Лявото означава сила

печат
Целият 20 век е доминиран от левицата и работническите борби. Работническите синдикати, партии и революционни организации успяват да променят света, като напълно унищожават дерегулирания капитализъм от 19 век в глобален мащаб. По целия свят работниците, чрез своите борби, извоюват най-важните социални придобивки, на които се радваме днес, като 8-часовото ограничение на работния ден, почивните дни, масовото осигуряване и достъпа до здравеопазване и образование. Наред с тях, работниците извоюват и множество политически придобивки – от свободата на словото и медиите до всеобщото избирателно право и равните права на жените. Всичко това е извоювано в различен контекст и с различни средства – от реформите в Белгия, Холандия и Швеция, през продължителната класова борба, водена от синдикатите във Франция и Англия, до революционния метеж на изток. Резултатът е създаването на един нов свят, коренно различен от този през предходното столетие. От безправна експлоатирана маса, работниците се превръщат в основен политически играч на сцената на световната политика, успяват да заявят и наложат своите интереси над капитала в глобален мащаб. В същото време, капитализмът се оказва по-гъвкав, отколкото очакват революционерите на 20 век. Той се трансформира, усвоява ограниченията, регулациите, дори част от работническите борби и в крайна сметка успява да се съхрани, макар и в неузнаваем вид.
Този процес не протича равномерно. Периодите на интензивна класова борба се редуват с периоди на реакция. Работническото движение извоюва много победи, но и понася много тежки удари – двете световни войни и възходът на фашизма в Европа успяват да нанесат непоправими щети на европейските синдикати и работнически организации, като на някои места те така и не успяват да се възстановят. След войната настъпва нов период на интензивна класова борба през 60-те и 70-те години в Европа и по света, последван от поредния период на реакция, а работещите по цял свят минават в отстъпление. Днешният период на ниска класова активност и отслабване на глобалната левица започва през 80-те години на 20 век и причините за него могат да бъдат открити в комбинация от фактори. Наред със световната икономическа криза и разпадът на Източния блок, който дотогава е постоянна заплаха, принуждаваща западните елити да отстъпват пред исканията на работниците от страх от революция, най-важният фактор, повлиял на работниците по цял свят, е глобалното преструктуриране на капитализма, свързано с изместването на производството на Изток и последвалия възход на финансовия капитал.
Изнасянето на производството на Изток обезсилва работниците и променя драстично съотношението на силите в класовия конфликт. Следствие от това преструктуриране е смазването на английската работническа класа по време на миньорската стачка при управлението на Тачър и последвалият възход на неолиберализма от двете страни на Атлантика. Разгромът на английската работническа класа е само един от по-известните моменти, но той е само част от този общ процес на промяна на съотношението на силите, наред с други емблематични събития като разгрома на летищните работници в САЩ и много други. Тези събития бележат началото на период на ниска класова активност, достигнала исторически минимум през 90-те години.
Пораженията на работническата класа през 80-те и 90-те, последвалата пасивност и разпространението на дух на конформизъм и подчинение сред работещите, водят до тежко раздробяване и дезориентация на световната левица. Същевременно – както винаги в периоди на спад на класовата борба, – десните глашатаи на привилегированите класи бързат да погребат работническата класа и да обявят „края на историята“, а голяма част от левицата започва да им приглася. Стискайки си ръцете с десницата по въпроса за класата, част от съвременните леви правят онова, което лявото винаги прави, когато се откъсне от работниците – започва да се затваря, да се съзерцава и да търси други полета за изява, като развива най-странни теории и практики. Така, ненамерила поле за изява сред работниците, част от световната левица открива света на „потиснатите“. Това не е трудно, тъй като важни теми като равноправието на жените и антирасизма винаги са били част от политическия дневен ред на левицата. Тук обаче не става дума за просто разглеждане на тези проблеми – нещо, което левицата винаги е правила – а за цялостна промяна на политическата парадигма: работническата класа е изхвърлена на боклука и заместена от индивидуалистичните теории за „политики на самоопределяне“.
Частта от левицата, която завива към политиките на самоопределянето и неолиберализма, започва да изнамира всевъзможни „потиснати“ и да дроби хората на все по-ситни и по-ситни „самоопределения“ – транссексуални жени, бели мачисти, куиъри и десетки други различни полови, расови и културни разделения и подразделения. Според теориите на самоопределянето, всички тези групи са потиснати, но по различен начин, което налага да ги разглеждаме като отделни групи, със свои интереси, противоречащи си не само с „белия, привилегирован елит“, но и помежду си. В същността си, тези теории са израз на идеите на буржоазния индивидуализъм на десницата, което тласка тази част от левите, изоставили класата си, към все по-близко сношение с модерните либерали и създаване на това политическо пространство, доскоро доминиращо публичния дискурс и известно като либералното ляво. Това либерално ляво превръща тези потиснати групи в основен фокус на своите политики и създава куп теории – от либералния дискурс за промяна чрез вкарване на повече жени и малцинства в бордовете на директорите на компаниите до неговия антикапиталистически еквивалент – т. нар. интерсекционализъм, според който носителите на революцията са именно тези потиснати и противопоставящи се на статуквото малцинства – гейове, бежанци, етнически, религиозни малцинства и пр. Това се превръща и в точка на пресичане между частта от антикапиталистическата левица, възприела тези идеи, и неолибералните капиталистически мастодонти като американската Демократическа партия, християндемократите и други центристки сили, които с готовност се включват в играта на самоопределения чрез въвеждането на всевъзможни безумни и ненужни регулации и свеждат политическия дебат до броя на тоалетните в държавните учреждения и участието на брадати жени в олимпиадата. Това за тях е начин да изкърпят оръфания си „прогресивен“ камуфлаж, без да поставят под въпрос капиталистическото статукво, от което са част. В крайна сметка, ако никой не посяга на привилегиите и собствеността им, на представителите на привилегирования капиталистически елит им е все тая дали ще има гей бракове, или не.
Това далеч не означава, че лявото не трябва да има нищо общо с борбата на различните обезправени групи в обществото – напротив. Ако погледнем в историята на близкото минало, ще видим, че най-важните победи в тези борби са извоювани именно от работническата класа и нейните мощни организации през 60-те и 70-те години. Те, заедно със студентското движение, успяват да изметат много от зловонните буржоазни предразсъдъци, наследени от предишния век, както и окончателно да прекършат властта на религиозните институции на Запад, които са най-отявлените им натрапници. Левицата обаче успява да извоюва толкова значими победи на арената на равноправието по същия начин, по който успява да извоюва и победите си на арената на класовата борба – чрез сила. В политиките на самоопределянето няма сила. Напротив – те се самоограничават до най-слабите елементи от обществото, тези, които винаги са в малцинство и нямат потенциал за съпротива срещу статуквото. По този начин либералното ляво се прострелва в крака и се обрича на маргиналност и безсилие. Лявото не трябва да говори от позицията на жертва. Трябва да говори от позицията на силата. Лявото винаги е черпило и черпи и днес своята сила от мнозинството – от организираните работници, мъже и жени, които съставляват огромната част от обществото. Освен силата на мнозинството, работниците имат и индустриална сила, произтичаща от тяхната продуктивна роля в икономиката – силата на стачката, с която работниците могат да поставят на колене управляващите елити и да наложат своите интереси. Това е историята на работническата класа, която побеждава дерегулирания капитализъм от 19 век. Това е и настоящето на работническата класа, която, докато пиша тези редове, превзема улиците на Париж и другите големи градове на Франция, налага своята воля над интересите на една от най-мощните държавни машини на континента. Работниците са единствената сила, която може да разгроми капиталистическите елити, да наложи своя интерес и да премахне както експлоатацията, така и всички останали форми на потисничество. •

Никола Петканов
За Без Лого


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *