винаги е непълна, повърхностна. Аналогията подвежда ума да се втренчи в приликата и да забрави това, което оприличава. Нужна е следваща крачка в изучаването, иначе рискуваме да се забием в задънена улица, да стигнем до погрешни изводи.
За съжаление ленивите умове се задоволяват с оприличаването и не продължават нататък. Така се получават абсурди от вида на много стария виц, всъщност истинска случка: на селяни обясняват що е трактор, как се движи, как се управлява, какво може да свърши; накрая питат има ли въпроси и въпросът се оказва един – “всичко разбрахме, само ни кажи къде да впрегнем коня в този трактор“.
Аналогиите ни карат отново и отново да мъчим животното и да ограничаваме машината, да впрягаме коня там, където не му е мястото. В най-мекия случай – да търсим под вола теле.

Проблемът с аналогиите засяга и възприемането на анархичните идеи.
Даже в случаите, когато някой човек наистина се опитва да разбере, а не да употребява аналогизмите за демагогия (напоследък по-често наричана “тролинг“ – нови времена, нови нрави, нов изказ), той се оплита в аналогиите и следва иначе правилната логика, без да се усети, че тръгва от грешка, затова и стига до още по-голямо (само)объркване. Оприличил веднъж трактора с каруца, неизбежно ще търси къде да впрегне коня.
– Ето, анархистите казваме: всички производствени задачи в бъдещето свободно общество ще се извършват от доброволни трудови колективи. При това типичният Тома Неверни моментално си представя колективите като АНАЛОГ на мафиотизираните днешни легални синдикати. Започва да се тревожи, че “пазарът на труда“ ще се контролира от “групировки“. Поясненията, че “пазар на труда“ не съществува, не му звучат убедително, защото чупят приетата аналогия – човекът просто не може да си представи ситуацията.
– Или друг бял кахър: колективът щял да “потиска личността“. Колективът обаче е съставен от личности доброволно – тоест личностите са били поначало достатъчно потиснати от безсилието на неорганизираността, за да решат сами да си обединят силите и да си помагат. Аналогията с миналото, когато “колективите“ не бяха доброволни сдружения, а административно насметен сбор от хора с наложени им от началството правила, не допуска разчупване на мисълта, поглед в същността. Аналогията, която уж трябва да помогне разбирането, на дело прави очите слепи за очевидното.
– Когато анархистите казваме, че в утрешния ден парите няма да са нужни, неразбиращите тази идея, пак по аналогия, си въобразяват няколко неща наведнъж: “тия ще забранят парите, ще преминем към пряка размяна на стоки“. Не, жални ни недоразбиращи, няма да забраняваме нещо, което и без това има смисъл само когато е гарантирано и налагано от държавния апарат. Без банки, без правителство, без отношения на покупко-продажба парите нямат смисъл, освен като шарени хартийки с чисто колекционерска стойност. А и самите отношения, каквито желаем да бъдат, не ще приличат по нищо на търговия. Ще са подобни на взаимно подаряване: аз съм събрал тон праскови, подарявам ги на когото му се ядат – а ти всяка сутрин метеш улицата, за да ти е приятно да излезеш, значи си ми подарил чистата улица, всички сме доволни и не си губим времето да се пазарим за размяната на чистенето с праскови.

Аналогиите са полезно нещо – само колкото да се закачим за новото, за да видим неговите особености и разлики от старото, с което сме го оприличили. Заинатим ли се да гледаме само старото и да приписваме на новото стари кусури, нито ще разберем за какво става дума, нито ще осъществим това ново – тоест ще си седим до гуша в старата мръсотия.

Хасан Девринджи


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *