На нож с всичко съществуващо

печат
Твърде млади сме, не можем да чакаме повече
Стена в Париж

Силата на въстанието е социална, а не военна. Въстанието не се определя от въоръжения сблъсък, а от това доколко парализира икономиката. Въстанието се осъществява, като окупира местата за производство и търговия и ги унищожава, в тържеството на свободната размяна, в отказа от задължения и социални роли. С една дума – въстанието преобръща всичко. Нито една партизанска група, нито една революционна организация, колкото и ефективна да е тя, не може да се сравни с въстанието.
Защо? Защото въстанието е грандиозна очевидност: никоя власт не може да поддържа себе си без доброволната служба на онези, които подчинява на волята си. Бунтът вади на показ истината, че угнетените сами са поддържали убийствената машинария на експлоатацията. Но стига толкова!
Взривът на социалната ярост разкъсва паяжината на идеологиите, разкрива реалното съотношение на силите. Лъсва истинското лице на властта: политическа организация на пасивността. На свой ред въстанието демонстрира потенциала на колективното действие. От едната страна на везната е идеологията, от другата – въображението: последното побеждава.
Угнетените разкриват сила, която винаги са притежавали.
Илюзията, според която обществото се самовъзпроизвежда, изчезва. Хората се опълчват срещу конформистките си навици. Въстанието е единственият случай, когато „колективността“ престава да бъде мит, скриващ индивидуалното безсилие. Какво е капиталът, ако не съобщество на доносници, съюз, отслабващ индивидуалната воля, общност, разделяща хората? „Социалната съвест“ – вътрешен глас, който нашепва: „Другите се споразумяха…“ Така реалната сила на експлоатираните бавно умира. Въстанието е процес на освобождаване на тази сила, заедно с това радост и риск за автономно битие. Въстанието се случва в момента, в който колективно осъзнаем: най-доброто, което можем да направим за другите, е да освободим себе си. В този смисъл революцията е колективно движение на индивидуална реализация.
Нормалността на работата и „свободното време“, на семейството и консуматорството убиват неистовата страст към свободата. Промяната е невъзможна без рязко скъсване с навика на подчинението. Ала въстанието винаги е дело на малцинството. „Масите“ са готови да станат инструмент на властта или по инерция да приемат промяната. За бунтуващия се роб на властта това са заповедите на шефовете (капиталистически или революционни). Най-голямата самоорганизирана стачка в историята – май 1968 – включва едва една пета част от населението на страната.
От това не следва, че цел на въстанието е да вземе властта, за да ръководи масите. Робското, пасивното отношение не може да изчезне за няколко дни. Презрението към „масите“ обаче не е революционно, а идеологично, тоест служи на господстващите. „Хората на капитала“ безусловно съществуват, но нямат ясно изразена „форма“ и територия. Да се говори, че ние сме единствените бунтовници сред морето покорство е контрареволюционно, защото предрича края на играта, преди още да е започнала. Ние можем единствено да твърдим, че не знаем кои са нашите съмишленици и че социалната буря ни е необходима, за да ги открием. Днес можем да се опрем само на най-близките си другари, но в разгара на въстанието кръгът приятели стремително се разширява и той трябва да бъде защитен с оръжие, защото върху трупа на въстанието се заражда реакцията. Колкото по-грандиозен е бунтът обаче, толкова по-малко приложими към него са категориите на военното противопоставяне.
Ако говорим за оръжие, то най-полезното, което можем да сторим, е възможно най-скоро да го направим безполезно. Ала този проблем ще остане абстрактен дотогава, докато не стане въпрос за конкретните отношения между революционери и експлоатирани. Твърде често революционерите твърдят, че се явяват съзнанието на угнетените и по-добре от самите тях знаят как да действат.
Така революцията се превръща в партиен бизнес (в ленинската версия – задача на професионалните революционери). Освободителното движение се отъждествява със своите „най-напреднали“ отряди, които след това завземат властта и се превръщат в новите господари.
Съществува впрочем и друга „революционна крайност“.
Под предлога на своята „неделимост“ от социалното движение, пребиваващо в пасивност, отделни индивиди започват да отричат самата практика да се атакува, наричайки я „старомодна въоръжена пропаганда“. Така всичко приключва с едната „радикална критика“ и „революционна прегледност“. Животът е нищожен, всичко, което остава, е теория. В подобен случай „революционерът“ принася в жертва на пролетариата не своите „професионални действия“, а вече своята „професионална пасивност“. Още една лъжа и самозаблуда.
Капиталът ни трови и ни води по фалшиви пътища.
Той ни лишава от страстното отношение към живота и ни натрапва собствените си интереси (пари, успех, празнословие, технологии).
Остаряваме сред заблудени и преситени мъже и жени, без идеи и радост, ярост и смелост, без изблици на смях и благородство.
Нашият живот не ни принадлежи и дори най-сериозното разсъждение, което избягва тази констатация, е срамно. За да си върнем живота обаче, ни е необходимо много, необходимо ни е всичко. На първо място бунт, което значи: мисли и книги, ум и смях, проклятия и ритници, огън и дружба, любов и оръжие, отчаяние и самота, решимост и атака. Единственият важен въпрос е: как да съчетаем всичко това, за да се случи животът. •

Аноним, 1998 г.
Сборник „На нож с всичко съществуващо“, Рига 2006 г.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *