МАНИФЕСТ ПРОТИВ ТРУДА

печат

В няколко броя на вестника ще се опитаме да представим по-сериозни и обемисти изследвания на едно от знаковите явления за XXI век. Накратко можем да го назовем „краят на труда“. Започваме с издадения още през 1999 г. МАНИФЕСТ ПРОТИВ ТРУДА на група „Кризис“ от Нюрнберг.


І. Господството на мъртвия труд

Един труп владее обществото – трупът на труда. Всички сили на света се събраха, за да защитят това господство: папата и Световната банка, Тони Блеър и Йорг Хайдер, синдикатите и патронатът, еколозите в Германия и социалистите във Франция.
Всички имат само един лозунг в устата си: „Работи, работи, работи!“
Който не се е отучил да мисли, разбира без усилие безумния характер на това поведение. Защото това не е една преходна криза в едно общество, доминирано от труда: обществото се сблъсква с абсолютната си граница. В резултат на революцията в микроелектрониката и информатиката производството на „богатства“ се откъсва все повече от човешката работна сила – в мащаби, които само научната фантастика е могла да си представи преди няколко десетилетия. Никой не може сериозно да твърди, че този процес все още може да бъде спрян, камо ли насочен в обратна посока. През двадесет и първи век продажбата на стоката работна сила е толкова гарантирана, колкото и продажбата на дилижанси през ХХ век. В това общество обаче онзи, който не може да продаде работната си сила, е „излишен“ и се оказва захвърлен на социалното сметище.
Който не работи, не трябва да яде! Този циничен принцип все още е валиден – и днес повече от всякога, именно защото е безнадеждно остарял. Това е абсурдно: докато работата става излишна, обществото работи повече от всякога.
Точно когато трудът умира, той разкрива своята тоталитарна власт, която не признава друг бог освен Него, определящия мисълта и човешката дейност чак до порите на ежедневния живот и умовете ни. Никакви аргументи не могат да ни накарат да спрем да поддържаме изкуствено живота на идола Труд. Измамният вик „Работни места!“ оправдава ожесточеното унищожаване на природата, което продължава вече толкова време. Последните бариери пред пълното превръщане на всички обществени отношения в стока могат да бъдат отстранени с лекота, щом се предостави възможност да се създадат няколко мизерни „работни места“. Приказката, че е по-добре да има „каквато и да е работа, отколкото никаква“, се е превърнала в кредо, което е задължително за всички.

Всеки трябва да може да живее от труда си, това е принципът. Съответно възможността да живееш „е обусловена от труда и няма такова право, където да не се съблюдава това условие“.
Основи на естественото право според принципите на науката, 1797 г.
Йохан Готлиб Фихте

Колкото повече става ясно, че обществото на труда се приближава до неминуемия си край, толкова повече от общественото съзнание се изтласква този край. Методите за такова изтласкване могат да бъдат различни, но всички те имат общ знаменател: фактът, че в световен мащаб трудът разкрива своя ирационален край и сам по себе си е станал излишен, се трансформира с едно упорито безумие в заблуждаваща система на личен или колективен провал на индивидите, на мениджърите или на „работните места“. Обективната граница на труда се представя като субективен проблем на изключените.
Докато едни смятат, че безработицата се дължи на преувеличени претенции, на липса на добра воля, на недостатъчна конкурентоспособност и гъвкавост, други обвиняват „своите“ босове и политици в некомпетентност, корупция, алчност и дори в предателство. В крайна сметка обаче и едните, и другите са съгласни с Роман Херцог, бившия президент на Германия: цялата страна трябва да се сплоти, сякаш става дума за окуражаване на футболния отбор или на някоя политическа секта. Всички трябва „по един или по друг начин“ сериозно да затегнем коланите, дори ако отдавна сме стигнали до последната дупка; всеки трябва да го направи „по един или по друг начин“, дори да не е останало нищо друго за правене (или само лишени от смисъл неща). Няма съмнение какво се крие зад това отвратително послание: който не намери начин да омилостиви идола Труд, сам си е виновен и може да бъде спокойно отписан или изхвърлен.
Същият закон за човешкото жертвоприношение е валиден в световен мащаб. Икономическият тоталитаризъм гази страна след страна, за да докаже отново и отново едно: тези страни са съгрешили срещу „законите на пазара“.
Който не се „адаптира“, безусловно и без умуване, към слепия ход на тоталната конкуренция, се наказва от логиката на рентабилността.
Който е многообещаващ днес, утре ще бъде удавен в краха на икономиката. Недосегаеми обаче остават икономическите психопати, които ни управляват със своето извратено обяснение на света.
Три четвърти от световното население вече е повече или по-малко обявено за социален отпадък. „Привлекателните места за производство“ се разпадат едно след друго. След катастрофиралите „развиващи се страни“ на Юга и след провала на сектора „Държавен капитализъм“ на световното трудово общество от Изтока, сега е ред на „образцовите ученици“ от азиатската пазарна икономика на Югоизтока да изчезнат в преизподнята на колапса.

В Европа вятърът на социалната паника също вие отдавна. Рицарите на Печалния образ на политиката и мениджмънта обаче продължават ожесточено своя кръстоносен поход в името на идола Труд.

ІІ. Обществото на неолибералния апартейд

Едно общество, в чийто център стои ирационалният абстрактен труд, неизбежно развива тенденция към социален апартейд, когато успешната продажба на стоката работна сила, като правило, става изключение. От дълго време всички фракции на трудовия лагер, в който участват всички партии, тайно са приели и следват тази логика. Те вече не спорят за това дали все по-голяма и по-голяма част от населението ще изпада зад борда и ще бъде изключена от участие в обществото, а само как да се направи, волю-неволю, тази селекция.
Неолибералната фракция тихомълком оставя мръсната работа на социалния дарвинизъм на „невидимата ръка“ на пазара. По този начин структурите на социалната държава се демонтират, за да маргинализират възможно най-безшумно всички, които вече не могат да се справят с конкуренцията. Само членовете на братството на победителите в глобализацията все още се считат за човеци. Капиталистическата машина, която няма друга цел освен себе си, поглъща всички ресурси на планетата. Веднага щом вече не могат да бъдат мобилизирани с печалба, те трябва просто да бъдат захвърлени, даже ако това обрича цели огромни групи от населението на гладна смърт.
Що се отнася до нещастните „човешки отпадъци“, те са предоставени на полицията, на религиозните секти на хилядолетието, на мафията и на „народната супа“. В Съединените щати и в повечето централноевропейски страни днес има повече затворници, отколкото в която и да е военна диктатура. В Латинска Америка убиваните ежедневно от пазарните ескадрони на смъртта деца от улицата и други бедни хора са повече от убитите опозиционери по време на най-свирепите политически репресии. На изключените се отрежда само една социална функция: да служат за назидание. Тяхната съдба е да подтикват всички, които все още свирят в оркестъра на трудовото общество, да се борят за последните места и на всичко отгоре да се държат под контрол, за да не им минава и през ум да се разбунтуват срещу нахалните изисквания на тази система. Дори с цената на самоубийството обаче „най-добрият от всички светове“ на тоталитарната пазарна икономика в по-голямата си част отрежда само едно място на ъндърграунд-човека в ъндърграунд-икономиката. Нищо не остава на хората, освен да предложат скромните си услуги като ултра-евтини работници и демократични роби на най-богатите щастливци от глобализацията. Тези нови „работещи бедни“ могат да лъскат обувките на последните бизнесмени на умиращото трудово общество, да продават скапани хамбургери или да станат пазачи на търговските центрове. Тези, които са оставили мозъка си в гардероба, могат да мечтаят да станат милионери като доставчици на услуги!

Мошеникът е унищожил труда, като е отмъкнал заплатата на работника, който сега трябва да работи без заплащане и да вижда ползите от успеха и печалбата в своята килия. Каторжният труд трябва да го възпита да гледа на него като на лично и свободно избрано поприще.
Вилхелм Хайнрих Рийхл, „Немската работа“, 1861 г.

В англосаксонските държави този ужасяващ свят вече е реалност за милиони мъже и жени, да не говорим за Третия свят и Източна Европа, а в Евроленд са решили бързо да компенсират изгубеното време. От дълги години икономическата преса вече не крие идеала на бъдещето на труда: децата от Третия свят, които почистват предните стъкла на автомобилите по кръстовищата, са блестящ пример за „предприемаческия дух“, към който трябва да се стремят безработните. Техният модел е индивидуален шеф на работната си сила и социалната ѝ защита – пише Комисията по въпросите на бъдещето на провинциите Бавария и Саксония. И продължава: Колкото по-евтини са по-простите и персонализирани услуги, толкова по-голямо ще бъде търсенето: т. е. доставчиците на услуги ще печелят по-малко. Макар че подобни твърдения биха предизвикали социално въстание в един свят, в който самочувствието все още съществува, в света на впрегатния добитък, какъвто е обществото на труда, те предизвикват само едно безпомощно кимване с глава.

III. Апартейдът на неосоциалната държава

Антинеолибералните фракции в трудовия лагер, които имат нарастващо влияние в обществото, може би ще имат затруднения в перспектива, но те са най-пламенните последователи на идеята, че безработният не е човек. Носталгични, обсебени от фордистката масова работа в следвоенния период, те искат единствено да съживят отминалата ера на трудовото общество. Нека държавата отново поеме отговорността за това, което пазарът повече не може да гарантира! „Програмите за създаване на нови работни места“, задължителната работа в общините за кандидатите за социални помощи, регионалните субсидии, държавният дълг и други подобни политически мерки трябва да симулират отново и отново „нормалността“ на трудовото общество. Този неубедително съживяван старомоден етатизъм на труда със сигурност няма и сянка от шанс да възкръсне, но той остава идеологически репер за широките слоеве от населението, застрашени от разпадане. Практиката, произтичаща от него, е безнадеждна и не води към нищо, камо ли към социална справедливост.
От фундаментално право на гражданина трудът се трансформира идеологически в дефицит, привилегия, която фактически изключва всички, които нямат „валиден паспорт“. Логиката на социалния подбор не се поставя под съмнение, а просто се предефинира: националистическите и етническите критерии трябва да обезвредят борбата за индивидуално оцеляване.
„Националните ВЕЦ-ове – на нашите граждани!“, крещи vox populi, който в перверзната си любов към труда отново намира пътя към нацията. Това е вариантът на десния популизъм и той не го крие. Неговата критика на конкурентното общество е насочена единствено към етническото прочистване на зоните на капиталистическото богатство, които се свиват като шагренова кожа.
Що се отнася до умерения национализъм от социалдемократически или екологичен тип, той иска дългогодишните имигранти да се натурализират и дори да станат пълноправни граждани, ако дадат достатъчно доказателства за безобидния си характер и за своята абсолютна сервилност.
Наред с това обаче бежанците от Изтока и Юга все повече и повече тихомълком се изключват и на това изключване се придава легитимност – всичко става, разбира се, под водопад от добри думи, изпълнени с човечност и учтивост. „Нелегалните, които искат да заграбят работните ни места“, трябва да се изловят възможно най-безшумно, да не остават грозни следи от огън и кръв върху националната почва. Това е възложено на граничната полиция, на жандармерията и на буферните държави около Шенгенското пространство, които регулират всичко „законно“ и – за предпочитане – далеч от телевизионните камери.
Тази държавна симулация на труд от самото начало е насилие и репресия. Тя въплъщава желанието да се съхрани господството на идола Труд на всяка цена, дори и след смъртта му. Този фанатизъм на трудовата бюрокрация не толерира не само изключените, безработните и хората без бъдеще, но и всички, които имат основателни причини да откажат да работят и да търсят убежище в последните отеснели ниши на разпарцалосаната „социална държава“. Социалните работници и секретарките от агенциите по заетостта ги влачат под лампите за разпити на държавата и ги принуждават да се покланят публично пред престола на господстващия труп.

Каквато и да е работа е по-добре от никаква работа.
Бил Клинтън, 1998

Няма по-тежка работа от това да нямаш работа.
Лозунг върху рекламен плакат в Служба за безработни в Германия, 1998 г.

Докато в съда съмнението по принцип е в полза на обвиняемия, тук той трябва да доказва своята невинност. Ако в бъдеще изключените не искат да живеят от християнска благотворителност, те ще трябва да приемат всяка мръсна работа, всеки робски труд или всеки „договор за реинтеграция“, колкото и абсурден да е той, за да докажат безусловната си готовност за работа. Това, което трябва да вършат, е доста или дори напълно безсмислено, но няма значение – важното е да има движение, да кипи безсмислен труд, за да не забравят никога закона, който регламентира тяхното съществуване.
В миналото хората са работили за пари. Днес държавата не пести разходи за стотици хиляди жени и мъже, които симулират труд, потънали в причудливи „центрове за преквалификация“ или „предприятия за интегриране“, за да поддържат годността си за „работни места“, които никога няма да заемат. Постоянно се изобретяват нови, още по-глупави „мерки“, просто за да се запази илюзията, че социалната машина може до безкрай да върти на празни обороти. Колкото по-абсурдна става работата, толкова повече трябва се набива в главата представата, че и нищожният къшей хляб се заплаща.
В този смисъл „Новите Лейбъристи“ и техните имитатори от цял свят доказват, че са в пълно съответствие с неолибералния модел на социална селекция. Чрез симулирането на „заетост“ и илюзията за светлото бъдеще на трудовото общество се създава моралната легитимност, необходима за поредното още по-жестоко орязване на помощите за безработните и отказващите да работят. В същото време държавната принуда към труд, субсидиите за заплати и така наречената „Икономика на солидарност“ намаляват допълнително цената на труда и водят до „бума“ на процъфтяващия сектор на ниските заплати и работещите бедняци.
„Политиката на активна заетост“ на Новите Лейбъристи не щади никого – нито хронично болните, нито самотните майки с малки деца. За онези, които получават социални помощи, примката на властите се разхлабва само в гроба. Този непрекъснат тормоз има една-единствена цел: да се разубедят колкото е възможно повече хора да искат от държавата и най-малка помощ и да покажат на изключените най-отвратителните инструменти за мъчения, пред които и най-мизерната работа изглежда като мечта.
Официално, патерналистичната държава никога не размахва камшика, освен с любов и за да възпитава строго „децата“ си, третирани като „лентяи“, в името на личното им развитие. В действителност тези „възпитателни“ мерки имат една-единствена цел: да изгонят просяка от къщата с ритници в задника. Какъв друг смисъл може да има принудата безработните да събират коприва на полето, освен да прогонят от там полските сезонни работници, които приемат мизерните надници само защото валутният курс им позволява да ги превърнат в приемлив доход в своята страна? Тази мярка не помага с нищо на принудения отечествен наемник, нито му открива „перспективи за намиране на работа“. На фермерите също дипломираните и онеправдани квалифицирани работници, „ощастливени“ с подобна радост от труда, носят само неприятности. След дванайсет часа блъскане на родна германска почва обаче глупавата идея за отваряне на гаражна пицария, поради липса на по-добра, придобива ореола на жадувана мечта.

Общественият ангажимент трябва да бъде възнаграждаван, но не и заплащан. Този, който практикува гражданска ангажираност, също губи позорното петно на безработен и получаващ социална помощ за безработица.
Улрих Бек, Духът на демокрацията, 1997

ІV. Упадък и отрицание на трудовата религия

Новият фанатизъм на труда, с който това общество реагира на смъртта на своя идол, е логична последица и краен етап на една дълга история. От времето на Реформацията всички сили на западната цивилизация проповядват светостта на труда. Особено през последните сто и петдесет години всички социални теории и политически течения са обсебени от идеята за труда. Социалисти и консерватори, марксисти и фашисти се сражават свирепо помежду си, но въпреки взаимната смъртна омраза, принасят заедно жертви на идола Труд.
Само ние, работници от всемирната велика армия на труда, имаме право да владеем земята, а паразитите – никога! [В българския превод на „Интернационала“ този стих липсва, в руския съответно е:
Лишь мы, работники всемирной
Великой армии труда,
Владеть землёй имеем право,
Но паразиты — никогда!
б. ред.]

Този стих от международния химн на труда е намерил зловещото си ехо в надписа Arbeit macht frei [Трудът освобождава – б. ред.] на портала на Аушвиц. Плуралистичните демокрации от следвоенната епоха се заклеват във вечната диктатура на труда. Дори конституцията на архикатолическата Бавария наставлява гражданите в духа на протестантската традиция, датираща от времето на Лутер: Трудът е източник на благоденствие за народа и се ползва със специалната защита на държавата. В края на ХХ век почти всички идеологически противоречия изчезват. Остава само безмилостната обща догма, че трудът е естественото призвание на човека.
Днес реалността на трудовото общество идва, за да отрече тази догма. Поповете на религията на труда от памтивека проповядват, че „природата на човека“ е тази на товарното добиче и че то ще стане истински човек само ако подчини материята – като един Прометей – на волята си да я въплъти в своите произведения. При съвременните технологични процеси този мит за завоевателя на света, за демиурга, който се предполага, че има призвание, е смешен. През века на капиталистите-откриватели от калибъра на Зименс, Едисон и техните екипи от квалифицирани работници може и да звучал убедително, но оттогава насам постепенно се е превърнал в абсурд.
Днес всеки, който още се съмнява в същността, смисъла и целта на своето творчество, става луд – или разрушителен елемент за функционирането на социалната машина, която няма друга цел освен себе си. Предишният хомо фабер, който се гордее с работата си и взима на сериозно онова, което прави с ограничения си ум, е старомоден като пишеща машина.
Мелницата трябва да продължи да се върти на всяка цена, това е всичко. Задачата на маркетинговите отдели и легионите от аниматори, бизнес-психолози, консултанти по рекламата и търговци е да осигурят смисъла. Там, където мотивацията и творчеството са ключовите думи, можем да бъдем сигурни, че не е останало нищо освен илюзията. Точно затова днес комбинативността, самоизтъкването и симулацията на компетентност са сред най-важните способности на мениджъри и квалифицирани работници, на медийни звезди и счетоводители, на професори и охранители на паркинги.
От друга страна, кризата на трудовото общество прави на пух и прах идеята, че трудът е вечна необходимост, наложена на човека от природата. Векове наред се проповядва, че трябва да се кланяме на идола Труд поради простата причина, че нуждите не се задоволяват сами, без дейността и потта на човека. Целта на целия спектакъл на труда пък ни се казва, че е задоволяването на потребностите. Ако това е вярно, критиката на труда щеше да бъде толкова смислена, колкото критиката на гравитацията. Как може обаче един истински „природен закон“ да преживява кризи или дори да изчезне?
Тази лъжовна представа за труда като естествено състояние вече не може да бъде защитена от социалните говорители на трудовия лагер, от лакомниците за неолиберален хайвер или от затлъстелите синдикални шефове. С какво ще ни обяснят, че днес три четвърти от човечеството се гърчи в мизерия именно защото трудовото общество вече не се нуждае от техния труд?

Независимо дали е низък, дали цели само парите, трудът винаги е свързан с природата, а желанието да се свърши една работа ни води все повече до истината, както и до законите и правилата на природата, които са самата истина.
Томас Карлайл, Работете и не се отчайвайте, 1843

Днес библейското проклятие с пот на лицето си ще ядеш хляб [Битие 3:19 – б. ред.], което тежи върху „излишните“, вече е нова, още по-безжалостна присъда: няма да ядеш, защото потта ти е излишна и непродаваема. Ама че природен закон! Просто ирационален социален принцип, маскиран като естествена бариера, който от векове разрушава или подчинява всички други форми на социални отношения и се възприема сериозно като неоспорим. Такъв е „естественият закон“ на едно общество, което се мисли за много „рационално“, а всъщност механично изпълнява категоричните нареждания на своя идол Труд, „императивите“, за които е готово да пожертва и последните останки човещина.

V. Трудът е принудителен социален принцип

Работата няма нищо общо с факта, че хората преобразяват природата и активно взаимодействат. Докато има хора, ще се строят къщи, ще се шият дрехи, ще се произвежда храна и много други неща; ще се отглеждат деца, ще се пишат книги, ще се дискутира, ще се свири и слуша музика и т. н. Това е обичайно и очевидно. Нищо очевидно обаче няма в превръщането на човешката дейност, на „изразходването на работната сила“ в чиста абстракция, която не зависи от нуждите и волята на заинтересованите страни и чието съдържание не следва да ни интересува. Тя просто се издига като абстрактен принцип, регулиращ обществените отношения.
В старите аграрни общества са съществували всевъзможни форми на господство и зависимост, но в тях е липсвала диктатура на абстрактния труд. Разбира се, че и там преобразуването на природата и социалните отношения не са се формирали от само себе си, но не са и били подчинени на едно „абстрактно разходване на работна сила“. Те са били просто част от сложен набор от правила – религиозни предписания, културни и социални традиции, включително взаимни задължения. Всяка дейност се е извършвала в определено време и на определено място: нямало е абстрактна универсална дейност. Единствено съвременната система на стоковото стопанство се основава на непрекъснатото преобразуване на човешката енергия в пари, издигнати като самоцел. Това поражда специална сфера – абстрактен труд, – изолирана от всички други отношения и напълно пренебрегваща съдържанието. Дейността в тази сфера е задължителна, безусловна, отделена, роботизирана, отрязана от останалата част на обществото, подчинена на абстрактните цели и ръководена от „логиката на предприятието“, а не на потребностите. В тази сфера времето се отделя от живота. То вече не е преживяване, активно или пасивно, превръща се в обикновена суровина, която трябва да се използва оптимално. Времето е пари. Всяка секунда се брои, всяко ходене до тоалетната е саботаж, всеки разговор е престъпление срещу превърнатия в самоцел производствен резултат. Когато човек работи, може да изразходва само абстрактната енергия. Животът остава другаде и се свива постоянно под натиска на работното време. Дори децата се дресират да живеят по часовник, за да бъдат един ден „ефективни“. Празниците служат за възстановяване на „работната сила“. Тиктакането на секундите отмерва яденето, почивката и любовта.
В сферата на труда не е важно какво се прави. Важно е само, че нещо се върши, важно е трудът да фигурира някъде като стойност във формулата капитал … = пари, като фактор за безкрайното трупане, нарастване на цифрата на парите заради самите пари. Трудът е форма на дейност в тази абсурдна самоцел. Именно затова, а не по силата на обективни причини, всяко човешко произведение е сведено до стока. Защото само като такава то може да се осмисли с абстракцията пари, в чието съдържание някъде фигурира абстракцията труд. Такъв е механизмът на самоцелната социална машина, която държи съвременното човечество във вериги.
Затова няма значение нито съдържанието на продукцията, нито нейното използване и неговите последици за природата и обществото. Няма значение дали се строят къщи, или се произвеждат противопехотни мини, няма значение дали се печатат книги, или се отглеждат генно модифицирани домати, няма значение дали те разболяват хората, отравят въздуха или „само“ вкусът им „изчезва“. Всичко това няма значение, стига по един или друг начин стоката да се превръща в пари и парите – обратно в труд. От гледна точка на „икономическата рационалност“ няма значение дали стоката ще се използва за нещо полезно, или вредно, както и дали изобщо ще се използва, или не. За нея продуктът има стойност само в цифрово изражение, тоест ако продуктът е носител на „мъртъв труд“.
Натрупването на „мъртъв труд“ като капитал под формата на пари е единственият „смисъл“, който съвременната система на пазарна икономика признава. „Мъртъв труд“? Но това е метафизична безсмислица! – ще кажете. Да, но метафизиката се превръща в осезаема реалност, в „обективна“ безсмислица, която държи това общество в железния си юмрук. В неспирната въртележка на покупко-продажбата хората не обменят продукти като съзнателни социални същества, които са наясно с нуждите си, а само изпълняват натрапената им самоцелна операция като социални автомати.

Работникът чувства себе си само извън работата; в работата той се чувства извън себе си. Той е самият себе си, когато не работи, а когато работи, той не чувства себе си. Работата му не е доброволна, а е принудителен труд. Това не е удовлетворяване на необходимостта, а само средство за задоволяване на потребностите извън работата. Тази отчужденост на труда се проявява ясно във факта, че веднага щом отпадне физическата или друга принуда, от работата се бяга като от чума.
Карл Маркс, ръкописи от 1844 г.

 

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *