Народна мръдналост

печат
Поговорките са прозорец към нещото, наричано „народен характер“. Това са идеите, в истинността на които не е прието да се съмняваме – с други думи, част от феномена „традиция“ или „обичай“, та дори и „морални ценности“. Безкритичната привързаност към „ценностите“ познаваме като консерватизъм – идеология, представяна ни не само като „добро“, но и като „изконно присъща“ на езиково-културната общност „българи“. Ако обаче дръзнем да се усъмним в „традициите“, ако погледнем трезво какво именно ни казват тези „свещени крави“, се оказва че повечето от тях не говорят нищо хубаво за „нрава на българина“, че по-разумно би било да се откажем от вложените в мнозина поговорки внушения – при положение, че желаем да се развиваме напред и нагоре, според мисълта на Сандански „Робът се бори за свобода, свободният – за съвършенство“. Ако ли предпочитаме да си останем фанатично верни на „дядовите завети“, рискуваме да бъдем буквално погребани под същите тези завети.
За щастие, ние нямаме крайно кошмарни поговорки от родата на френската „трупът на врага мирише приятно“. Впрочем, в случая става дума не точно за народна поговорка, а за афоризъм, приписван на един от множеството римски императори превратаджии, който, може да се досетите, свършил зле, отстъпвайки място на автора на друг образец на социопатичното мислене – т. нар. крилата фраза за това, че парите не миришели. Приемете, че така оправдавам французите, но нека имаме едно на ум, че циничното подмятане на императора насред покритото с гниещи тела бойно поле твърде често бива повтаряно във френската реч, и то не с погнуса и осъждане. Въпреки това, не бихме нарекли всички французи войнствени психопати с извратено обоняние, както грях към истината е да смятаме, че поради липса на подобна поговорка у нас, ние сме миролюбиви и благи хора. Популярността на изказвания на властващи маниаци все пак е тревожен симптом, а такива не липсват в масата български поговорки. С разнищването на тези отравящи ума „абсолютни истини“ ще занимавам читателите в няколко статии в този и следващите броеве.
Една от най-стряскащите – но за наше добро и немалко оспорвана – „народни истини“ у нас е поговорката, която съдържа цяла житейска философия, натикала ни в дълбоко интелектуално тресавище: „Преклонена главица сабя не я сече“. Какво именно не е наред с тази рецепта за поведение на обществото, очевидно при крайно тежки условия? На дело съветът за прекланяне на глава пред сабята на болярина, ятагана на нашественика, скиптъра на патриарха, палката на полицая или бухалката на мутрата, буквално представлява морален закон. Както ни повтарят всеки ден от медиите, законите, дори лошите, трябвало да се изпълняват. Но, ще каже някой, щом народът е стигнал до този извод, без съмнение вследствие на меко казано горчив опит, защо някакъв си анархист ще го оспорва? Не застават ли анархистите зад принципа „глас народен – глас божий“, даже и да смятат себе си за атеисти?
Да, разбира се. Идеята на анархизма съдържа важния елемент – не закони, написани от господари за изпълнение от робите, а правила, измислени и подкрепяни от хората, без да има нужда от репресивни органи да бдят и дебнат за нарушители. Дребната подробност в случая е, че „преклонената главица“ не се е родила току така, стихийно. Тя има автор – от големците, обявеният за светец патриарх Евтимий, за когото историческите факти, обрулени от обелващите го легенди, говорят красноречиво като за човека, договорил капитулацията на Търново и неслучайно пощаден от османците. Представител на управляващата класа, той споделя отговорността за това, че народът е изтощен и не е мотивиран да се съпротивлява под командването на алчните аристократи и лицемерни „духовни водачи“. Всъщност идеологията за „преклонената главица“ не е изобретена в годините на османското нашествие – тя е постоянно внушавана на простолюдието, просто в критичния момент преклонението пред „своите“ властници е заменено с преклонение пред силния агресор. Османците и без това обещават по-ниско данъчно бреме, немалко боляри стават султански васали – например от векове рекламираният за герой и „народен закрилник“ Крали Марко. Самите аристократи се поставят в ролята на „обществен пример“ – обикновените хора го последват. При това Евтимий запазва определени привилегии, ако не лично за себе си, то за църковните сановници – постепенно те се утвърждават като „духовна жандармерия“ в служба на султана.
С последното бегло засягам стара и дълга тема относно ролята на Църквата в периода на османското владичество, тема извън рамките на тази статия. Като „бележка под линия“ приканвам читателя сам да поразсъждава как би изглеждало национално-освободителното дело, ако в него активно участваха църковните структури с всичките им дадени от османската власт възможности. Подсказка: би изглеждало по напълно различен и то ефективен начин… дали? Не, разбира се. Институция за прилагане и ползване на власт не би се заела с нищо, което бихме нарекли „народно освобождение“. Точно така и се случи исторически. Мнозинството от средния слой нагоре на духовенството, както и огромна част от чорбаджийството, предпочитат лоялност към „законната власт“. Ще се върна към този извод малко по-късно.
И така, щом не народът е измислил „преклонената главица“, можем ли го оправдаем? Уви, не. Идеологията на покорството, нека и наложена от „родните“ потисници и щафетно предадена на чуждия завоевател, твърде лесно е прегърната от народа, т. е. той става съучастник в престъплението срещу себе си. При това активен – многобройни са свидетелствата за доброволно приемане на исляма, с очевидната цел преминаване на по-горния етаж на обществената пирамида. Когато османците поставят ограничения – ако всички гяури станат правоверни, кой ще плаща данъци, ще тегли ангарията, ще служи за утеха на правоверните голтаци да не се чувстват онеправдани, –неислямското население, не само българското, използва възможностите на еничарската кариера. От псевдоисторическата пропаганда „знаем“ за трагедията „кръвен данък“. Историческата истина обаче ни сочи, че вземането на момчета от семействата им в преобладаващия брой случаи не се е възприемало така, както ни го представят.
Позата на преклонение – проста логика – на дело улеснява палача, без значение дали замахва с православна сабя или „агарянски“ ятаган. Различна е ситуацията, когато главата е високо вдигната – острието по-трудно я достига. Още по-трудно, когато главата управлява ръка, стиснала ако не сабя, то поне здрава тояга, стегната с метални гривни.
Значи ли това, че противопоставям на „преклонената главица“ яростна съпротива в духа на японските камикадзе? Значи ли мнението ми възхвала на героичната всеобща смърт пред „позорното“, но все пак оцеляване? Все пак оцеляването дава перспектива някой ден да се появи възможност за освобождаване, докато самоубийственият героизъм слага окончателен край на всичко.
Не. Значи единствено, че „преклонената главица“ има алтернатива. Значи също така, че не отхвърлям „прекланянето“ в качеството му на тактически ход – спотайване, преструване, измама на противника. До момента, в който „високо вдигната глава“ ще има шансове за успех. Тогава обаче и поговорката не би звучала така, както звучи, би намеквала именно за стратегия на заблуда на поробителя. В крайна сметка, поробителят не е само чужденецът, друговерецът. За периода 1923-1925 е писано за кланета „както турчин не е клал“. За тежестта на данъците на „своята“ държава спрямо тази на поробителя също е писано неведнъж – и то не в полза на „своята“. Оцелелите в Батак са били спасени от свои съседи турци. В „собствената държава“ съседът е донасял на полицията, за да заграби имота на „престъпника“. Понятието „поробител“ не може остане в тесните рамки на „турчина“, разпространява се върху властника изобщо, дори когато говориш с него същия език и принадлежиш – реално или формално – към една и съща религия, самоопределяш се в една и съща култура. Големият родолюбец Стамболов – и далеч не единствено той – не се е спрял да остави в ноктите на мизерията и глада цели семейства, за да увеличи богатството си. Днес хората, изхвърлени от жилищата си, ошушкани до кокал от български кредитори, лишени от заплати от български работодатели очевидно са безкрайно повече от пострадалите от чужда агресия.
Следователно, „преклонената главица“ никога не е била само прикриваща тактика. Тя е присадена върху „народния ни характер“ именно като СТРАТЕГИЯ, като НАЧИН НА ЖИВОТ. Ако допуснем, че е била само снишаване със скрити под дюшемето саби, то не би се налагало чорбаджиите да бъдат изнудвани с оръжие да дават пари за мрежата революционни комитети. Издигащите се „в рамките на системата“ хора биха подпомагали комитетите без подканяне, но класовото им осъзнаване неумолимо ги е тласкало към интегриране в османските елити. Ако снишаването е факт, не би се налагало само десетилетие подир т. нар. Освобождение да се пише „Епопея на забравените“ – как така са забравени борците за свобода!? Ами баш така – за да не продължава освобождението до логичния си завършек, до пълно прочистване на обществото от изеднически прояви и даже амбиции.
Вината – ако може така да се нарече – на народа е именно тук – в примирението с идеологията на примирение, в покорството пред идеологията на покорството. Самозалъгването, че „така сме само докато му дойде времето“ сгъстява срама, не го измива. През годините от „падането на комунизма“ (онова, което наричат „комунизъм“) „времето“ настъпва поне три пъти, но главата на „народа“ остава преклонена в очакване на сабята и тя не закъснява – не толкова физически, колкото нравствено – посича стремежа към истинската, безусловна свобода, мотивира приемането на нейните фалшиви заместители.
Диша още едничката надежда, че когато става дума за народи, а не за отделни хора, регенерирането на посеченото не е фантастична приказка. Който си е чупил кости, знае, че зарастването се усеща като особен сърбеж.
Чувствате ли нещо подобно, драги читатели? Дано не е поредният копнеж за следващия „добър господар“ обаче, защото ако е, значи сърбежът е измамен и не е симптом за оздравяване, а просто фантомно усещане на все още липсваща част от нещото, което даже атеистите са съгласни да го наречем „душа“. •

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *