Между стихийния анархизъм и болшевишката контрареволюция

печат
(тема с продължение)

След августовския “опит за преврат“ противниците на Керенски, претенденти за лидери на десния лагер, са отстранени, но Временното правителство не става по-силно, във възход са левите, най-вече болшевишката партия.

Участниците в Корниловския метеж са в “затвор“, където по-скоро се укриват от народна саморазправа – почти всички водачи на бъдещото белогвардейско движение. Официалните власти не бързат със съдебния процес – в него би лъснала истината, че не става дума за преврат, а за съгласувани действия на правителството и генералите, като само страхът на Керенски и цивилните политици от загуба на влияние в полза на крайно реакционните военни е причината Временното правителство да обяви Корнилов за “метежник“. Генералите са буквално като на санаториум, уточняват планове, събират хора, изчакват удобния момент за бягство и повторен опит да си върнат контрола над страната.
Затова пък омразата на войниците към офицерите е ударила тавана. Дезертьорството достига пределни размери, армията се разпада – селяните в униформи гледат да се приберат у дома за подялбата на богаташките земи. В градовете става все по-зле – без суровини спират работа предприятия, изхвърлят на улицата хиляди безработни. Милицията на Временното правителство не смее да си покаже носа след мръкване, градските криминални банди вилнеят даже посред бял ден.
В Съветите и Централния изпълнителен комитет меншевиките и десните есери губят позиции за сметка на болшевишките представители. В резолюциите все по-често се връща лозунгът “цялата власт на Съветите“, временно свален от партията на Ленин след поражението на Юлското въстание.
Самият Ленин е предпазлив, шикалкави, съгласен е на участие в правителствена коалиция с меншевики и есери при водеща политическа роля на Изпълкома на Съветите. “Умерените леви“ сами не смеят да поемат властта, осъзнават нуждата от сътрудничество с буржоазията, която контролира икономиката. На решителни революционни стъпки за социализация на промишлеността “умерените“ не са готови. Идеята за коалиция с болшевиките не им харесва особено, но нямат друг изход – десните партии са дискредитирани, а болшевиките отново са значим и незаобиколим фактор.

През септември Русия официално става най-после република, сдобива се с “Предпарламент“, в който обаче е решено да се допуснат буржоазни елементи, обратно на решението за “широко социалистическо правителство“.
Така “левите“ партийни централи се опитват да сдържат народните “самоволни и самоуправни“ инициативи. Единствено болшевиките, и то предимно кръгът на Троцки, внимават за желанията на масите – и са готови да обещаят тяхното изпълнение – на думи. Въпреки разногласията в партията, въпреки заиграването с анархизма и левите есери, болшевиките не са отстъпили от главната си теза: основният въпрос на революцията е въпросът за властта – тоест кой ще я вземе.
Ленин, още в изгнание от съображения за сигурност, показва признаци на гняв, изоставя идеите за “социалистическа коалиция“, решава се на курс към въоръжено въстание, което се опира върху Съветите. Налага му се отново да убеждава съпартийците, че това е печелившият път, дори се завръща нелегално в столицата и лично успява да наложи своето становище в ЦК.
Както Керенски, така и реакционерите със злорадство очакват евентуален болшевишки бунт и дори завземане на властта – “крайно левите“ да се провалят под тежестта на множеството проблеми, особено икономическите, за които всъщност няма решение в рамките на капитализма.

В началото на октомври Петросъветът предлага компромис между интересите на гарнизона и нуждата от фронтова отбрана, тоест между лоялността към правителството и верността към революцията – създаване на “Комитет за революционна отбрана“. Това е автогол от страна на меншевиките и десните есери в Изпълкома, болшевиките подкрепят идеята – такъв орган ще им е нужен за подготовката на въоръженото въстание.
С окончателно название Военно-революционен комитет (ВРК) е формиран на 20 октомври със състав 53 болшевики, 21 леви есери, 4 анархисти. Ленин и Троцки вече имат и официални структури за въоръжено завземане на властта. Въпрос само на време, броени седмици, да се случи.
Коварен момент: болшевишките публични приказки, сред които и статията на Ленин “Държава и революция“, създават всред народа съвсем различни очаквания от намеренията на партията. Радикализираната част от населението възприема курса като “разрушаване на властта“, докато болшевиките имат предвид само “буржоазната власт“. Под “диктатура на пролетариата“ работниците и селяните разбират просто по-нахакано наименование на самоуправление чрез Съвети, от които са изключени потисниците. Болшевиките осъзнават недоразумението, но ръководството не бърза да го разсее, погрешното тълкуване му е изгодно – нека и народът, и немалката част от редовите партийни членове да мислят така, защото ситуацията е довела масовото съзнание до простите анархични истини. Без да го назовава, народът желае тъкмо анархично общество, анархическият дух е овладял умовете. Ленин (за когото желаната гражданска война вече е започнала) и Троцки (от края на септември председател на Петроградския съвет) разбират, че не е разумно да се опълчват на тази грамадна вълна, по-добре да я яхнат, улеснени от факта, че самите носители на анархизма продължават да се намират в насипно, неорганизирано състояние, а няколкото изключения (Кронщат, отделни региони в Украйна) от една страна не са достигнали до значим мащаб, а от друга не разглеждат болшевизма като прикрита контрареволюция.

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *