Народна мръдналост

печат
Поговорките са това, което сме. За какво мислим, как го мислим, какви изводи правим, а значи и съобразно с тях постъпваме. Много хубави, но и лоши неща в така наречения „характер на българина“ лъсват в огледалото на поговорките.
Търсѝ доброто, защото то не идва само – вижда ми се полъх на песимизъм.
Добро с добро се заплаща – пак това „заплащане“, много се е набило в кожата ни като въглищен прах.
Направи добро и не се обръщай – тази възразява на предишната, не иска заплащане, зове към безкористно добро. Хубава мотивация в живота.
Против доброто никой не рита! – със сигурност. Често я чуваме в ироничен смисъл.
Доброто и звяр го разпознава – много точна мисъл. Колко пъти се сещаме за нея?
С добро можеш хапка от устата на човек да вземеш – опа… прилича на инструкция как со кротце, со благо да лъжем хората. Което не е добро. Ако по този начин ще си илюстрираме силата на доброто, по-добре да не го правим.
И дяволът знае що е добро, ама нехае – уви, отнася се не толкова за вечния дежурен виновник Дявола, колкото за човеците.
Доброто без зло не се различава – опа, примиренчество. Тази наша способност да превръщаме нуждата, безизходицата в добродетел! Приспиваме съвестта си. Правим се на мъдри, за да не се сетим, че сме страхливи да се опълчим на „ами такъв е светът“ и поне да се пробваме да го променим. И тази поговорка показва дълбините на това падение, примирението с несправедливостите: Много добрини на едно място не се събират.
Срещал съм и едно съвсем реакционно: По-доброто е враг на доброто. Любимо е на конформистите, на консерваторите. Оправдано е под формата „докато не се счупи – не го поправяй“ в областта на техниката. Но когато става дума за тъй нареченото ни „социално битие“? Тогава призивът „не го пипайте, ще се развали!“ е първата стъпка към принудата да търпим това, което на едни им изнася чудесно, други се оправят, но повечето буквално се мъчат.
Представата, че усъвършенстването на нещо е „разваляне“, не издържа на критика. Османско робство? Не, сакън, оставете, султанът си пази раята, така ни е добре! Представителна „демокрация“? Не, моля ви се, работи добре, какво ще стане, ако всеки почне да има влияние върху управлението – хаос!
Правенето на добро е неблагодарна задача. По-удобно е човек да бъде консуматор на доброто, а не негов производител. В краен случай бива да е дистрибутор, ако е добро заплащането.
Антропологът Станислав Добришевски твърди, че доброто е онзи еволюционен фактор, който ни е направил разумни същества. Не сме останали на нивото „умни животни“ именно заради разбирането си що е добро – прапрапредците на съвременния човек са се грижели за себеподобните, при среща с друго проточовешко стадо не са се хвърляли в бой и кавга, а се събирали приятелски и после се разделяли, често с променен състав на стадото, съвсем мирно. Хрумванията за направа на каменна брадва се разпространявали именно по този начин, не чрез фирмен шпионаж и пленяване на инженери ракетостроители. Твърденията на Добришевски са потвърдени с археологични и биологични факти – можете да видите лекциите му в youtube.
Съгласен съм, че Доброто и Злото – каквото и да значат тези понятия – от зората на прачовешката история са се намирали в нещо като „равновесие“, най-вече защото и досега е трудно да предвидим последиците от някое добро или „зло“ дело – за това между другото подсказва поговорката „всяко зло за добро“, но съм се убедил, че малцина я възприемат точно така. Изобретението на антибиотиците – добро, но прекомерната им употреба довела до злото устойчиви на лекарства причинители на инфекции. А пък самата еволюция на болестите също съдържа „добро“ – животът намира начини да оцелява, даже когато го малтретират с убийствени химии. Много нееднозначно е всичко, нали?
Със сигурност обаче през последните няколкостотин години Доброто е подложено на сериозна ерозия. Не в полза на условното и неприкрито Зло. В полза на междинното Никакво. Това никакво никак не е „зловещо“, но ефектът му е обратен на доброто. Никаквото отношение към себеподобните, например, погуби живот на одобрен за лечение пациент, но процедурата по одобряване, по принцип дълга, се проточила толкова, че станало късно. Това е Никаквото – „ами, случва се“. А защо се случва? Няма отговор. Има поговорки – „няма добро без зло“.
Но се намират други поговорки: Добро при добро отива.
Да помислим за Доброто, което е сумата отношения между отделните хора. Да си представим, че го има не само като недостижим хоризонт. Може би това ще ни окуражи да направим усилие да го достигнем. •

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *