Народна мръдналост

печат
Често ми се е случвало да прочета или чуя: „Завистта е най-българското чувство“. Произнася се с различни мотиви и интонации – злорадо (виж какви сме скапаняци), самокритично (ами признат грях не е грях, нали?), горчиво (ах, накъде върви светът… към дъното, а ние – в челните редици), а дори и самодоволно (имаме сериозен принос към характера на човечеството). Боя се, че във всички тези случаи у говорещия има едно на ум, понякога неосъзнато – въх колко уникални сме бре!
От завиждането обаче не е имунизиран никой народ. Четем чуждестранна литература, гледаме заснети в чужбина филми, даже се срещаме с представители на други народи – и почти винаги се изненадваме колко си приличаме, както в доброто, така и в лошото.
А какво казват поговорките – това „огледало на душевността“ на всеки народ – за въпросната завист?
Който завижда, не вижда.
Браво на нас, точно попадение.
Комшийската кокошка винаги е по-охранена. Чуждото яйце е с два жълтъка.
„Вечният“ проблем – кое е „моето“, кое е „чуждото“. Бай Сандо Наков, лека му пръст, казваше, че онзи който пръв е рекъл „това е мое!“, той пуснал лошотията сред хората. Завистта тук се оказва болезнено желание да имаш това, което ти нямаш, а друг има.
Завистта е люта болест.
Връзва се с горното. И уж подсеща, че ако го нямаше пустото собственичество, не бихме прихващали лютата болест. Обаче следващото направо закопава:
Не завиждай, нека на теб ти завиждат.
Е хубава работа! Не завиждай, защото е лошо нещо. Ама нека другите ги мъчи лошото нещо. И? По-добре ли се чувства човек, обграден със злоба? Защо да пожелава другиму онова, което не иска да изпитва сам? Но ето едно още по-злобно:
Сиромасите си хабят свещите да броят парите на болярите.
Отива си със съвета „Не гледай в чуждо канче“. Само че в канчето на „болярите“ е сипано онова, което от теб, сиромаха, са издоили почти буквално. Хубав е съветът да не се бъркаш в чужди работи, ама когато се смята за природен закон, че беднякът все завижда на богатия – и това е лошо, много лошо! – възниква подозрението, че с обвинения в завист се прикрива грабежът, в резултат на който боляринът е станал болярин.
В този смисъл е тъжно, че нито една наша поговорка не издирва корена на завистта. А тя е в нарушената справедливост. Това е завистта – осакатено и изкълчено почти до противоположността си чувство за справедливост.
Замислете се: колко често „лютата болест“ е чисто желание за присвояване, а колко – възмущение от това, че някому се пада (или си го е взел) нещо незаслужено? Колко често обясняваме със „завист“ нещо съвсем различно?
Нататък:
Докато ти завиждат – радвай се, почнат ли да те жалят – тежко ти.
Доста горделиво, не мислите ли? И порочно. Да се радваме на предизвикана от нас лошотия всред околните? Ама не, смисълът бил „да има за какво да ти завиждат“. Добре де, а защо да ти завиждат? Защо да не ти се радват, че нещо си постигнал, нещо си сполучил? Симптом на доста нездрави отношения е такова пожелание.
Друго – за жаленето. Открай време съчувствието („съжаляването“) е изтиквано към купчината пороци, вместо към съкровищницата добродетели. Фразата „жалък си“ е направо убийствена и не знам дали съществува по-отровна обида. Същият феномен ми се привижда, както с бъркането на „умен“ с „хитър“. Дали пък показната горделивост не причинява повече бели, отколкото „съжалението“? Та ако не се „съжаляваме“ едни други, докъде ще го докараме? Светът благодарение на „болярите“ и без това е твърде безмилостен…
На завистлив светът му е крив.
Вярно е. И е другояче казана най-първата мисъл, за невиждането. Завистта прекалено често е плод на илюзия.
Завидяла кука на крива бука.
Поуката тук е: нима има за какво да завиждаш?
Имаш – завижда ти, нямаш – пъди те.
Описва ни много, ни малко, а класически психопат. Тежко увреден човек, неспособен да гради и поддържа нормални човешки отношения.
Разбира се, всеки може да издири във всяка поговорка само и единствено позитивното. Дори да вземе поговорките и да ги издигне в ранг на „божи заповеди“. Въпросът е какво ще избере да нарича добро, а какво ще боядиса в черните краски на злото. И когато го прободе нокътят на завистта, не е нужно веднага да тича да се разкайва, а да се взре в себе си, да се запита: завиждам, защото искам това за себе си? Или ме е яд, че нещо не е станало така, както е редно, както е човешко?
Така се различава едното от другото.
Колкото до „ти завиждаш“, изречено за щяло и нещяло – това, скъпи приятели, се нарича с красивата думичка „демагогия“. По-добре завиждайте по най-лошия възможен начин, отколкото да я използвате като инструмент. Другото име на демагогията е ЛЪЖА.
И тя е еднозначно зло. •

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *