Между стихийния анархизъм и болшевишката контрареволюция

печат
(тема с продължение)

“Щурмът“

Щурмът на Зимния дворец в нощта на 25 срещу 26 октомври 1917 г. (по нов стил се пада на 7 ноември) дълги години е един от централните героични митове на “социализъма“ (който, повтаряме неуморно, е социализъм единствено по заглавие, а по същност – монополистичен държавен капитализъм с еднопартийно бюрократично управление). От първия, черно-бял и ням филм на Айзенщайн – образец за кинематографично изкуство и фантастично представяне на събитията – през още множество филми, плакати, песни и какво ли не – за блясъка на “свещената дата“.
Как е било наистина? Откъс от спомени на анархиста Фьодор Другов, пряк участник в случилото се:

“Възстановявах се от фронтовите рани във военна болница в Петроград, когато ми съобщиха, че предстоят сериозни събития. Въпреки протестите на лекарите, напуснах болницата… левите есери бяха се съюзили с болшевиките против Временното правителство… Ленин не искаше есери в Петроградския Военно-революционен комитет (ПВРК), но мен като анархист ме включиха като посредник между двете партийни групи… ПВРК заемаше няколко помещения на горния етаж на Смолния девически институт, щаб на болшевиките… След приключването на II Конгрес на Съветите, председателят на Комитета, беше Дзержински, ми предложи да огледам ситуацията около Зимния дворец. Закараха ме донякъде с автомобил, продължих пеш…
Минах покрай група войници около полеви оръдия, насочени към двореца, но видът и поведението на войниците с нищо не говореше, че представляват “предна линия на обсада“ – спокойни, чак безгрижни… срещах редки минувачи, всички въоръжени… същият мирен вид имаше и бивакът на моряците от Втори балтийски екипаж… бях поразен от спокойствието, в Смолни си представяха нещата съвсем другояче…
Пресякох Дворцовия площад, доближих група цивилни, сред които моряци, разпознах неколцина другари анархисти. Говореха си за премиера Керенски, как щял да докара от фронта ескадрони казаци, а в двореца имало бронирани коли с картечници, юнкерите кроели атака; съгласяваха се помежду си, че трябва да щурмуват свърталището на Временното правителство, но кой ще щурмува – наоколо няма нужните за такова нещо подразделения!
Забелязах, че от двореца излиза човек, предложих да го задържим, неохотно ме последваха… оказа се, учудващо, командващият на Петроградския военен окръг. Изпроводихме го до ВРК за разпит… моряците анархисти, научили, че съм представител на ВРК, решиха да ме придружат до барикадата на юнкерите, за да преговарям да се предадат.
Благополучно стигнахме барикадата, пуснаха ни да минем, скупчиха се около нас… щом си изприказвахме призива, те хорово замрънкаха, млади наплашени момчета, че не искат братоубийства, че са готови да се предадат веднага – ама на кого? Кой ще им гарантира цивилизовано отношение след като хвърлят пушките?
Моряците посочиха мен: ето на този другар ще се предадете, той е от ВРК!
В този момент от портата изникна офицер, който започна да хока юнкерите, опита се да ги върне по постовете. Не го слушаха, а и започнаха да му се ядосват, той побърза да изчезне обратно, но след малко се появи взвод други юнкери, под строй минаха покрай нас и послушно заеха позиции по барикадата. Онези, които а-ха да капитулират пред мен, с мърморене се прибраха вътре в сградата. Пак довтаса офицерът, попита кои сме. Казахме кои сме и му предложихме да се предаде. Той ни напсува. Свихме рамене и си тръгнахме.

Върнах се в Смолни и докладвах за ситуацията във военния щаб. Слушаха ме с учудване, мислеха, че дворецът е наистина под обсада, “в плътен пръстен от революционна войска“, някой даже рече, че Временното правителство се е предало… Натовариха ме да отида пак и да организирам правилна блокада и когато съм готов, да превзема двореца… Напуснах ВРК, смутен от хаоса и безгрижието там.
По пътя към двореца чух изстрели… Заварих вече повече хора, по-скоро революционна тълпа, без никакво ръководство и смислено взаимодействие между групите. Изстрелите привличаха още групи – войници, работници, моряци, някакви неопределени лица… Организираните пък подразделения продължаваха да бивакуват като на излет… Стана вече съвсем тъмно, утихна до мъртвешка тишина… заех се да оформя “стихията“. Придвижванията на хората нервираха юнкерите зад барикадата – именно те от време на време гърмяха, от страх. Както се казва, “ред да има“, ние им отвръщахме на изстрелите… И прииждаха още хора, жадни да участват…
Щом рекох на неколцина моряци да пробваме атака, моментално се събра цяла рота доброволци… сякаш само чакаха някой да прояви инициатива, да го последват… тръгнахме през площада, за беля някой бе помъкнал фенер и юнкерите откриха огън… проснахме се върху ледените павета… стрелбата още не бе секнала, когато чух над себе си женски глас: жив ли си, другарю? Санитарка, все едно от небето паднала. За късмет, нямахме дори ранени, ако не броим няколкото разбити в паважа носове при спешното залягане… Оттеглихме се.
Зачудихме се толкова ли са калпави стрелци юнкерите или нарочно мерят високо? Приехме второто – и това мнение отърва после глупавите защитници на двореца от улична разправа.
Несполуката с пряка атака ни насочи да заобиколим площада… Покрай стените на Ермитажа, на прибежки, стигнахме до войници от Павловския полк. Продължихме заедно с тях до страничната порта на двореца… Там се натъкнахме на “ударничките“ от женския батальон и започнахме да преговаряме… Оказа се, че и те ни търсели. Казаха, че женският ударен батальон, заедно с голяма част от юнкерите, са решили да не отбраняват двореца. Искаха обещания от ВРК, че няма да бъдат линчувани… Казах, че имат думата ми… След малко започнаха да се изнизват момичетата от батальона и юнкери. Минаваха и прилежно подреждаха пушките си пред краката ни. “Ударничките“ се държаха кокетно, а нашите хора, червеногвардейци поизпъчиха гърди, засукаха мустаци, заусмихваха се… Едни моряци взеха да проверяват дали ударничките не крият оръжие, всъщност просто опипваха жените, но не грубо, ако нечия ръка прекаляваше, момичетата пляскаха нахалника и със смях се отдалечаваха, а наплясканите въздишаха подире им… Ситуацията не ми приличаше на предаване на вражески части, а на селска задявка по мегдана…
Последните капитулиращи минаха, като съобщиха, че повече желаещи нямало… част от оставащите юнкери се колебаят, други са арестувани и ги заплашва бърза процедура за измяна на правителството. Моряците нахлуха през вратата, откъдето излизаха предаващите се,… за да атакуват барикадата в тил… Веднага се загубихме във върволицата безлюдни стаи, зали и коридори, стълбища нагоре, надолу… Около мен остана малка група доброволци, останалите се разпиляха нейде из двореца… Лакеи ни отваряха вратите и ги затваряха след нас… Дочухме интензивна стрелба отвън, по нея се ориентирахме накъде да вървим. Въпреки това се полутахме, преди да се измъкнем на улицата… Веднага залегнахме, един връз друг, над нас свиреха куршуми… Добрахме се до Ермитажа, откъдето червеногвардейци и моряци обстрелваха барикадата.
Придумах ги да не хабят патрони, попитах какво става. Оказа се, тръгнал слух, че офицерите заловили няколко наши хора и ги разстреляли. Моряците хвърлили гранати, тълпата освирепяла… Междувременно от другата страна в двореца бяха нахлули войници и работници, моряците хукнаха да не изпуснат “веселбата“… Моряшките униформи най-много стряскаха юнкерите, веднага хвърляха пушки и вдигаха ръце.
Открит склад с много оръжия, патрони и… алкохол. Започна разграбването… Лакеите продължават да отварят и затварят вратите, примрели от страх, обаче си изпълняват “задълженията“… Моряк спря пред един и го попита защо не си ходи у дома. Ама може ли? – заеква човечецът. Може! – отсича морякът…
Друг лакей се обръща към мен с молба да “спра безобразието“… Войниците режат пердетата на партенки и цапат картините. Ако нещо ти трябва, вземи го, ама защо чупиш наоколо всичко! – възмущава се лакеят. Обещавам му да взема мерки и хуквам да го направя…
Навън стрелбата се усилва, блясък озарява площада – гръм от корабно оръдие… Чак по-късно разбрах, че гръмнал крайцерът “Аврора“ с халосни и осветителни снаряди, а тогава само си помислих, че навярно целят барикадата, защото разрушаването на двореца би било нелепо разхищение на богатства, които принадлежат на народа…
Из двореца все повече се срещат пияни… Стрелбата стихва, проникналите през парадните порти войници изпълват залите. Съобщават ми за ареста на Временното правителство.
Събрах кронщатските моряци и им заръчах да се разпределят за охрана на двореца от мародери. Наложи се дълго да ги убеждавам, те смятаха това за привилегия, заради която другите части ще ги гледат накриво… Приеха, пратихме патрули да придумат войниците и работниците да напуснат двореца… Пред изходите израснаха купища вещи, патрулите красноречиво призовават мародерите да се засрамят и да оставят награбеното, за повечето това се оказва достатъчно, малцината инатлии се подчиняват на силата на размаханите пред носа им револвери и маузери.
Извеждат арестуваните министри… Уговорихме тълпата да не ги напада, но хората си оставиха правото да псуват, плюят и правят заплашителни физиономии… Един от министрите е пред припадане от ужас, него от тълпата нарочно го плашат и се хилят на това как му се подгъват краката… Конвоиращите войници го влачат, той се е вкопчил в тях и се озърта.
Предадох охраната на двореца на сформирания караул и се върнах в Смолни,… където да видиш човек, който върви спокойно и не изстрелва думите на къси откоси, в онези часове бе невъзможно. Някои заспиваха от умора, щом седнеха, трескаво се събуждаха след двайсет минути и хукваха отново по неотложни задачи.

(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *