Между стихийния анархизъм и болшевишката контрареволюция

печат
(тема с продължение)

Началото

23 февруари (8 март) 1917. Работнички от Невската фабрика за конци в Петроград стихийно напускат работа и излизат на демонстрация – настояват за завръщане на мъжете от фронта и за хляб да нахранят децата си.

Три месеца преди революцията председателят на парламента пише, че градовете гладуват, в селата нямат какво да обуят, при това всички чувстваме, че Русия разполага с всичко до насита, но нищо не може се намери заради пълния хаос. Докато в столиците (Москва и Петроград) липсва месо, по сибирски жп гари чакат на склад половин милион пуда (пуд = 16 кг) говеждо, което при зимните затопляния се разваля и гние неизвозено. Земските организации и отделни лица се мъчат нещо да сторят, но усилията им се разбиват в престъпното нехайство или пълната некадърност на властите. За подобряване на военните превози измислиха да спрат пътническите влакове, но понеже у нас инициативата се наказва, а нарочна заповед за източване на котлите бюрократите не свариха да пуснат, та машините замръзнаха и сега са за основен ремонт, което не подобри железопътния превоз, а напротив…

Военната хиперинфлация подтиква производителите на зърно да саботират държавните наредби за изкупуване, надявайки се на промяна в държавните изкупни цени. Към края на 1916 г. традиционното пазарно снабдяване на градовете се съсипва, правителството прави опит за изземване на хлебните запаси, което провокира бунтове. През септември 1916 г. излиза указ против спекулантите, които обаче необезпокоявано пълнят заведенията най-вече в Москва и, напук на „сухия закон“, пият и плюскат на поразия.

Заради военните поръчки са пренебрегнати нуждите на населението, военните разходи са надули цените на стоките от първа необходимост повече от три пъти спрямо 1913 г. Заплатите на повечето работници не успяват да догонят инфлацията. Малцинството добре платени бива мобилизирано заради техническите си умения, за бърза подготовката на артилеристи и картечари. Изтръгването на квалифицирани кадри от промишлеността влошава производителността на труда. Руските работници още в мирно време се бъхтят по 9-10 часа дневно, шест дни седмично, в опасни за здравето и живота условия на труд. Мобилизацията на икономиката установява 11-12-часови смени, като заводското началството има право да нарежда явяване и в неделя. В предприятията цари сурова дисциплина – телесни наказания и глоби за всяко нарушение на вътрешния правилник, които изяждат до половината от заплатата. След изтощителната смяна огромна част от работниците се прибират в претъпкани жилища с ужасни санитарни условия.

Затова работничките скандират „Искаме хляб“ и „Долу войната“ – към януари 1917 г. загубите на Руската империя са 2,5 милиона войници: убити в бой, безследно изчезнали, починали от рани и болести, загинали в плен, както и около милион цивилни жертви. Тежките загуби укрепват общественото мнение, че царят не се справя с управлението. Нараства дезертьорството. Специалните смесени военно-жандармерийски отряди само на Югозападния фронт залавят по няколко хиляди бягащи от фронта войници седмично. Чиновниците приравняват военнопленниците и безследно изчезналите към дезертьори, което означава лишаване на семействата им от държавно подпомагане.

Предишния ден в най-големия петроградски завод, Путиловския, е обявен локаут в отговор на стачка. В началото на войната заводът е национализиран, а стачките са забранени в държавните предприятия. Всичките 36 хиляди разгневени работници са уволнени. Те веднага се присъединяват към демонстрацията на Невските работнички. Стачна вълна се разпростира и в други предприятия.

Същата вечер император Николай II заминава за Могильов, командния център на армията. На истеричните телеграми от столицата през следващите дни безгрижно отговаря: Не ме занимавайте с глупости. Императрицата е на същото мнение: Хлапаци и хлапачки се щурат из улиците и крещят, че нямало хляб.

Оставало е да им препоръча да ядат пасти…

На следващия ден булевардите гъмжат от народ, градоначалникът съобщава, че полицията е безсилна да спре придвижването на демонстрантите. Около три часа следобед изникват първите барикади от повалени телеграфни стълбове и дерайлирали трамвайни мотриси.

Късно вечерта на 25-ти полицията започва арести на „изявени подстрекатели“ – безрезултатно: на 26-ти започват бунтове в батальоните (по численост надути до дивизии, наблъскани в тесни казарми и никак, ама никак не очаровани от перспективата да бъдат пратени срещу германските оръдия, картечници и аероплани), на 27-ми въстанието плъзва из целия Петроградски гарнизон.

Царското правителството предусеща какво се задава. Полицейските доклади съвсем точно определят настроенията всред населението като по-опасни от 1905 г. и отбелязват, че основна причина за озлобяването на хората е чудовищната скъпотия…, което заплашва да доведе до изблици на масови безредици с чисто стихиен характер. По същото време началникът на военноморската база Кронщат докладва, че на войската не може да се разчита – моряците са настроени революционно, крепостта е като буре с барут с догарящ фитил – след минута ще последва взрив. Залавяме, съдим, пращаме на каторга, разстрелваме, но нищо не постига целта, невъзможно е да осъдим 80 хиляди души.

Така от януари започва подготовка за смазване на „безредиците“. Несигурни в лоялността на военните части, властите възнамеряват да използват за потушаване на бунтовете специално подбрани „учебни подразделения“. Не предвиждат обаче въстание на самите струпани в столицата резервни батальони – сред първите присъединили се към революцията са тъкмо „учебните подразделения“. Единствените верни на режима сили в онзи момент остават 3500 полицаи – в град с население над 2 милиона и 400 хиляди.
Следобед на 26-ти властите решават да обявят обсадно положение в Петроград – но дори не смогват да разлепят из кварталите прокламации за това решение, защото хората веднага ги късат. Вечерта пристига по телеграфа царски указ за разпускането на IV състав на Държавната дума – подобието на парламент, въведено за успокояване на революционния изблик през 1905 г.

IV Държавна дума минава за „опозиционна“ – преди няколко месеца депутати от мнозинството се престрашават да предложат на царя създаване на „отговорно министерство“ – назначавано и контролирано от парламента. Самодържецът отклонява идеята, според която Русия практически се превръща в конституционна монархия. Телеграмата за разпускане е получена, но на 27-ми тълпи работници и войници обсаждат Таврическия дворец, където е седалището на парламента. Уплашени от революционерите повече, отколкото от царския указ, депутатите използват процедурни формалности, за да продължат заседанията „като частни лица“. Въстаниците настояват Думата да поеме управлението на страната. За да не ядосат народа, депутатите съставят „Временен комитет за възстановяване на реда“.

Вечерта на 27-ми възкръсва един „призрак“ от Първата руска революция. Тогава, през 1905 г., за нуждите от подпомагане на стачниците стихийно възникват работнически съвети, съставили Петербургския съвет на работническите делегати. 12 години по-късно се появява Петроградският съвет на работническите и войнишките депутати, вече като революционен орган на народовластие.

Чак няколко дни по-късно, след абдикацията на царя на 2 март (под натиск на генералите, които „жертват“ лицето Николай Романов с надеждата да запазят режима) и оттеглянето на посочения за наследник негов брат (комуто лидерите на думските депутати „не гарантират сигурността, ако приеме“), Временната комисия на Думата се превръща във Временно правителство, чиято задача е да свика Учредително събрание, а чак то да решава бъдещето устройство на Русия. Монархията рухва окончателно и безвъзвратно, дискредитирана дори в очите на аристокрацията, която от 1916 г. крои планове за дворцов преврат. От 15-те „велики князе“ – роднини на императора с право да заемат трона – нито един не подкрепя Николай II, нито с действие, нито дори с добра дума – те просто се изпокриват, а един от тях цъфва начело на гвардейската рота (заедно с полицейския духов оркестър, който нервно свири „Марсилезата“!), закичен с червена кокарда, в Думата, за да „подкрепи нужната на отечеството промяна“. Даже най-монархическите партии вече говорят единствено за конституционна монархия „по английски образец“, а умерените монархисти не изключват републиканско управление.

На 1-ви и 3-ти март въстават военноморските бази Кронщат и Хелсингфорс. На 4-ти март е създаден Кронщатският съвет на моряците и работниците в базата, който на 16 май се обявява за единствена власт в града-крепост и изпъжда комисаря на Временното правителство.

Връщане назад няма.

Николай Теллалов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *