Манифест против труда

печат
(продължава от миналия брой)

ХІ. Кризата на труда

В дните след Втората световна война за кратък исторически период се счита, че с фордистката организация на индустрията трудовото общество се е превърнало в система на „вечно благоденствие“. В тази система се смята, че благодарение на масовото потребление и социалната държава дивашкият характер на принудителния труд може да бъде трайно опитомен. Тази идея винаги е била идея на демократичните илоти, валидна само за малка част от световното население. В силно развитите страни тя вече трябва да бъде развенчана в целия си абсурд, тъй като с началото на третата индустриална революция на микроелектрониката и информатиката, трудовото общество се сблъсква с абсолютната си историческа граница.
Това, че рано или късно трябва да достигнем тази граница, е логически предвидимо, защото системата на стоково производство страда по рождение от неизлечимо вътрешно противоречие. От една страна, тя живее чрез механизма на масово усвояване на човешката енергия за сметка на работната сила – колкото повече консумира, толкова по-добре. От друга страна обаче, законът на икономическата конкуренция изисква от предприятията постоянно да увеличават производителността си, поради което работната сила започва да се замества от научно създадения основен „капитал“.
Това вътрешно противоречие вече е основната причина за всички досегашни кризи, включително опустошителната глобална икономическа криза от 1929-1933 г. Компенсаторният механизъм обаче винаги дава възможност те да се преодолеят – при по-високо ниво на производителност и след определен инкубационен период разширяването на пазарите до нови слоеве на потребителите отново абсорбира повече труд, отколкото е бил премахнат. Разбира се, разходът на работна сила на продукт намалява, но в абсолютно изражение производството нараства до такава степен, че е възможно това намаление да се компенсира и дори търсенето на труд да се повиши. С други думи, новите стоки излизат по-бързо, отколкото новите технологии и докато техниката навакса, вътрешното противоречие на системата се тушира от нарастването на производството.
Автомобилът е най-забележителният исторически пример за това явление: благодарение на конвейера и другите техники за рационализация, произтичащи от „научната организация на труда“ (първо в автомобилната фабрика на Хенри Форд в Детройт), става възможно да се намали многократно необходимото време за производството на една кола (пак първо в същата автомобилна фабрика на Хенри Форд). Същевременно това изисква много по-интензивен труд, а от там и много по-силна експлоатация на човешкия материал. Най-важното обаче е, че благодарение на по-ниските цени, автомобилът, който дотогава е луксозен продукт за висшето общество, става продукт за масово потребление.
По този начин, по време на втората индустриална революция („фордизмът“), ненаситната жажда на идола Труд за човешка енергия се засища на по-високо ниво въпреки „рационализираното“ производство. В същото време автомобилът е азбучен пример за разрушителния характер на начините на производство и потребление във високоразвитото трудово общество. В интерес на масовото производство на автомобили и индивидуалния транспорт селото е бетонирано и изтласкано, околната среда – отровена, а необявената Трета световна война по пътищата бушува година след година със своите милиони загинали и осакатени. Всичко това се приема безропотно.
С третата индустриална революция – на микроелектрониката и информатиката – работещият преди компенсаторен механизъм започва да скрибуца. Несъмнено, с навлизането на микроелектрониката и информатиката много стоки също поевтиняват и се създават много нови – особено в областта на медиите, информацията и комуникацията. За първи път обаче новите технологии започват да изпреварват новите стоки. За първи път се премахват повече работни места, отколкото могат да бъдат създадени от разширяването на пазарите. Логичните последствия от рационализацията са: роботиката замества човешката енергия, новите комуникационни техники правят труда излишен. Цели сектори от строителството, производството, рекламата, складирането, търговията и дори управлението изчезват. За първи път идолът Труд е принуден да започне продължителна драконовска „диета“ и в крайна сметка да умре от глад.
Демократичното трудово общество е много сложна система с обратна връзка и саморегулация, но то по начало е и в крайна сметка си остава самоцелно. Изразходването на работна сила е затворено в цикъл и няма друга цел освен парите. В рамките на това общество постепенното общо намаляване на работното време – логично и очевидно решение – се оказва невъзможно. “Рационализацията“ изисква, от една страна, все по-големи маси да бъдат оставени в дългосрочна „безработица“ и по този начин да бъдат откъснати от възпроизводството на техните условия на живот, определени от системата. От друга страна, „активните“, все по-малко на брой, са принудени да работят по-напрегнато, с все по-висока производителност. Сред богатството се завръщат бедността и гладът, дори в най-развитите капиталистически страни, докато непокътнатите средства за производство и обработваемата земя остават до голяма степен некултивирани; безброй жилища и обществени сгради остават празни, а броят на бездомниците се увеличава неудържимо.

Основният морален принцип е правото на труд. … Според мен няма нищо по-отвратително от един безплоден живот. Никой няма право на това. В цивилизацията няма място за безделници.
Хенри Форд

Капитализмът се превръща в глобален спектакъл за едно малцинство. В своя залез мъртвият идол Труд се самоизяжда. В търсене на последните трохи на труда капиталът взривява границите на националните икономически системи и се глобализира в номадска конкуренция, чиято цел е елиминиране на съперника. Цели региони на света са откъснати от глобалните потоци на стоки и капитали. С една безпрецедентна в историята вълна на сливания и хищно поглъщане на по-малките фирми, огромните отраслови конгломерати се подготвят за последния бой на корпоративната икономика. Дезорганизирани държави и нации се разкъсват от непреодолими вътрешни напрежения и се разсипват; в безумното боричкане за оцеляване населението се разпада на етнически банди, които се избиват помежду си във въоръжени конфликти.

Капиталът е едно противоречие в процес: от една страна, той съкращава необходимото време за работа до минимум, но от друга страна, въвежда труда като единствен източник и единствена мярка на богатството. От една страна, той събужда всички сили на науката и природата, както и тези на социалното сътрудничество и обмяна, за да направи създаването на богатство (относително) независимо от работното време. От друга страна, той претендира, че измерва създадените гигантски социални сили с аршина на работното време и ги свива в тесните граници, необходими за съхраняване на стойността, която вече е била създадена.
Kaрл Maркс. Основи на критиката на политическата икономия, 1857-58 г.

XII. Краят на политиката

Кризата на труда задължително води до криза на държавата и съответно – на политиката. По принцип съвременната държава дължи своята роля на факта, че стоковата система на производство се нуждае от по-висша инстанция, която гарантира рамките на конкуренцията, общите правила и условия за остойностяване, и най-вече осигурява репресивния апарат, ако човешкият материал реши да постави системата под въпрос. През XX век, в своята завършена форма на масова демокрация, се налага държавата да поеме все повече социално-икономически задачи: това включва не само социалната защита, но и секторите на образованието, обучението и здравеопазването, транспортните, комуникационните мрежи и редица други видове инфраструктура. Инфраструктурата става задължителна за функционирането на развитото индустриално трудово общество, но нейното остойностяване не може да бъде оставено на предприемачите, защото тя трябва да бъде постоянно на разположение, на цялото общество и на цялата територия. Това не може да бъде оставено на капризите на предлагането и търсенето, наложени от пазара.
Държавата обаче не формира стойност сама по себе си, не преобразува самия труд в пари. Тя трябва да отвежда пари от реалния процес на остойностяване, за да финансира задачите си. Започне ли да пада нивото на потока на парите, притокът на държавните финанси пресъхва. Държавата претендира, че е суверенна, но на практика е напълно зависима от фетишизираната и сляпа икономика на трудовото общество. Тя може да измисля и прокарва всякакви закони, но когато напорът на производителните сили започне да руши стените на трудовата система, държавно разписаните права и свободи увисват във въздуха, защото те се опират единствено и само на трудовите субекти.
При масова и непрекъснато увеличаваща се безработица данъчните приходи от облагането на трудовите доходи пресъхват. Веднага щом се достигне една критична маса от „излишни“ хора, които могат да бъдат хранени в рамките на капитализма само чрез преразпределението на други финансови приходи, системата за социална защита се разпада. Кризата не само ускорява процеса на концентрация на капиталите, но и го прави неудържим за границите на националните икономики. Данъчните приходи, генерирани от печалбите на предприятията, също се губят. За да привличат инвестиции от транснационалните групировки, държавите са принудени взаимно да си „подбиват цените“ – да намаляват социалните осигуровки, данъците и екологичните разходи.
Този процес превръща демократичната държава в обикновен пожарникар. Колкото повече пожарът на финансовата криза се доближава до държавата, толкова повече тя се свива до своето репресивно ядро. Спасяват се само онези части от инфраструктурата, които са необходими на транснационалния капитал. Както някога в колониите, обезпечаването на обществените потребности постепенно се свива до няколко икономически крепости, докато останалите затъват в разруха. Каквото може да се приватизира, се приватизира, все повече и повече хора се лишават от най-основните социални придобивки. Капиталът се съсредоточава във все по-малък брой острови на световния пазар, снабдяването на населението в национален мащаб вече не е от значение.
Стига „най-важните“ за икономиката сектори да не бъдат изложени на риск, не е важно дали влаковете се движат и пощата се получава. Образованието става привилегия на победителите в глобализацията. Науката и културата се подчиняват на критерия за пазарната им стойност и се разпадат. Недофинансираното здравеопазване от „всеобщо“ се разделя „за едните“ и „за другите“. Законът на социалната евтаназия поетапно влиза в сила: първо тихомълком, а след това, който е беден и „излишен“, трябва да умира по-рано.
Постиженията и възможностите на медицината, образованието и културата са в изобилие и всяко рационално общество се възползва от тях в максимална степен, за да се развива. Ирационалният закон на трудовото общество, обективиран във „финансовото състояние“, обаче налага тези богатства да бъдат изолирани, демобилизирани и бракувани, точно както индустриалните и селскостопанските средства за производство, за които се е решило, че вече не са „рентабилни“. Освен репресивната симулация на работа чрез форми на принудителен и евтин труд и премахването на всички социални придобивки, демократичната държава, трансформирана в система на социална дискриминация, няма какво да предложи на бившите си трудови граждани. В един по-напреднал стадий държавната администрация просто се срива, държавният апарат се варваризира и превръща в корумпирана обирджийска власт, армията – в мафиотски въоръжени банди, полицията – в разбойници по пътищата.
Никаква политика в света не може да спре или да обърне посоката на този процес. По своята същност политиката е действие, свързано с държавата. В условията на раздържавяване тя става безпредметна. Бутафорията на „политическото регулиране“ на социалните отношения – лозунг на левите демократи – лъсва все повече и повече с всеки изминал ден. Вече няма какво да се „регулира“, освен безкрайните репресии, разрушаването на цивилизацията с активната подкрепа на „икономическия терор“. Доколкото самоцелта на трудовото общество като постулат служи за предпоставка на политическата демокрация, политическо-демократично решение на кризата на труда няма. Краят на политиката е резултат от края на труда.

XIII. Симулация на трудовото общество. Капитализмът като казино

Реалната ситуация в трудовото общество систематично се изопачава в доминиращото обществено съзнание. Идеологически се отлъчват разпадащите се региони, безсрамно се фалшифицира статистиката за пазара на труда и с помощта на медийната „магическа пръчка“ формите на крайна бедност изчезват. Симулацията е основна черта на кризисния капитализъм. Това важи и за самата икономика. Днес – поне в големите западни страни – изглежда, че капиталът може да се натрупва и без труд и че чистата форма на парите някак си може да гарантира тяхното нарастване от само себе си. Тази илюзия се дължи на процеса на симулация на финансовите пазари. Успоредно със симулацията на труд чрез принудителните мерки на демократичното управление се развива симулация на натрупване на капитал чрез спекулативно откъсване на кредитната система и пазара на акции от реалната икономика.
Потреблението на сегашния труд се заменя с потребление на бъдещ труд, какъвто никога няма да има. Това е вид натрупване на капитал в измислено „друго бъдеще“. Паричният капитал, който вече не може да се реинвестира рентабилно в реалната икономика и да поеме труд, се връща обратно на финансовите пазари.
Още по време на „икономическото чудо“ след Втората световна война фордисткият тласък за създаване на стойност вече не може да се осланя единствено на собствените си ресурси. В невиждани дотогава мащаби държавата започва да тегли заеми, които надхвърлят многократно данъчните ѝ приходи, защото вече не може да финансира по друг начин основните условия за съществуване на трудовото общество. Държавата ипотекира очакваните си приходи. По този начин на „излишния“ паричен капитал се предлага възможност да инвестира във финансов капитал: държавата взима парите и започва да плаща лихви. Лихвите се плащат от нови заеми, а парите се пускат веднага в обращение. Държавата финансира социалните разходи и инвестициите в инфраструктура и създава изкуствено търсене (в капиталистическия смисъл на думата), зад което не стоят никакви разходи за фордистки труд. Търсенето излиза извън първоначалните си рамки и се превръща в бомба със закъснител за бъдещето на трудовото общество.
Привидно невредимият процес на създаване на стойност всъщност започва да се крепи на тази симулативна патерица, която в един момент естествено се чупи под тежестта на държавния дълг. „Дълговите кризи“ на държавите, не само в „Третия свят“, но и в метрополиите, показват, че подобен „ръст“ не може да се симулира до безкрай. Това се изтъква като обективна основа за триумфа на неолибералната дерегулация, която, според собствената си идеология, би следвало драстично да намали участието на държавата в преразпределението на обществения продукт. В действителност обаче намаляването поради дерегулацията и орязването на функциите на държавата се оказва пренебрежимо малко в сравнение с лавинообразно нарасналите разходи за „справянето с кризата“, дори само с тези, породени от държавните репресии и симулации. В много страни, по този начин делът на държавата се увеличава още повече.
Натрупването на капитал обаче вече не може да се симулира със задлъжнялостта на държавата. Ето защо, от 80-те години на миналия век, допълнителното създаване на фиктивен капитал се прехвърля във финансовите пазари. Там отдавна никой не говори за дивиденти (дял от печалбата от реално производство). Печалбите са единствено от спекулативното покачване на борсовите цени на акциите, доведено до астрономически пропорции. В миналото се смята, че цифрите на финансовите пазари що-годе вървят в крак с движението на реалната икономика и постепенно се налага схващането, че те са скачени по някакъв „закон“. Този „закон“ обаче действа, ако огромната част от капитала се инвестира в същата тази реална икономика и остава малко „излишен“ капитал за спекулации. С огромното натрупване на спекулативен капитал обаче, спекулациите логично стават основен двигател на цените и съответно идеален мизансцен за симулация на реален ръст (нали двете са уж „скачени“). Зависимостта е обърната с главата надолу, но което е по-важно – фиктивната принадена стойност симулира натрупване, което вече реално не съществува.
Идолът на труда е в клинична смърт, но отвързаният ръст на финансовите пазари привидно го поддържа на системи. Печалбите на индустриалните фирми вече не се формират от производството и продажбата на реални стоки (много от тях отдавна работят „на загуба“), а на дейността на „интелигентни“ финансови отдели по спекулация с акции и валута на финансовите и паричните пазари. Държавните бюджети афишират приходи, които не са извлечени от данъци или кредити, а от честото участие на финансовата администрация в спекулативните пазари. От друга страна, някои домакинства, чиито реални доходи от заплати падат драстично, печелят на борсата и това им позволява да поддържат високи нива на потребление. Така се ражда нова форма на изкуствено завишено търсене, което на свой ред води до реално производство и реални данъчни приходи за държавата „без реална база“.
По този начин спекулативният процес отлага кризата на световната икономика. Увеличаването на фиктивния излишък на принадена стойност от борсовите цени не е нищо повече от очакване на реално бъдещо потребление на труд, което никога няма да дойде. Колкото повече се надува балонът на тази обективна измама, толкова по-силно неминуемо ще изгърми един ден. Разпадането на „развиващите се“ пазари в Азия, Латинска Америка и Източна Европа е просто предвестник. Крахът на финансовите пазари на капиталистическите центрове в Съединените щати, Европа и Япония е само въпрос на време!
Тази зависимост се възприема напълно изопачено от фетишизираното съзнание на трудовото общество и дори от традиционните „критици на капитализма“ отдясно и отляво. Вторачени в привидението на „новия“ труд, извън всякаква историческа логика, те системно объркват причина и следствие. Представят спекулативния ръст на финансовите пазари като причина за кризата, а не като начин за нейното временно отлагане. „Нечестивите спекуланти“, къде повече, къде по-малко застрашително, заявяват, че могат да унищожат цялото това прекрасно трудово общество, защото можели, ей-така, за кеф, да изхвърлят всички тези „добри пари“ през прозореца, вместо да ги вложат благоразумно и сигурно в чудесни „работни места“, за да могат илотите, обсебени от труда, да продължат да се радват на „пълна заетост“.

Веднага щом трудът в непосредствената си форма престане да бъде основният източник на богатството, работното време престава и трябва да престане да бъде негова мярка, а разменната стойност – да бъде мярка на потребителната стойност.
Производството, основаващо се на разменна стойност, се срива, в резултат на което и непосредственият процес на материално производство се оказва лишен от своята сребролюбива и противоречива форма.
Kaрл Maркс. Основи на критиката на политическата икономия, 1857-58 г.

Тези хора не искат да разберат, че не спекулациите спират реалните инвестиции, а че реалните инвестиции са станали нерентабилни поради третата индустриална революция и че спекулативният ръст е само симптом. Отдавна парите, които циркулират в привидно неизчерпаемо количество, вече не са „добри“, дори в капиталистическия смисъл; те са горещият „въздух“, с който е надут спекулативният балон. Всеки опит да се изсмуче този балон чрез някакъв данъчен проект („данък върху борсовите операции“ и пр.), за да се насочат капиталите обратно към „добрите“ и „реални“ мелници на трудовото общество, ще доведе само до по-бързото спукване на балона. Предпочитат да демонизират „спекулантите“, вместо да разберат, че всички неумолимо сме станали нерентабилни и че критерият за самата печалба и неговите основи – основите на трудовото общество – трябва да бъдат атакувани като отживелица. Този евтин образ на удобния враг се пробутва от всички: от десните екстремисти, автономистите, простодушните синдикалисти, носталгиците на кейнсианството, социалните теолози и телевизионните „модератори“ – накратко от всички апостоли на „честния труд“. Малцина разбират, че от тук до възраждането на антисемитската лудост има само една крачка: призоваването на реалния „творчески“ капитал и националното му опълчване срещу „грабителския“ и „еврейски“ интернационален финансов капитал рискува да се превърне в последната дума на получилата интелектуален идеен запек Левица, искаща „работни места“. Във всеки случай, това отдавна е последна дума на Десницата – по природа расистка, антисемитска и антиамериканска.

XIV. Трудът не търпи друг смисъл

След векове на дресировка, съвременният човек просто е станал неспособен да си представи живота отвъд труда. Като всемогъщ принцип, трудът доминира не само в сферата на икономиката в тесния смисъл на думата, но пронизва цялото социално съществуване чак в порите на ежедневието и личното битие. „Свободното време“ (терминът вече напомня буквално за затвор) се използва отдавна, за да се създадат необходимите пазари.
Дори отвъд задължението за консумация на стоки, издигната като самоцел, сянката на труда пада върху съвременния човек вън от офиса и фабриката. Всички „свободни“ занимания влизат веднага в ритъма на труда. Бегачът заменя часовника с хронометър, фабричната монотонност преживява постмодерен ренесанс в блестящите фитнес зали, зад волана летовниците поглъщат километрите, все едно изпълняват курс на шофьор на камион. Дори сексът гони нормативите на сексологията и приема конкурентни измерения – съревнование на хвалби и бръщолевения.
Цар Мидас бързо е разбрал що за проклятие е това всичко, до което се докоснеш, да се превръща в злато. За нещастния му съвременник обаче това прозрение е станало непосилно. Човекът на труда вече не съзнава, че като вписва всички дейности в трудовия модел, те губят своите присъщи качества и стават неразличими. Всяко занимание придобива смисъл, оправдание и социално значение само ако бъде вписано в някакъв ценоразпис. Мечтите губят очертанията на своята индивидуалност и се превръщат в „работа на мечтателя“, срещата с любимия човек – в „работа по взаимоотношенията“, а контактите с децата – във „възпитателна работа“. Когато съвременният човек тръгне да доказва, че се занимава с нещо съществено, винаги чуваме думите „труд“ и „работа“.
Така империализмът на труда се превежда на ежедневния език. Ние сме свикнали да използваме думата „труд“ в два различни смисъла. От дълго време „трудът“ не означава (което би било по-точно) само капиталистическа форма на дейност във фабриката-самоцел. Той се е превърнал в синоним на всяко целенасочено усилие, като по този начин е замел следите си.
Това размиване на понятията подготвя почвата за една съмнителна критика – нещо обичайно в трудовото общество. Тя впряга каруцата пред коня – т. е. приема империализма на труда като нещо положително. Стига се дори до обвинения, че трудовото общество все още не господства достатъчно над живота, защото на понятието труд се дава „твърде ограничен“ смисъл, който изключва „труда за себе си“ или „безплатната помощ“ (като работата у дома, взаимопомощта между съседи и т. н.) и който признава като „истинска“ работа само платения професионален труд, който е продаваем.
В едно общество, ръководено от стоковото производство като самоцел, само това, което може да се изрази в парична форма, може да се разглежда като реално богатство. От висотата на царствената си непогрешимост, това понятие за труда хвърля своето злокобно сияние върху всичко останало. Това сияние обаче представя нещата в лоша светлина – светлината на всеобщата зависимост. Всичко извън стоковото производство задължително остава в сянката на капиталистическата абстрактна логика на икономията на време, особено когато е от съществено значение за живота – животворният домашен бит, животворните чувства на привързаност и всичко останало, дефинирано като „женски“ сектор.

Опростените и персонализирани услуги могат да повишат както материалното, така и нематериалното благосъстояние – самочувствието на клиента се увеличава, когато доставчиците на услуги извършват тежката работа, която би трябвало самият той да извърши. В същото време самочувствието на доставчиците на услуги също се увеличава, ако тяхната дейност повишава тяхната самооценка. По-конкретно, извършването на проста лична услуга действа по-добре на психиката, отколкото оставането без работа.
Доклад на Комисията по въпросите на бъдещето на провинциите Саксония и Бавария, 1997 г.

Дръж се твърдо за знанието, което се е доказало в работата, защото самата Природа го потвърждава и дава съгласието си. Защото ти нямаш друго знание, освен това, което си придобил чрез труда. Всичко останало е само хипотеза за знание – нещо, над което умуват по школите, нещо, което витае в облаците, в безкрайни логически въртележки, докато не се хванем да го оправим. „На всяко Съмнение само Действие може да тури край.“
Томас Карлайл. Минало и бъдеще. Глава XI: Трудът, 1843 г.

Одите за „доброволната обществена работа“ и „гражданските инициативи“ се пеят не за стотинките от държавния бюджет. Тези хвалебствия са най-вече претекст за социалното оттегляне на държавата, за провежданата програма за принудителен труд и за жалкия опит да се стовари тежестта на кризата върху плещите на жените. Официалните институции изоставят социалните си ангажименти и ги заменят с призива за мобилизация „към всички нас“. Евтин номер, зле прикрит зад маската на добронамереността – отсега нататък всеки трябва да се бори с мизерията – собствената и тази на другите – по собствена инициатива и, разбира се, без да търси материално възнаграждение. Измамно представяно като програма за еманципация, това жонглиране със смисъла на „свещеното“ понятие труд е много удобно за държавата в нейния опит да избяга от заплащането му, като премахне заплатите и запази труда върху пепелищата на пазарната икономика. С това тя неволно доказва, че социалната еманципация не представлява преоценка, а целенасочена обезценка на труда. •

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *