Манифест против труда
VІ. Труд и капитал: двете страни на една монета
Политическата левица винаги е почитала труда с особена ревност. Тя не само го прокламира като същност на човека, но и го митологизира, издига го като противоположност на капитала. За нея трудът не е скандален, а само неговата експлоатация от капитала. Ето защо в програмите на всички „работнически партии“ винаги стои „освобождаване на труда“, а не освобождение от труда. Социалният антагонизъм между капитала и труда е този на два различни – както по характер, така и по сила – интереса вътре в капиталистическата система. Класовата борба е формата, в която тези два противоположни интереса се сблъскват върху общия социален терен на системата на стоковото производство. Тя е част от динамиката на движението на машината за нарастване на капитала. Дали борбата е за заплати, за права, за по-добри условия на труд, или за създаване на работни места, нейна основна предпоставка винаги си остава машината на господството с нейните ирационални принципи.
Качественото съдържание на продукцията струва също толкова малко от гледна точка на труда, колкото и от тази на капитала. Важна е само възможността да се продаде работната сила на най-добра цена. Изобщо не става дума за съвместно определяне на смисъла и целта на това, което се върши. Ако подобна надежда за самоопределение на производството в рамките на системата на стоковото стопанство някога е съществувала, то „работната сила“ отдавна се е отърсила от тази илюзия. За нея вече всичко опира до „работни места“ или „заетост“ – понятия, които доказват, че смисълът на цялото упражнение е самото упражнение, както и заробването на участващите в него.
Какво се произвежда, защо и с какви последствия? Това изобщо не интересува нито продавача на стоката работна сила, нито нейния купувач. Работниците в атомни централи или химически заводи крещят, когато искат да обезвредят техните бомби със закъснител. „Служителите“ на Фолксваген, Форд или Тойота са най-фанатичните последователи на самоубийствената автомобилна програма. Правят го не защото са принудени да се продават за „правото“ да живеят, а защото наистина се отъждествяват със своето ограничено, жалко, тъпо съществуване. Социолозите, синдикатите, енорийските свещеници или професионалните богослови по „социалния въпрос“ виждат в това доказателство за етично-моралната стойност на труда. Работниците, казват те, се формират като личности. Формират се обаче не като личности, а като автомати на стоковото производство, които дори не могат да си представят живота вън от скъпите заводи, пред чиито изисквания се огъват всеки ден.
Трудът все повече и повече печели съвестта на своя страна: копнежът за радост от живота вече се нарича „нужда от отдих“ и дори се срамува от себе си. „Здравословно е“ – оправдават се, когато бъдат заловени на излет. Скоро човек няма да може да се отдаде на живота в размисъл (тоест, бягство от ежедневието в компанията на своите мисли и приятели), без да изпитва угризения и да се самобичува за това.
Фридрих Ницше
Свободно време. Веселата наука, 1882 г.
Работническата класа като такава никога не е била такъв противник на капитала, какъвто е освобождението на човека – диаметрална противоположност на капиталистите и началниците, които навират обществото в руслото на злокачествената субективна воля на експлоататора.
Нито една господстваща каста в историята не е водила тъй несвободен и жалък живот като претоварените началници на Microsoft, Daimler-Chrysler или Sony. Всеки господар от Средновековието би презирал дълбоко тези хора, защото спокойно би могъл да се отдаде на „радостите на живота“ и да разпилее богатството си в оргии, докато елитите на трудовото общество нямат право на истински свободно време. Извън завода те не знаят какво да правят, освен да се вдетиняват. Радостта от безделието, удоволствието да мислиш, опознаваш и чувстваш са чужди за тях. Те също са роби на идола Труд – обикновени функционални елити в служба на ирационалната самоцел, която управлява обществото.
Повелителят идол знае как да наложи своята безлична воля чрез „негласната принуда“ на конкуренцията, на която могъщите се подчиняват дори когато ръководят стотици фабрики и прехвърлят милиарди от една точка на земното кълбо до друга. Не се ли подчинят, те биват бракувани също така безапелационно, както и излишната „работна сила“. Именно тази липса на самостоятелност прави функционерите на капитала безкрайно опасни, а не тяхната субективна воля на експлоататори. Те имат по-малко право от всеки друг да поставят под въпрос смисъла и последствията от непрекъснатата си дейност, точно както не могат да си позволят нито чувства, нито душевни състояния.
Затова претендират, че са реалисти, когато опустошават света, обезобразяват градовете и превръщат хората в бедняци сред богатствата.
VII. Трудът е патриархално господство
Макар логиката на Труда и неговото преобразуване в пари да го налагат, не всички социални сфери и необходими дейности могат да бъдат заключени в килиите на абстрактното време. Затова, наред с налагането на самоцелната и самодостатъчна сфера на труда, се прокарва като негова противоположност сферата на дома, семейството и интимността.
Тази сфера, наречена „женска“, става убежище за редица монотонни дейности на ежедневието, които не се превръщат в пари или го правят само по изключение: от чистенето и готвенето до възпитанието на децата и грижите за възрастните, през „емоционалния труд“ на идеалната домакиня, която се грижи за любимия съпруг-работник, върнал се от работа, за да се „зареди емоционално“. Затова интимната сфера се изтъква от идеологията на буржоазното семейство като противоположна на труда, като сфера на „реалния живот“, макар в много от случаите реално тя да изглежда като интимен ад.
Това не е мястото, в което животът е по-добър, по-истински, а същата затъпяваща и ограничена форма на съществуване с обратен знак. Тази сфера е продукт на труда – макар и отделена от него, тя съществува единствено от и за него. Без отделеното социално пространство на „женските“ форми на дейност, трудовото общество не би могло да функционира. Това пространство е както задължително, негласно условие за неговото съществуване, така и негов конкретен резултат.
Всичко това се отнася и за стереотипите, свързани с пола, които се разпространяват с развитието на системата на стоково производство. Неслучайно образът на жената, управлявана от емоциите и ирационалността, от природата и импулсите, е застинал в калъпа на масовия предразсъдък, пресован от насрещното клише на трудолюбивия и находчив мъж – културен, рационален и самоуверен. Неслучайно формирането на белия мъж – в съответствие с очевидните изисквания на труда и мъжкото държавно управление – минава през жестоките векове на „лова на вещици“.
По същия начин усвояването на света чрез естествените науки още от самото начало е отровено от трудовото общество като самоцел и неговите сексуални роли. За да може да функционира това общество, белият човек е изгонил от него всички емоционални нужди и душевни състояния, в които царството на труда вижда само фактори на сътресения.
Човечеството е било принудено да си нанесе страшни поражения, преди да формира своята самосъщност – обособеният, целенасочен, мъжки характер на хората, – и нещо от този процес се повтаря във всяко детство.
Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно
Диалектиката на просвещението
През ХХ век и особено в следвоенните фордистки демокрации жените все повече се интегрират в трудовата система. Единственият резултат обаче е едно шизофренно женско съзнание. Защото, от една страна, напредъкът на жените в сферата на труда не ги освобождава, а просто ги подлага на същата дресировка от идола Труд като тази на мъжете.
От друга страна, структурата на разделението остава непроменена, а с нея и сферата на така наречените „женски“ дейности извън официалния труд. По този начин жените се подлагат на двойно натоварване и експлоатация и същевременно – на напълно противоположни социални императиви. И днес сферата на труда им отрежда по-ниски позиции и по-ниско заплащане. Никаква борба за квоти и възможности за кариера на жените не ще промени това, защото борбата продължава да се води в логиката и рамките на системата. Отвратителната буржоазна идея за „съвместяване на професионалния и семейния живот“ оставя напълно непокътнато отделянето на сферите на стоковото производство и сексуалното разделение. За мнозинството жени тази перспектива е невъзможна, а за малцинство от „по-добре платените“ това води до коварната позиция на победителки в социалния апартейд, което им позволява да делегират грижата за домакинството и децата на нископлатени работнички – „естествено“, пак жени.
В действителност, осветената от буржоазната идеология сфера на „личния живот“ и семейството се унищожава и изпразва все повече от съдържание, защото всесилното общество на труда узурпира цялата личност, изисква пълната ѝ саможертва, лесна преносимост в пространството и светкавична приспособимост във времето. Патриархатът не е отменен, а само се варваризира в непризнатата криза на трудовото общество. Тъй като системата на стоково производство се срива, жените са отговорни за оцеляването на всички нива, докато „мъжкият“ свят се разширява чрез симулация на категориите на трудовото общество.
VIII. Трудът е робия
Робията и работата (от раб божи) са идентични категории – езиковата близост просто отразява фактическото им съответствие. Преди няколко века хората са били наясно с връзката между работата и потисничеството. На повечето европейски езици понятието „работа“ се отнася само за дейността на поробени, зависими хора: крепостни или роби. В германските езици думата се използва за съдбата на дете, което е закрепостено, защото е сираче. Laborare означава на латински нещо като „превивам се под тежестта на товара“ и най-често се отнася за мъките и труда на робите. В романските езици думите като travail, trabajo и пр. идват от латинския tripalium – тривръх уред за изтезание. Ехо от това значение може да се намери в израза „ярема на труда“. Дори с етимологията си, „трудът“ не е синоним на свободно избрано занимание, а на злощастна участ. Това се полага на изгубилите свободата си. Следователно, когато работата се разпределя върху всички членове на обществото, робската зависимост просто става всеобхватна, а днешното въздигане на труда в култ го налага като нещо дадено свише.
Тази смислова връзка е успешно прекъсната: повечето хора вече не са под камшика на един индивидуален господар. Социалната зависимост се е превърнала в системна абстрактна структура и от това е станала тотална. Тъй като е повсеместна, тя е трудно осезаема. Там, където всеки е роб, всеки е нечий – и собствен – надзирател. Всички се подчиняват на невидимия идол на системата, на „големия брат“ на натрупването на капитала – неговият tripalium е остенът, който ги подкарва.
ІХ. Кървавото нашествие на труда
Историята на съвремието е история на нашествието на труда, оставило след себе си опустошителни, чудовищни следи по цялата земя. Безумното пилеене на огромната част от човешките сили за една натрапена самоцел обаче не винаги е било така покорно приемано, както днес. Необходими са били векове поголовни изтезания, за да се подчинят безпрекословно хората на идола Труд.
В миналото пазарните отношения далеч не са били така разгърнати. Това става едва по-късно – под претекст, че повишават общото благосъстояние, а всъщност поради ненаситната нужда от пари на държавата по време на абсолютизма. Пари, необходими най-вече за финансирането на военната машина на зараждащата се модерна епоха. Единствено в неин интерес – за пръв път в историята – бюрокрацията принуждава цялото общество да ускори развитието на финансовия и търговския капитал в градовете далеч отвъд нуждите на традиционната търговия. Само по този начин парите се превръщат в основен двигател, а абстрактният труд – в основно изискване на обществото, което не е съобразено с потребностите.
Повечето хора не влизат по свое желание в производството за анонимните пазари и съответно – в повсеместната икономика на парите, а защото необходимостта от пари на абсолютизма превръща данъците в парични и ги прави все по-непосилни. Хората не трябва „да правят пари“ за себе си, а за милитаризираната държава на зараждащата се модерност, основаваща се на силата на огнестрелните оръжия, средствата за тяхното придвижване и бюрокрацията. Така, а не иначе, се ражда абсурдната самоцел на натрупването на капитала, а от там и на труда.
Варваринът е мързелив и се отличава от цивилизования човек по това, че остава потънал в своята мрачна вцепененост, докато практическото образование се състои в навика и в необходимостта да се действа.
Хегел
Основни принципи на философията на правото, 1821 г.
Твърде скоро паричните данъци и такси се оказват недостатъчни. Тогава бюрократите на абсолютизма и администраторите на финансовия капитал започват пряко и насилствено да превръщат хората в материал за социалната машина, за да преобразуват труда в пари. Традиционният живот и бит не са унищожени в хода на някакво доброволно и самостоятелно развитие, а защото населението трябва да послужи като човешки материал за наскоро задействаната машина за натрупване. Хората са изгонени от полето с оръжие, за да могат овцете да пасат за нуждите на вълнената манифактура. Съществуващото от памтивека право на свободен лов, риболов и дърводобив в горите е премахнато. Когато обеднелите маси от селата, вместо да умират на полето, започват да просят и да крадат, за да живеят, ги затварят в „домовете на ужаса“, наречени фабрики, където с бой и уредите за изтезания на труда им набиват в главите покорството на впрегатен добитък.
Насилственото превръщане на поданиците в материал за идола Труд, който на свой ред го превръща в пари обаче далеч не се оказва достатъчно за чудовищните държави на абсолютизма. Те протягат лапи към други континенти. Вътрешната колонизация на Европа върви ръка за ръка с външната колонизация – първо на Америка, после на части от Африка. Там фанатичните пропагандатори на труда окончателно захвърлят всичките си задръжки. Нахлуват в световете, които току-що са „открили“, и ги изтребват, опустошават и ограбват в невиждани дотогава размери – особено когато жертвите им не са считани за човешки същества. Европейските „велики сили“ – истинските човекоядци на зараждащото се трудово общество – наричат покорените чужди култури „дивашки“ и човекоядски.
По такъв начин изтреблението на населението в тези райони и заробването на милиони хора се узаконяват. Отявленото робство в колониалната икономика на плантациите (което по своите мащаби далеч надхвърля античното) и добива на суровини е първото от престъпленията-основатели на системата на „пазарното стопанство“. Тук за пръв път „изтреблението чрез труда“ се практикува в световен мащаб. Това е втората основа на трудовото общество. Белият човек, вече достатъчно оскотял, може да отприщи потисканата си омраза и комплекс за малоценност срещу „диваците“. В неговите очи „диваците“ са близки до образа на „жената“ – примитивни мелези между животното и човека. Емануел Кант предполага язвително, че маймуните могат да говорят, ако искат, но не го правят, за да не ги накарат да работят.
Това гротесково разсъждение хвърля светлина върху епохата на Просвещението. По времето на модерността репресивната етика на труда (в своята първоначална протестантска версия) твърди, че трудът е Божия благодат, а от времето на Просвещението – естествена, маскирана „цивилизаторска мисия“.
Културата, разбирана в този смисъл, е доброволно подчинение на труда, а трудът е мъжествен, бял и „западен“. Обратната, нечовешка, безформена и некултурна природа е женствена, цветна и „екзотична“ и поради това трябва да бъде подчинена с принуда. С една дума, „общовалидността“ на трудовото общество в основата си е дълбоко расистка. Абстракцията на труда може да се дефинира като „общовалидна“ единствено ако се премахне всичко, което не се вписва в нея.
Съвременната буржоазия, която завършва своето битие, не произхожда от мирните търговци по старите търговски пътища. Тя е наследник на абсолютизма. Нейни предци са конквистадорите, бандите наемници на зараждащата се модерност, бирниците, началниците на „домовете на ужаса“ и затворите, „благородните“ земевладелци, надзирателите на робите и останалите главорези, създали социалната категория на съвременните „работодатели“.
Буржоазните революции от осемнадесети и деветнадесети век нямат нищо общо със социалното равенство; те просто преформулират отношенията на власт в рамките на новата система на принуда, разтоварват институциите на трудовото общество от остарелите династични интереси и ускоряват тяхното обезличаване. На „Великата“ френска революция се пада „честта“ да провъзгласи с особен патос дълга да се работи и да създаде нови каторги на принудителен труд чрез „закона за премахване на просията“.
Това е точно обратното на въжделенията на социалните бунтове, избухнали в периферията на буржоазната революция, без да се вливат в нея. Много преди тях има своеобразни форми на съпротива и отпор, за които официалната историография в трудовото и модернизиращо се общество продължава да мълчи. Потомците на производителите от древните аграрни общества, които никога не са се примирявали безропотно с феодалното потисничество, още по-малко са склонни покорно да се превърнат в „работническата класа“ на една чужда за тях система. От Селските войни през петнадесети и шестнадесети век до английските въстания на лудитите и въстанието на силезийските тъкачи от 1844 г. това е една непрекъсната верига на ожесточена съпротива срещу труда. Векове наред нашествието на трудовото общество е синоним на открита или подмолна гражданска война.
Вярно е, че старите аграрни общества далеч не са рай. За повечето от хората обаче чудовищните лишения на зараждащото се трудово общество правят живота по-тежък и са „епоха на отчаяние“. Всъщност, тогава хората все още имат какво да губят, въпреки несгодите. Това, което в изкривеното съзнание на днешния свят е въображаемото мрачно Средновековие, всъщност е ужасът на съвременната ни история. В некапиталистическите и предкапиталистическите култури, както в Европа, така и извън нея, времето на производствена дейност, ежедневно и ежегодно, е много по-малко, отколкото е дори при съвременните „заети“ във фабрики и офиси. Това производство, далеч от гъмжилото на трудовото общество, е пронизано от сложна култура на отдих, свободни занимания и привидна „тромавост“. Освен при природни бедствия, задоволяването на повечето основни материални потребности е далеч по-сигурно, отколкото през дълги периоди от модернизацията, и по-добро, отколкото в ужасяващите бедняшки квартали на днешния кризисен свят. Същото важи и за господството, което по онова време още не управлява цялото битие, както в бюрократичното трудово общество.
Именно затова съпротивата срещу труда може да бъде сломена само с военна сила. До ден днешен идеолозите на трудовото общество лицемерно си затварят очите пред факта, че културата на предмодерните производители не е „доразвита“, а напротив – удавена в кръв. Днес демократите на нормирания труд предпочитат да вменят всички тези зверства във вина на „преддемократичните условия“ на миналото, с които те нямат нищо общо. Те не искат да признаят, че терористичните корени на модерността дават ясна представа за същността на днешното трудово общество. В нито един момент бюрократичното управление на труда и държавната регистрация на хората в индустриалните демокрации не може да скрие своя абсолютистки и колониален произход. Въплътено в една безлична система, днес репресивното управление на хората в името на идола Труд дори се ожесточава, прониква във всички сектори на живота. Именно днес, по време на агонията на труда, бюрократичната желязна хватка става толкова чудовищна, колкото и в зората на трудовото общество. В момента, в който тя организира социалния апартейд и се опитва напразно да забрани кризата чрез робството, практикувано от демократичната държава, ръководството на труда се разкрива като насилствена система, каквато винаги е било. По същия начин порочният дух на колониализма се завръща отново с принудителното администриране, упражнявано от Международния валутен фонд върху икономиките на страните от периферията, които отдавна са съсипани.
След смъртта на своя идол трудовото общество си припомня методите на своите основополагащи престъпления във всички области, но те вече не могат да го спасят.
Х. Работническото движение винаги е било движение за труда
Класическото работническо движение, което достига своя връх дълго след упадъка на старите социални въстания, вече не се бори срещу труда и скандалните му изисквания, а просто се нагажда към привидно неизбежното. То се стреми само към „права“ и подобрения в рамките на трудовото общество, чиито ограничения до голяма степен е усвоило. Вместо да критикува радикално смилането на човешките сили в пари като безсмислена самоцел, то самото възприема „гледната точка на труда“ и разглежда неговото използване като положителен факт.
Така движението на труда наследява по свой начин абсолютизма, протестантизма и буржоазното Просвещение. Неволята се превръща във фалшива гордост от труда, с което опитомяването на човека и превръщането му в материал за съвременния идол се провъзгласява вече за „право на човека“. Опитомените роби на труда обръщат идеологическите роли и с мисионерска ревност, от една страна, настояват за „правото на труд“, а от друга, се позовават на „задължението всички да се трудят“. Буржоазията не се напада като „функционер“ на трудовото общество, а се третира като „паразит“, живеещ на гърба на труда. Всички членове на обществото без изключение трябва да изпълняват своята повинност в „армията на труда“.
Работническото движение се превръща в ускорител на нашествието на трудовото капиталистическо общество. В еволюцията на труда то успя окончателно да обезличи „функционерите“ – ограничени буржоа от деветнадесети и началото на двадесети век, почти както столетие по-рано буржоазията си осигури приемствеността на абсолютизма. Това става възможно само защото, по време на обожествяването на труда, работническите партии и синдикатите се отнасят положително към държавния апарат и институциите на репресивната администрация на труда – вместо да ги премахнат, те решават да ги завземат в хода на някакъв свой „поход към институциите“. По този начин те приемат, както преди тях буржоазията, бюрократичната традиция на управление на хората в трудовото общество – такова, каквото съществува от абсолютизма насам.
Идеологията на социалната всеобхватност на труда обаче изисква нови политически отношения. В трудовото общество, едва наложено наполовина, става необходимо да се заменят съсловията с различни политически „права“ (например право на глас в зависимост от размера на плащаните данъци) с всеобщото демократично равенство в съвършената „Трудова държава“. Неравномерно работещата машина за създаване на стойност започва да определя цялостния обществен живот и нейната работа трябва да се изглади с помощта на „социалната държава“. Това задължение поема работническото движение. Под названието „социална демокрация“ то се превръща в най-голямото „гражданско движение“ в историята, а всъщност – нищо повече от капан, заложен за самото него. Нали в демокрацията всичко е въпрос на преговори, с изключение на задълженията на трудовото общество, които се възприемат като постулати. Само обстоятелствата и формите на развитие на тези задължения могат да се обсъждат. Няма друг избор, освен между чумата и холерата, възмущението и глупостта, Жюспен и Ширак.
Демокрацията на трудовото общество е най-извратената система на господство в историята: тя е система на самопотисничество. Затова тази демокрация никога не гарантира свободно разпореждане на членовете на обществото с техните общи ресурси, а само правната форма на социално изолираните трудови едноклетъчни, които трябва да се конкурират, за да продадат кожата си на трудовия пазар. Демокрацията е противоположност на свободата. Така работещите са разделени демократично, по целесъобразност, на ръководители и служители, възложители и изпълнители, началници и подчинени, функционални елити и човешки материал. Политическите партии, особено работническите, безропотно възпроизвеждат тези взаимоотношения в своите собствени структури. Фактът, че има вождове и редови членове, отговорни фактори и членска маса, кланове и плебеи, е доказателство за отношения, които нямат нищо общо с открития дебат и процес на вземане на решения. Самите елити могат да бъдат само функционери, сляпо изпълняващи повелите на идола – това е неразделна част от логиката на тази система.
Работата трябва да управлява всичко.
Само безделникът е роб.
Трудът трябва да царува над този свят,
защото светът съществува само чрез него.
Фридрих Щампфер [главен редактор на вестник Форвертс на Германската социалдемократическата партия – б. ред.]
В чест на труда, 1903 г.
След болшевизма и нацизма всички работнически партии се превръщат едновременно и в капиталистически. В „развиващите се общества“ на Изтока и Юга работническото движение се превръща в терористическа Партия-държава, нагърбила се с „мисията“ да осъществи закъснялата модернизация на страните; на Запад това става чрез системата на „народните партии“ с шаблонни програми и представителни фигури за медиите. Краят на класовата борба идва с края на самото трудово общество. Системата се разлага, класите се превръщат във функционални категории на една обща фетишизирана система толкова по-категорично, колкото повече тази система се приближава към смъртта си. Социалдемократите, Зелените и бившите комунисти се ангажират с управлението на кризата, като разработват подли репресивни програми. С това само доказват, че са достойни наследници на трудовото движение, което така и не поиска нищо друго, освен труд на всяка цена. •
(следва)
