Мергюл Хасан: работнико, бори се за своите права!

печат
В поредица от интервюта планираме да представим Автономната работническа конфедерация, за учредяването на която съобщихме в юнския брой.


Мергюл Реджеб Хасан беше избрана за председател на конфедерацията. Тя е сред основните организатори на работниците от затворената верига Пикадили, които си извоюваха заплатите и обезщетенията, като промениха закона.

Защо реши да членуваш в синдикална организация?
Защото видях голяма надежда точно в този синдикат. Намерих си съмишленици сред тези хора. Радвам се, че в България има хора, които мислят като мен!
Хората в АРК са организирани и солидарни. Харесват ми анархистките им идеи. Всички правим заедно всичко. Няма дискриминация към етнос, пол, раса и т. н.
Как разбираш „анархистките им идеи“?
Не знаех нищо за анархизма. Когато се запознах с хората в АРК, научих, че са организирани, сплотени, солидарни, научих от тях историята за 1-ви май и други неща, за които много хора не знаят, а е хубаво да научат. Според мен това са идеите, за които говоря.
Каква е ролята на вашия синдикат?
Синдикатът помага на всеки, който има нужда от помощ на работното си място. За нас няма значение дали е член на синдиката, или не. Важното е да можем да съдействаме на хората, които се обръщат към нас.
Помагаме на хората, като ги консултираме какви са им правата на работното място. Съветваме ги да си търсят правата и най-вече да се обединяват.
На всеки, който има нужда от нас, помагаме с каквото можем, но работниците в България не желаят да си търсят правата. Това го изпитах на гърба си, когато исках да се борим за парите ни от Пикадили и колегите ме гледаха като враг и ми се подиграваха, но нещата се случиха, защото имаше хора, които се бореха.
Например повишение на заплатата работникът сам трябва да поиска. Работниците сами трябва да решат да воюват за повишение. Едва тогава можем да им помогнем според силите си.
Помагате ли на неработещи хора като безработни и пенсионери?
Пенсиите в България са много ниски, но ако самите пенсионери се организират и се борят за по-високи пенсии, аз и синдикатът ще ги подкрепим. Крайно време е и те да се надигнат на протести!
В България има много безработни, но има и работа. Лоялни работодатели също има. Допреди 6 месеца работих за лоялни работодатели. Изпълняваха всичко по закон. Включително и съкращенията, които ни връчиха. Платиха ми 1 основна заплата и ни изпратиха на борса.
От около три седмици обаче работя в ресторант на плажа. Сега за пореден път се убеждавам, че работниците не си знаят правата и не си ги искат. Това е много тъжно. Те наистина се натискат на преките си ръководители и шефовете си. Незнайно защо си мислят, че с мазнене ще станат по-хубави! Работим от 8 до 14 часа на ден без никаква почивка. Пушачите са с предимство,… ами непушачите?… Те просто не почиват! В ресторантьорството на морето проблемите са огромни, но работниците не го осъзнават и нямат желание да го осъзнаят.
Мислиш ли, че борбата за определен вид възпитание и образование е част от борбата за правата на работниците?
Своите деца ги възпитавам и съветвам да си търсят правата навсякъде, а не само на работното място. Така бих посъветвала и другите деца. Сегашните деца са много натоварени. Липсва им култура и възпитание. Липсва им култура на хранене. Много неща им липсват – родителска подкрепа например.
Образованието според държавните норми и борбата за правата на работниците обаче нямат нищо общо. Много работници в костюми си мислят, че са по-различни или че са над останалите работници, но не са.
Колко хора в България имат нужда да се синдикализират?
99 процента имат нужда и пак толкова процента нямат осъзната готовност. Това е много жалко!
АРК ще им говори на тези хора и ако има такива хора, като мен, които искат да се борят за правата си, нещата просто се случват. Аз се синдикализирах, помогнах на себе си благодарение на АРС и започнахме да помагаме на други работници, които се обърнаха към нас. Например хората в Художествената галерия във Варна започнаха да работят нормално благодарение на АРС. Направиха колективен трудов договор.
Какво говорите на хората?
Когато говоря на хората за техните интереси, си мислят, че им фантазирам. Работниците даже не знаят, че им се полага почивка по време на работа и когато им подметна за това, те ми отговарят: „Не виждаш ли, че има много работа?! Как ще почиваме?“
Работниците защитават интересите на шефовете си. Ако им дойде инспекция по труда на проверка, работниците прикриват шефовете си и си мислят, че са направили голяма услуга на шефа. Всъщност не осъзнават как си вредят сами на себе си.
Ние в България не сме узрели още за синдикализъм. Много сме назад от другите държави. Ако трябва да дам пример – 1 май. Колко хора знаят за историята? Когато им разказвам, пак ме гледат все едно си фантазирам и отиват на зелено и т. н., а аз отивам на шествие с другарите.
Ще дам пример за пример най-добрата си приятелка. Повече от 10 години работи без почивен ден, отработваше си отпуската, работеше по 13-14 часа на ден, беше осигурена на минимална заплата и не спря да хвали шефа си през тези години.
За тези 10 години аз не спрях да ѝ говоря колко е неправилно нейното мислене, но тя нито един път не обърна внимание на моите думи! Говорих ѝ много, особено когато аз се синдикализирах, но уви!
Работниците просто не искат да си припознаят интересите, каквито и да са те. Дори бившите ми колеги от Пикадили, като си взеха парите, не обърнаха внимание кой и как успя да им ги извоюва. Преди това много им говорих, че могат да се случат нещата, ако се организираме, но… всеки си взе полагаемото и си продължи живота. За пропагандата не знам по какъв друг начин да ти отговоря, освен че хората в България не желаят да се синдикализират и да си търсят правата на работното място.
И все пак, ето че се намират автономни синдикалисти…
Преди да се запозная с АРС си мислех, че съм единствена в България с такова мислене. Мислех си, че е само във филмите това, че жени повеждат борби, работници се противопоставят на шефовете си и т. н. Сравнявах се с Дон Кихот, който живее в свой собствен свят. Не знам дали ще успеем да променим мисленето на хората в България, но нови съмишленици винаги ще намерим.
Днес се срещнах с организаторката на медицинските сестри от Варна. Тя има същото мнение за колежките си и като цяло за хората. Хората не искат да си търсят правата и просто се примиряват с това или бягат в чужбина. Аз не искам да робувам в чужбина. Аз искам да остана в родината си и да се боря за по-достоен живот.
Нашият синдикат не е голям, но е силен. Според мен така е по-добре, защото ние имаме нужда от качествени хора, за да се борим заедно срещу работодателите, а не от хора, които да си чешат езиците като председателите на КНСБ и Подкрепа.
Борба, борба, класова борба! Работнико, бори се за своите права! •

СМ


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *