Накъде отиват Китай и светът?

печат
Траекторията на Китай е определена от вътрешното му развитие през последните 40 години и от международното положение. Те са разгледани подробно в главата На изток спи един гигант, не го будете! на недовършената книга Апокалипсис кога?
Тази траектория улеснява отговора на поставения в заглавието въпрос, след като последният ХIХ конгрес на ККП, състоял се през седмицата от 18 до 25 октомври 2017 г. приключи работата си.
Новините не са много, но много от старите тенденции се развиват кресчендо. Сред тях – старият-нов генерален секретар на ККП Си Цзинпън е започнал да разчиства конкурентите си от партийните върхове, с което иска да си гарантира доживотно диктаторската власт над Китай. Чистката се извършва с по-милостиви методи и средства от сталинските – жертвите на борбите за власт биват обвинени в… корупция – макар тя да е производна на властта – или в сексуални насилия над подчинените и вместо куршум в тила, получават само… доживотен затвор. Последното сплотява колегите на Си Цзинпън от Постоянния комитет на политбюро на ЦК на ККП (седморката, притежаваща висшата власт). Засега не е известно дали сплотяването е около него, или против него. Ако се окаже последното, предстоят яростни фракционни схватки.
В документите на Конгреса се повтаря непрекъснато фразата за “социализъм с китайска специфика“, като са обрисувани и предстоящите етапи, през чието горнило трябва да премине едномилиардният китайски пролетариат, за да стигне ако не до обещания рай, то поне да влезе в чистилището.

Ако се съди по характеристиките, структурите на стремящата се към автархия китайска, дирижирана от партията икономика и типовете собственост, сред които преобладава частната, но олигарсите са под строгия партиен контрол, то китайският “социализъм“ напомня с много от чертите си… хитлеровия национал-“социализъм“. Той е изтъкан от противоречиво и изпреварващо развитие, макар и със забавени темпове, от класови, етнически, империалистически, екологични и пр. кризи, които надвисват заплашително над социалното и интернационално статукво – не само на Китай – с всички произтичащи от това последици. Тук ще отбележим само два момента, които, според експертите-оптимисти, в най-добрия случай могат да завършат с една… “ограничена ядрена война“. Това е недвусмислено изразено в “обменените мнения“ напоследък между Пекин и Вашингтон. Според китайската агенция “Синхуа“: Непрекъснатото развитие на теорията, пътя, строя и културата на социализма с китайска специфика открива пред развиващите се страни нови пътища за модернизация, предоставя съвършено нови алтернативи за страните и нациите, стремящи се да ускорят своето развитие и желаещи да съхранят собствената си независимост… В настоящия момент ние достигаме нов исторически етап в областта на укрепването на националната отбрана. Народноосвободителната армия на Китай навлиза в нова ера.

В речта на генералния секретар, чиито “мисли“ са въведени и “обезсмъртени“ в конституцията, както и в резолюцията на Конгреса, е записано, че до 2035 г. е необходимо въоръжените сили да достигнат ново качествено и техническо ниво, а към 2050 г. китайската армия трябва да стане най-силната в света.
Така, Китай възнамерява да създаде алтернатива за независимите държави и да си осигури военно господство в света през следващите 33 години. Към това се прибавя обявеният по-рано лозунг за глобализация по китайски, целяща създаването на общност на народите с обща съдба.
Разбира се, в съвременния свят толкова дългосрочни прогнози са рисковани. По-възрастното поколение си спомня обещанията на Хрушчов от 1958 година, че през 1980 г. СССР ще надмине САЩ по БВП и ще “построи комунизма“. Но, ако въпреки всичко, китайският план бъде изпълнен, това ни повече, ни по-малко ще означава същото съотношение и за икономическата мощ на Китайската “народна“ република и САЩ. Тогава по-силният Китай ще иска да изтласка от световния пазар досегашните си господари, което ще бъде последвано от верига непрекъснати конфликти от най-различно естество: търговски, финансови, юридически, дипломатически, локално военни, политически, идеологически и т. н., повечето от които са маска на основния конфликт, произтичащ от стремежа към световно господство и преминаващ през трупа на конкурента. Не ще и дума, че, така поставен, въпросът КОЙ – КОГО? има за свой единствен отговор войната в световен мащаб.
Едва ли е трудно да се досетим, че от страна на Китай тези промени в конституционните текстове и особено в реалността представляват “мирно“ хвърляне на ръкавицата в лицето на Вашингтон.
Паралелно с тези “скромни намерения“, оповестени от китайската агенция, прозвуча заявлението на държавния секретар на САЩ Рекс ТилърсънПред нас стоят сериозни предизвикателства и опасности: това са тероризмът, който заплашва целия свят. Ядрените опити и балистичните ракети от страна на Северна Корея, които са непосредствена заплаха за безопасността на САЩ, на нашите азиатски съюзници и други нации. И самият световен ред (който се отрази положително върху възхода на Индия) се подлага на все по-голям натиск. Китай, който, едновременно с Индия, също се издига, извършва това с по-малка отговорност, все по-често подрива международния ред. Провокационните действия на Китай в Южнокитайско море отправят пряко предизвикателство към световния ред и нормите, за които се застъпват САЩ и Индия. САЩ са за конструктивни отношения с Китай, но ние не ще отстъпим пред предизвикателствата, които Китай отправя към международния ред, подривайки суверенитета на съседните страни и действа против интересите на Щатите и нашите съюзници.
Преди тези изявления на шефа на Държавния департамент, Програмата за ръста на американските въоръжени сили е нееднократно и гръмогласно оповестявана. С други думи, отново сме поставени лице в лице с прекрасния стар-нов свят на открито заявено геополитическо съперничество между двата най-големи империалистически хищника, придружено от най-мащабната надпревара във въоръжаването в историята. Относителният дял на САЩ в световното индустриално производство през последните 25 години безспорно спада. КНР все още отстъпва на Щатите по своя БВП, но според руски източници размерът на номиналния БВП е 2,5 пъти по голям по реален обем от индустриалното производство на САЩ. Практически той е съпоставим с този на целия “западен свят“. От своя страна, промишленото производство на Индия е около 65% от това на САЩ.
Създалата се ситуация заслужава един паралел със света през предвоенната 1913 година. Върху скалата на икономическите мощности днес Щатите са по-ниско от тогавашна Великобритания, която е първенец с огромната си колониална империя през 1913 г. Китай е най-малко два пъти по-мощен от Германския Райх с многократно по-голяма територия и население. А положението на Индия напомня доста това на Руската Империя — (предполага се, че към 2022 г. Индия ще надмине Китай по брой на населението, но изостава в модернизацията на страната и е с достатъчно ниско ниво на урбанизация.)
Днешната РФ е териториално почти два пъти по-малка отпреди столетие и заема положение, подобно на Австро-Унгария от “епохата на Швейк“, при което е сравнима с нея както количествено, така и по развитие на икономиката си. В подобна аналогия Украйна поразително би приличала на малко балканско княжество. Какво е мястото на Русия в този “нов, най-добър от всички възможни светове“? В най-оптимистичния случай темповете на икономическия ѝ ръст не ще надхвърлят 3%. При това дейността на руския “икономически“ блок ще се развива на фона на разгръщаща се демографска криза (като следствие от разрухата през 90-те години на ХХ век, числеността на трудоспособното население ще продължи бързо да спада), придружена с неизбежните “геополитически шокове“. Другояче казано, даже в най-оптимистичния случай делът на Русия в световното индустриално производство ще спада. Това ще е нивото на Италия от 1913 г., в сравнение с която даже Австро-Унгария е изглеждала като геополитическо чудовище. Едва ли си струва да се напомня какви “успехи“ биха достигнали двете държави в днешната ситуация на глобално противопоставяне. Вярно е, че РФ е все още втората военна държава в света, но, първо, разстоянието между първото и второто място според руските военни експерти днес е десетократно по-голямо, отколкото считат патриотарите и великоруските шовинисти. Второ, това е временно. Русия продължава да съществува за сметка на остатъците на съветската военна мощ. (Относителният дял на “пост-съветска“ военна техника в армията е нищожен). Нещо повече – това е на фона на 90-те години на миналия век, когато страните в света орязват максимално своите военни бюджети поради… “Края на историята“. Това е характерно не само за Европа и Япония, но и за военните разходи на Индия, Китай и болшинството други “велики“ сили. С други думи, ако не се появят свръхнови пробивни технологии, занапред РФ я очаква неизбежно скатаване надолу и по рейтинга на военната ѝ мощ…
В същото време икономиката на Китай е съпоставима с тази на САЩ от началото на тяхната глобална експанзия в края на ХIХ век. При това, ако Щатите през 1913 г. са могли да си позволят изолационизъм, то за Пекин днес това е невъзможно – без “жизнено пространство“ той ще се задуши. “Народната“ република е напълно зависима от външната търговия и инвестициите и при една блокада на морските ѝ комуникации (което е възможно мигновено поради съотношението на военноморските сили на съперничещите си хищници) тя би изпаднала в критично положение. Затова ръстът на китайската военноморска мощ е въпрос на живот и смърт… За по-малко от две години Китай произведе своя втори самолетоносач и увеличи както бюджета, така и темповете си в това направление. Изглежда новият хегемон започва да се утвърждава. На САЩ предстои съперничество с днешния им азиатски “двойник“ (Германия отпреди 100 години). При това, ако досегашните тенденции се съхранят, на Вашингтон ще се наложи да се сблъска с по-нататъшно свиване на процентния дял от световното промишлено производство, което ще направи ефимерни днешните му позиции на хегемон. В същото време китайският контрол над суровинната база (на “народите с обща съдба“) фактически ще означава свиването ѝ за САЩ с всички произтичащи от това последици. Всичко заедно увеличава вътрешните и външните противоречия в “страната на неограничените възможности“ и засилва стремежа към сдържане на КНР, проявен още при администрацията на Обама.
Методите на Тръмп не се отличават с изисканост. Първо, той работи за забавяне на индустриалния ръст на Китай, като стимулира Щатския. Такава е икономическата част от инициативата на Тръмп – преразглеждане на условията на търговията, принуждаване на Пекин да се откаже от занижения курс на юана и стимулиране на завръщането на задграничните компании в Щатите. Второ, създаване на максимално широка антикитайска коалиция с Япония, Тайван, Южна Корея, Филипините, Индонезия и най-вече с Индия (която освен огромните перспективи за растеж, има стари сметки с Китай и нови конфликти напоследък). Трето, неутрализация на досегашните и потенциалните съюзници на Поднебесната (в Персийския залив неин надежден партньор е само Иран). Четвърто, при такива дадености силовият вариант става неизбежен. При това вероятно той ще трябва да се приложи колкото може по-рано (превантивно).

И така, светът се връща към блоковото противопоставяне, при това, очевидно, в класическия си двуполюсен, а не многополюсен вид. При такава картина е “допустимо“ количеството на жертвите да нарасне пропорционално на ръста на световното население (Ако през 1913 г., при 1,5 милиарда души, броят на убитите е около 20 милиона души и двойно повече ранени, сега този брой ще се увеличи поне петкратно). Изглежда най-оптимистичният вариант на приближаващата война ще бъде ОГРАНИЧЕНАТА ЯДРЕНА. Ядреното оръжие обаче не е панацея. Масираният обмен на стратегически удари е не убийство, а самоубийство и само страна, изпаднала в незавидното положение на КНДР, може да заплашва с такъв. Приложението на тактическото ядрено оръжие на “бойното поле“ обаче не е толкова убийствен аргумент, както е прието да се мисли, поради което горният сценарий става възможен.
КАТО МИНИМУМ може да се очаква нова студена война. Да се договорят на взаимно приемлива основа китайците и западните “партньори“ ще бъде невъзможно, не поради конюнктурни причини, а вследствие ускореното неравномерно развитие на големите и малките страни и динамично променящото се съотношение на силите на двата мастодонта и на техните съюзници. В подобна война обаче, дори ако тя се подгрее и обхване кълбото с всичките му континенти и океани, едва ли ще има победители в традиционния смисъл.
Що се отнася до Русия, трябва да съзнаваме ясно, че патриотарските самоизмами и бълнувания за тайни супероръжия са като фашизоидните надежди от края на Втората световна война за новото “оръжие на победата“ Фау-3. Съотношението между китайския и руския промишлен потенциал е както да речем това между този на РФ и Украйна преди майданите и занапред руската част може само да олеква. Отсега е ясно, че Китай не гледа на Москва като на равностоен партньор. Затварянето в себе си подобно на КНДР няма да помогне на Русия, нито ще я превърне в що-годе равностоен състезател. Без система от сателити и мощни съюзници тя е една пресечена нула. С други думи, потенциално РФ би могла да се откаже от активна външна политика – например под предлог, че първо трябва да си дострои пътищата в този или онзи район, но в такъв случай по-тях ще маршируват чужди армии.
Когато се разрази Третата или Четвъртата световна война (ако броим изгубената от покойния СССР Студена война) и в нея избитите, осакатените и полуделите наброяват стотици милиони, а разрушенията – десетки трилиони долари, то най-вероятният и единствено спасителен изход за човешкия род ще остане проявеният от него инстинкт за самосъхранение, спонтанната стихийност на милиардните маси и тяхното сливане в едно с революционната съзнателност и организираност в името на Световната перманентна социална революция.

Феранте Пала


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *