Между стихийния анархизъм и болшевишката контрареволюция

печат
(тема с продължение)

През юни 1917 г. в Русия настъпва кратко затишие пред новата поредица буреносни събития, които тласкат страната все по-близо до контрареволюционната реакция. Основната контрареволюционна сила – болшевишката партия – вече е приела тактическа програма за действие – „Априлските тезиси“. Контрареволюцията „отдясно“, тази с реставраторски дъх, тепърва се окопитва от шока на падането на монархията.
Революционните сили тъпчат на едно място, шокът е ударил и тях, скланя ги към реформизъм, към „умереност“, макар да са нужни последователни радикални действия за задълбочаване и разширяване на промените. Между 25 май и 4 юни в Москва се провежда III конгрес на Партията на социалистите революционери (есери), които смятат себе си за последователи на Бакунин. Практически нулев резултат – есерите така и не преодоляват вътрешнопартийните си различия, не се решават да преследват целите, формулирани в дореволюционните им програмни документи – установяване на кооперативно частно стопанство в селото, смес от национализация и социализация на промишлеността в градовете и политика на краен демократизъм. Половинчато от гледна точка на анархическата теория – есерите съхраняват държавността, нека и в умален вид като функции и пълномощия; твърде „крайно“ от позицията на правоверния марксизъм. Даже и това обаче не е поставено като план за изпълнение в близките месеци. Непростима загуба на време, избледняване на доверието от страна на народа, който също поспира и започва да се чуди: дотук добре, а сега накъде?
Предишен опит от толкова големи социални преобразования липсва, няма достатъчно популяризатори на наследството – и анализ на грешките – на предишните революции.
През юни в Петроград започват заседанията на Първия всеруски конгрес на Съветите на работническите и войнишки депутати – над хиляда души. Резултатът е ново забавяне на напиращата историческа необходимост от пълно откъсване от стария режим, без „модернизация“ по западен капиталистически тертип в качеството на „междинен етап“, сторил се на партийните водачи нещо крайно нужно на руския народ точно в този момент. На конгреса доминират „умерените“ социалисти – есери (285 мандата) и меншевики, т. е. „класически“ социалдемократи (248). Болшевиките разполагат с едва 105 мандата.
Мнозинството отхвърля лозунга „цялата власт на Съветите“. Лидерът на меншевиките заявява, че в Русия няма партия, която би се нагърбила с политическата отговорност да „поеме властта“. Ленин апострофира: Има такава партия! Реакцията на тази реплика е подигравателна, но с нея болшевиките печелят популярност пред обикновените работници и войници, още повече че разполагат с обаятелни оратори като Троцки.
Троцки е отново в Русия едва от втората половина на май. Пътят му, за разлика от този на Ленин, минава не през Германия, а през Канада, където е арестуван от британските власти, но е освободен по настояване на Временното правителство. Функционер на буржоазната партия „конституционни демократи“, отнасял се без капка симпатия към Троцки, признава дарбата му да убеждава и печели публиката в по-късните си мемоари (Иван Куторга, „Ораторы и массы“), като разказва как Троцки държи реч на враждебно настроен конгрес на селските съвети – отначало често прекъсван и освиркван, постепенно успява да накара залата да го слуша, а накрая печели и аплодисменти.

С блестящи демагози като Троцки и Ленин, при туткането на останалите социалистически дейци, възходът на болшевиките е предопределен.
Междувременно в Украйна е обявена и република и независимост, въпреки Временното правителство в Петроград.
На 15 юни пред конгреса на духовници и миряни в Москва говори Сергей Булгаков – по-късно той ще напише романа „Майстора и Маргарита“, едно от произведенията, любимо на несъгласните с болшевишката диктатура. Критичността на Булгаков към болшевизма в общи линии е приемлива, само че неговото кредо не се издига над реакционните му убеждения. Така той е смятал отмяната на крепостното право за грешка на цар Александър II, а на въпросния конгрес изказва опасението, че ако „новата Русия бъде строена без Христовото име и руската демокрация духовно скъса със светата Рус, тя няма да струва нищо, безбожната“.
Временното правителство предприема опит за вдигане на „бойния дух“ – съюзниците настояват за сражения с германците. Съюзниците дават заеми. Правителството няма друг изход.
За късмет никога не са липсвали полезни идиоти и идиотки с удобни инициативи – „отдолу“ изниква идея за формиране на женски батальони, претенциозно наречени „батальони на смъртта“ – непреклонни и неустрашими, другояче казано. Върховен главнокомандващ в този момент е генерал Алексей Брусилов. Брусилов не е възхитен от идеята за женски батальони. Първо, защото такова нещо още няма по света, второ – защото само за засрамване на мъжете не си струва, трето – защото липсват достатъчно жени хем със самочувствие, хем с образование, хем наистина физически силни, не само държеливи и по-покорни на заповеди. Брусилов поддържа демократизацията на армията, но активно съдейства за формиране на ударни части, които ако не да закърпват положението, поне да замазват очите на съюзниците. Мисълта обаче за женско пушечно месо му идва в повече. Въпреки това, разрешава начинанието. Два батальона с численост около 3000 бойци се закичват с черепи и кости. През октомври един от тези батальони „защитава“ Зимния дворец, макар че никой не го е щурмувал. През януари 1918 г. женските батальони са разформирани, но много техни кадри участват в белогвардейското движение, дори се бият.
Самият Брусилов, заедно с половината руско царско офицерство, избира да служи на болшевиките.
Появата на жени-войници не постига целта „да засрами мъжете“. Налага се принудително провеждане на настъпателна операция срещу германците, инициатор е Керенски, която предсказуемо се проваля. Това е последната битка на редовната армия на стара Русия в Първата световна война. Неуспехът не съсипва кариерата на Керенски, но води до смята на главнокомандващия – постът е зает от генерал Корнилов, който през август прави опит за преврат и установяване на военен режим.

През това време във Франция пристигат първите части на армията на САЩ.

Пак през юни Временното правителство има проблеми с анархистите. Петроградските безвластници превземат вилата на царски сановник за свой щаб, правителствените сили предприемат мерки срещу „незаконното самонастаняване“, но анархистите не само че ги отблъсват, но в последствие атакуват един от столичните затвори и освобождават всички затворници. Симпатии към анархистите и податливост към тяхната пропаганда, според доклади на правителствените агенти, показват Кронщатските моряци и някои пехотни части от Петроградския гарнизон, например I картечен полк с личен състав 11300 войници и 300 офицери.
Поредната недооценена и пропусната възможност.
На Западния фронт за първи път е използван бойният газ иприт.
Министър Керенски организира срочна евакуация на царското семейство от Петроград.
Британското кралско семейство пък изчиства от титлите си всичко немско – и така династията Сакс-Кобургота става Уиндзорска.

В началото на юли пада първият коалиционен кабинет на Временното правителство, юлската криза бележи края на „двувластието“.
Горещото лято на 1917 г. тепърва започва.

Николай Теллалов
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *