Между стихийния анархизъм и болшевишката контрареволюция

печат
(тема с продължение)

През ноември замесените в Корниловския „метеж“ генерали напускат затвора в градчето Быхов и поемат към територията на Донското казачество, руската реакционна „Вандея“, станала крепост на консерватизма след превръщането на някогашните волни казаци (предимно бегълци от крепостното робство) в наследствен жандармски корпус на империята, отрупан с привилегии спрямо останалите руски поданици. През целия декември 1917 и януари 1918 в Ростов и Новочеркаск прииждат доброволци в армията на белогвардейците, декларирали целта си да „спасят Русия от германо-болшевизма“.
Болшевиките към онзи момент не обръщат сериозно внимание на Бялото движение. Разчели са, че народът ще остане не просто безучастен, но и враждебен към бившите си господари. Оттук е обяснимо, че сред белогвардейците чистите монархисти представляват скромно малцинство. Белите генерали или смътно си представят устройството на страната „след победата“, или заявяват диктаторски режими, което е пропаганда в полза на противника им – огромната маса руски селяни и работници не желаят връщане на стария режим, независимо в каква премяна. По инерция немалка част от белогвардейците държат на идеята за Учредително събрание, което „да посочи пътя на страната“, почти до края, до изолирането на армията им в Крим през 1921 г.
Учредителното събрание е панацеята, която всички политически партии сочат още от Февруарската революция, включително и болшевиките. И когато в края на октомври поемат властта с преврат, макар да не вярват, че ще я удържат дълго, не могат се отметнат. Изборите се провеждат поетапно, от 12 до 26 ноември. Резултатите са безрадостни за Ленин и Троцки: партията им получава 24%, десните успяват да вземат 17%, а демократичните сили – 59%, от които 40% се падат на есерите. С процедурни номера болшевиките забавят откриването на Учредителното събрание; първото му заседание е било предвидено за 28 ноември, но е отложено за 5 януари.
Откриването е белязано с кръв: демонстранти с червени знамена – работници, моряци и войници – са разстреляни от червеногвардейци – пак работници, моряци и войници, излъгани от болшевиките, че демонстрацията е „буржоазна“.
Преди това обаче болшевишката власт се е погрижила да си създаде опорни структури: част от чиновничеството, необходимо за функционирането на държавния апарат, е подкупено и работи под ръководството на партията; макар че кризата с бюрократите се проточва до лятото, пробив е направен, така че към края на Гражданската война болшевишкото правителство (Съвет на народните комисари, съкратено Совнарком) разполага с подкрепата (и вярна служба) на 60-75% от царския чиновнически корпус и от поне половината кадрови офицери, включително генерали като известния Брусилов. И най-важното: създадена е „извънредна (черезвычайная) комисия“ (ЧК), репресивен апарат с често неясно докъде простиращи се пълномощия, уж за борба с криминалната вълна и „контрареволюционните заговори“… ЧК с нищо не пречи на белогвардейците да трупат сили, затова пък насочва ударите си срещу есерите и анархистите – тоест силите, на фона на които самите болшевики изглеждат (и фактически са такива) реакционери.

Единственото заседание на Учредителното събрание приключва призори на 6 януари – охраната на Таврическия дворец заявява, че „караулът е уморен“ и приканва депутатите да напуснат. Следващо заседание няма – Совнаркомът приема декрет за разпускането му, а в нощта срещу 7 януари ВЦИК утвърждава декрета. Болшевиките провеждат митинги в предприятията и казармите, на които успяват да убедят хората да „приветстват победителите и да хулят победените“.
И така, болшевиките се съсредоточават върху укрепването на властта си, като един от похватите на това укрепване включва „дърпане на чергата“ изпод нозете на опонентите от революционния лагер. Вече са приети декретите за мира, земята и други, отменящи формалните останки на царизма – нито един от тези актове не се разглежда от Ленин и Троцки като нещо повече от „тактика“. Говори се за „федеративно устройство“ на Русия, но на дело се вземат мерки за повторна централизация, което е обратното на федерализма.
Първоначално най-голям успех има Декретът за мира – при това Совнаркомът се обръща пряко към войнишките комитети на фронта да изпълняват декрета, както сметнат за добре и „без канцеларщина“. Самият декрет и начинът му на изпълнение е крайно демократичен, революционен, лъха на жадуваната от масите свобода. В онзи момент обаче, току след октомврийския преврат, болшевиките и без това нямат ресурс за контрол и „канцеларщина“. Към средата на ноември 1917, въпреки съпротивата на върховното военно командване, 20 дивизии са сключили примирие с германските части от другата страна на фронтовата линия, а повече от 40 постигат споразумение за прекратяване на огъня.
Декретът за земята също не изисква от болшевиките някакво административно усилие – земята вече е поделена самоинициативно от селяните, но само Ленин поема политическата отговорност формално да „узакони“ това, докато останалите партии не смеят да го сторят. Днес тези актове биха минали за „популизъм“, чиста печалба на популярност.
Нататъшните мерки на Совнаркома обаче пораждат съпротива, преди всичко у есерите, затова болшевишката власт се стяга срещу тях, вместо да дебне представителите на стратегически и идейно губещата кауза на белогвардейците. С формиращите се войски на Бялата гвардия се бият спорадично местни народни милиции, които успяват да нанесат сериозни загуби на белогвардейците, въпреки некоординираните си действия. В края на март пък случаен снаряд смъртоносно ранява Корнилов, Доброволческата армия е пред разпадане, но липсва организирана сила, която да я довърши – белогвардейците се оттеглят и под командването на Деникин се окопитват за по-късни кампании.

Към януари 1918 подозрението към болшевиките, че концентрират власт, вместо да „въвеждат народовластие“, се излива в терористични действия. На 1 януари е обстрелян автомобилът на Ленин. Извършени са нападения и срещу други функционери на болшевишката партия. За виновни са нарочени десните есери, но признаци на колебание показват и левите есери, като на 14 декември, годишнина от въстанието на декабристите през 1825, един от лидерите им пише в дневника си: „струва ли си да правим революция, ако тя води до възраждане на тайна полиция?“
От другата страна, следват убийства с неясен извършител на опозиционни дейци и арестувани членове на сваленото Временно правителство – „инциденти“ при конвоиране. Болшевиките подготвят терор, без който не биха могли да оцелеят.
Преговорите с Германия и Австро-Унгария обаче не вървят добре. Страна в споразумяването е и украинската Централна рада – правителство от меншевики и десни есери. Радата приема условията на германците, което означава фактическа окупация и грабеж на житницата на доскорошната Руска империя. Болшевиките са в капан: изградили са популярност върху лозунга за спиране на войната, но и немският „мир“ е неприемлив. Троцки пробва да лавира с позицията „ни мир, ни война“, но германците не го признават и заявяват, че се чувстват свободни да продължават настъпление срещу Съветска Русия. Болшевишкото ръководство смята това за блъф – и греши.
Настъплението на немските части заплашва Петроград. Според по-късната болшевишка историография, на 23 февруари отряди на Червената гвардия спират „германските пълчища“ и датата е обявена за „рожден ден на Червената армия“. Действителността е друга: немското настъпление спира поради вътрешно изтощаване и нужда от части по другите фронтове, а „геройската съпротива“ е била паническо бягство. На 3 март е подписан още по-унизителен мир, с още по-лоши условия.

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *