Невидимият комитет: Комуната се завръща

печат
От 2010 до 2012 година Свободна мисъл публикува брошурата „Идващият бунт“ на нашите приятели от Невидимия комитет във Франция.
Две години по-късно прозорливите анализатори на последните кризи на капитализма и радетели за революционна съпротива и преобразяване на света публикуваха ново сериозно издание, озаглавено „Към нашите приятели“. Благодарение на впечатляващия труд на други наши приятели – от сайта kalenbriag.wordpress.com, – този текст вече може да бъде прочетен изцяло на български.
Тук публикуваме откъс от превода, провокиран отчасти и от темата на броя – за последните размирици във Франция. Пълния текст можете да намерите в интернет на kalenbriag.wordpress.com.

Към тези, за които краят на цивилизацията не е краят на света;
Към тези, които разбират бунта на първо място като пробив в организираното царуване на глупост, лъжи и обърканост;
Към тези, които виждат зад гъстата мъгла на кризата театър на операции, маневри, тактики – и оттук възможност за контраатака;
Към тези, които нанасят удари;
Към тези, които изчакват точния момент;
Към тези, които търсят съучастници;
Към тези, които напускат;
Към тези, които се организират;
Към тези, които искат да изградят революционна сила – революционна, защото е чувствена;
Този скромен принос към разбирането на нашето време.
„Няма друг свят. Само друг начин на живот.“

Жак Мезрин

 

Комуната не само че не е мъртва, тя се завръща. Не се завръща случайно, нито в неопределеното бъдеще. Комуната се завръща в момент, в който както Държавата, така и буржоазията изчезват като исторически сили. Точно появата на Държавата и буржоазията беше това, което сложи край на интензивното движение на комунарски бунтове, разтърсило Франция от XI до XIII век. Комуната – това не е свободният град, не е колективността, снабдена с институции на самоуправление. Макар и да може да се случи комуната да бъде призната от тази или онази власт, по принцип, след като битки са били водени, тя няма нужда от това, за да съществува. Комуната също не винаги има харта, а когато има такава, е много рядко хартата да указва някаква политическа или административна структура. Комуната може да има кмет, може и да няма. Това, което прави комуната, е взаимната клетва, дадена от жителите на един град или едно село, да се държат заедно. В хаоса на френския XI век комуната е означавала полагане на клетва за взаимопомощ, ангажиране с взаимна грижа и взаимна защита срещу всички потисници. Това буквално е означавало conjuratio (съзаклятие), и съзаклятията са щели да останат нещо благородно, ако кралските юристи не се бяха заели през следващите векове да ги обвържат с представата за заговор, за да се отърват по-добре от тях. „Без сдружаване чрез клетва не е имало комуна и това сдружаване е било достатъчно, за да има комуна. Комуната е имала точно същия смисъл като общата клетва“. Комуната следователно е пактът хората да се съпротивляват заедно срещу света. Да разчитат на собствените си сили като източник на своята свобода. Това е форма на свързаност и начин на съществуване в света. Пакт, който е могъл да се взриви само отвътре, когато буржоазията монополизира всички функции и всички богатства, когато се разгръща хегемонията на Държавата. Това е този първоначален, средновековен смисъл на комуната, отдавна загубен, който незнайно как е бил преоткрит от федералистката фракция на Парижката Комуна през 1871 г. Този смисъл е това, което се появява отново и отново – от движението на съветските комуни – забравеният авангард на руската революция, преди болшевиките да решат да ги ликвидират – през „революционния интеркомунализъм“ на Хюи П. Нютън, до Комуната Кванджу през 1980 г. в Южна Корея. Всеки път, когато се обяви Комуната, историческото време се изтръгва от пантите, зейва пробойна в отчайващата непрекъснатост на подчинението, в безсмислената поредица на дните, в мрачната борба за оцеляване на всеки. Да се обяви Комуната, това означава да се съгласим да се обвържем. Нищо няма да бъде както преди.

Да се обитава революционно.

Густав Ландауер пише, че „в комуналния живот на хората има само една структура, която е адекватна на пространството – комуната и конфедерацията от комуни. Границите на комуната са напълно смислени, те обграждат място, което свършва естествено там, където свършва“. Местата са неминуемо заредени – с истории, с впечатления, с емоции. Една комуна атакува света от своето собствено място. Не е административна единица, нито просто географско обособяване, тя изразява по-скоро определено ниво на споделяне, вписано в територия. Така тя добавя към територията ниво на задълбоченост, което никаква държавна агенция не може да регистрира върху картите си. Чрез самото си съществуване тя прекъсва целенасоченото разчертаване на пространството, обрича на провал всеки опит за „териториално планиране“.
Тя обитава своята територия, т. е. оформя я, доколкото територията ѝ предлага място за обитаване и подслон. Комуната изплита тук необходимите връзки, черпи от паметта на мястото, намира смисъл, език в земята. Това се вижда, както в едно село Бороро, чието разположение изразява връзката на неговите жители с техните богове, така и в надписите по стените след бунт или окупация на площад, във всеки от тези моменти, в които плебеите се захващат да обитават по нов начин градското пространство.
Територията е това, чрез което комуната получава форма, намира глас, става присъствие. Да се обитава, това означава да се пише, да се разказва на тази земя. Това е и буквалният превод на думата география. Територията е за комуната това, което думата е за смисъла – никога само просто средство. Това най-вече противопоставя комуната на безкрайното пространство на пазарната организация – нейната територия е глинената плочка, единствено разкриваща смисъла ѝ, а не само пространство с продуктивни функции, умело разпределяни от шепа експерти по планиране. Между едно местообитание и една област на дейности има също толкова разлика, колкото между един личен дневник и един бележник за задачи. Две употреби на земята, две употреби на мастило и хартия, които нищо не сближава.
Всяка комуна като решение на хората да се съпротивляват заедно срещу света поставя последния в своя център. Когато един теоретик на комуналността пише, че тя е „присъща на битието и духовността на коренните жители, характеризиращи се с колективност, семейни връзки, лоялност, солидарност, взаимопомощ, събрания, консенсус, комуникация, хоризонталност, самодостатъчност, защита на територията, автономия и уважение към майката земя“, той забравя да каже, че това теоретизиране е наложено от съпротивата на епохата. Необходимостта да постигнем автономност от инфраструктурите на власт не идва от някакъв безвременен стремеж към независимост, а има за цел политическата свобода, която е извоювана по този начин. Комуната не е прекалено заета да дефинира себе си – това, което иска да изяви, когато се материализира, не е нейната идентичност или представа за себе си, а своята представа за живота. Комуната може да расте само чрез външното на нея, като организъм, който живее единствено като поглъща онова, което го заобикаля.
Комуната, точно защото иска да расте, може да се храни само с това, което тя не е. В момента, в който се откъсне от външното, тя отслабва, самоизяжда се, саморазкъсва се или се предава на това, което гърците наричат „социален канибализъм“, именно защото се чувстват изолирани от останалия свят. За нея няма разлика между увеличаването на нейната мощ и основната грижа за връзката ѝ с това, което тя не е. Исторически, комуните от 1871 г., тази на Париж, но също и на Лимож, Перигю, Лион, Марсилия, Гренобъл, Лю Крюзо, Сент-Етиен, Руен, също както средновековните комуни, са обречени поради своята изолация. И както, след като редът в провинцията е възстановен, е лесно за Тиер да смаже парижкия пролетариат през 1871 г., по същия начин основната стратегия на турската полиция по отношение на окупацията на Таксим е да попречи на демонстрациите, тръгнали от бунтовните квартали Гази и Бешикташ или от анадолските квартали от другата страна на Босфора, да достигнат Таксим и да се свържат помежду си и с всички останали. Парадоксът, който стои пред комуната, е тогава следният – тя трябва едновременно да даде смисъл на една разнородна териториална реалност, която е в конфликт с „глобалния ред“, и да даде искрата, да създаде връзките между локалните смисли, да се отскубне от закотвянето, което я конституира. Ако една от двете цели не бъде постигната, тогава комуната или ще се забие в своята територия и бавно ще се изолира, или ще стане скитаща трупа, далеч от дома, незапозната с действителността в местата, през които преминава, и вдъхваща само недоверие по своя път.

Да приключим с икономиката.

Това, че именно сърцето на комуната ѝ се изплъзва, пресича я, без да може тя да го присвои, вече е характеризирало res communes в римското право. „Общите неща“ са били океанът, атмосферата, храмовете, това, което не може да бъде присвоено като такова – някой би могъл да си присвои няколко литра вода от океана, ивица от бряг или камъни от храм, но не може да си присвои морето като такова, нито дадено свещено място. Res communes са парадоксално това, което се съпротивлява на овеществяването, на тяхното преобразуване в res, в неща. Така публичното право обозначава онова, което му се изплъзва, което не може да сведе до юридически категории. Езикът обикновено е „общо нещо“ – ако можем да се изразяваме, благодарение на него, чрез него, той също е това, което никой не притежава като собственост. Езикът може само да бъде ползван.
През последните години някои икономисти се опитват да развият нова теория на „общото“. Това е сборът от нещата, на които пазарът много се затруднява да сложи цена, но без които не би могъл да функционира – околната среда, психическото и физическото здраве, океаните, образованието, културата, големите езера и пр., но и големите инфраструктури (магистралите, интернет, телефонните или канализационните мрежи и пр.). Според тези икономисти, едновременно разтревожени за състоянието на планетата и загрижени за по-доброто функциониране на пазара, е необходимо да се изнамери нова форма на „управляване“ на тези „общи неща“, която няма напълно да зависи от пазара. Governing the Commons („Управляване на общото“) е заглавието на последния бестселър на Елинор Остром, лауреат на нобелова награда през 2009 г., който дефинира осем принципа на „управляване на общото“. Разбрали, че има място за заемане в „администрацията на общото“, която предстои да бъде изобретена, Негри и съратниците му прегръщат тази теория, която в основата си е съвършено либерална. Те дори разширяват понятието за общото със съвкупността на това, което капитализмът произвежда, като се аргументират, че то в крайна сметка произхожда от продуктивното сътрудничество между хората, които само трябва да го присвоят чрез една необикновена „демокрация на общото“. Вечните активисти, винаги в недостиг на идеи, се хвърлят да ги следват. Сега те изискват „здравеопазването, жилищата, миграцията, социалните грижи, образованието, условията на труд в текстилната индустрия“, както и други „общи неща“, да бъдат присвоени. Ако продължат по този път, няма да закъснеят да изискат самоуправление на атомните централи, а също и на Националната служба за сигурност, защото интернет трябва да принадлежи на всички. По-рафинираните теоретици си представят „общото“ като най-новия метафизичен принцип, изваден от магическата шапка на Запада. Една „-архия“, пишат те, в смисъла на това, което „подрежда, командва и управлява всички политически дейности“ и което трябва да роди нови институции и ново управляване на света. Зловещото във всичко това е тази неспособност да се представи друга форма на революция, освен свят, обграден от администриране на хората и нещата, вдъхновена от бълнуванията на Прудон и мрачните фантазии на Втория Интернационал. Съвременните комуни не изискват достъп и не се стремят към управляване на някакви „общи неща“. Те незабавно установяват комунална форма на живот, т. е. развиват комунална връзка с това, което не могат да присвоят, започвайки със света.
Когато тези „общи неща“ преминават в ръцете на нов вид бюрократи, в основата си нищо не се променя в това, което ни убива. Целият социален живот в метрополисите оперира като гигантска машина за обезсърчаване. Всеки в нея, във всеки аспект на своето съществуване, е в плен на общата организация на пазарната система. Човек може да бъде активист в една или друга организация, да излиза с бандата си от „приятели“, но в крайна сметка всеки е сам за себе си и няма никаква причина да се вярва, че нещата могат да тръгнат в различна посока. Всяко движение, всяка истинска среща, всеки епизодичен бунт, всяка стачка, всяка окупация е пробив във фалшивата очевидност на този живот, свидетелство, че комунален живот е възможен, желан, потенциално богат и радостен. Понякога изглежда така, като че ли всичко се е заело да ни разубеди да вярваме в това, да изтрие всяка следа от други начини на живот, тези, които са унищожени, и онези, които се подготвят да унищожат. Отчаяните капитани на кораба се страхуват най-вече от това да има пътници, които са по-малко нихилисти от тях. Фактически цялата организация на този свят, т. е. на нашата строга зависимост от него, е всекидневно отричане на възможността за всякакви други начини на живот.
Когато социалната мазилка се рони, неотложността да се сплотим и да станем сила се разпространява, под повърхността, но осезаемо. След края на „движението на площадите“ виждаме появата в множество градове на мрежи за взаимопомощ, предотвратяващи изхвърляне на хора от домовете им, появяват се стачни комитети и квартални събрания, а също и кооперативи – за всичко и във всеки смисъл. Производствени кооперативи, потребителски кооперативи, жилищни, образователни, кредитни а също и „интегрални кооперативи“, които искат да обхванат всички аспекти на живота. С това размножаване сноп от практики, които до този момент са били маргинални, се разпространяват извън радикалното гето, което дотогава ги пази за себе си. По този начин те придобиват степен на сериозност и ефикасност, непознати досега. Днес човек се задушава по-малко. Не всички си приличат. Хора посрещат заедно нуждата от пари, организират се заедно, за да се сдобият с тях или да преживяват без тях. Работата в кооперативна дърводелска работилница или кооперативен автосервиз може обаче да бъде също толкова мъчителна, колкото и работата на заплата, ако се схваща като цел, вместо като комунално средство. Всяка икономическа единица е обречена на смърт, тя вече е смъртта, ако комуната не се противопостави на нейната претенция за всеобхватност. Така комуната е това, което кара всички икономически общности да общуват помежду си, това, което преминава през тях и ги надхвърля, тя е връзката, която противодейства на тяхната склонност към самовглъбяване. Етичната тъкан на движението на барселонските работници от началото на 20-ти век може да служи като пример за съвременните експерименти в действие. Това, което придава революционен характер на движението, не са неговите свободни училища или парите за контрабанда, щамповани с инициалите CNT-FAI, нито неговите браншови синдикати, работнически кооперативи или въоръжени групи, а връзката между всичко това, животът, който процъфтява между всички тях и който не може да бъде отнесен към никоя от тези дейности, към никоя от тези единици. Това е непревземаемата база на движението. Също така е забележително, че в момента на въстанието през юли 1936 г. единствените, оказали се способни да обединят в атаката всички части на анархисткото движение, са групата Nosotros – маргинализирана банда, която движението подозира в „анархоболшевизъм“ и която месец по-рано е практически изключена от FAI на публичен процес.
В солиден брой европейски страни, поразени от „кризата“, виждаме масирано завръщане към социалната и солидарната икономика, към идеологиите на кооперативните и взаимоспомагателните структури, които я съпътстват. Разпространява се идеята, че това може да създаде „алтернатива на капитализма“. Ние виждаме тук по-скоро алтернатива на борбата, алтернатива на комуната. Достатъчно доказателство е начинът, по който социалната и солидарната икономика се употребяват от Световната банка, по-специално в Южна Америка, като техника за политическо умиротворяване през последните двайсет години. Знае се, че похвалният проект да се помага на страните от „Третия свят“ да се развият, се ражда през 60-те години в ума на отявления контрареволюционер Робърт Макнамара, министър на отбраната на САЩ от 1961 до 1968 г. – човекът на войната във Виетнам, на Ейджънт Ориндж и опустошителните бомбардировки. Същността на този икономически проект не е никак икономическа – тя е чисто политическа и нейният принцип е прост. За да се обезпечи „сигурността“ на САЩ, т. е. да се потушат комунистическите въстания, те трябва да бъдат лишени от най-важната им кауза – крайната бедност. Няма бедност, няма бунт. „Сигурността на Републиката – пише Макнамара през 1968 г. – не зависи само, нито най-вече, от нейната военна мощ, но и от изработването на стабилни системи, икономически и политически, както у дома, така и в страните от цял свят, които вървят по пътя на развитието“. В една такава перспектива борбата срещу бедността има повече достойнства – на първо място, тя позволява да се скрие фактът, че истинският проблем не е бедността, а богатството – фактът, че няколко души държат, заедно с властта, най-важните средства за производство. Тя също така е въпрос на социално инженерство, а не на политическа даденост. Тези, които осмиват редовните привидни провали на Световната банка в намесите ѝ да намали бедността, е добре да се осведомят, че тези провали най-често са откровени успехи от гледна точка на истинската ѝ цел – да предотвратява бунтове. Този успешен поход продължава до 1994 г. – годината, в която стартира Националната програма за Солидарност (PRONASOL) в Мексико с подкрепата на 170 000 местни „комитети за солидарност“, имаща за цел да се смекчат съсипващите за обществото логични последици от договора NAFTA, довели до Сапатисткото въстание. Оттогава Световната банка се занимава само с микрокредити, с „подсилване на автономията и овластяване на бедните“ (доклад на Световната банка от 2001 г.), с кооперативи, взаимоспомагателни дружества, накратко – със социалната и солидарната икономика. „Насърчаване на мобилизирането на бедните в местните организации, за да контролират държавните институции, да участват в местните процеси на вземане на решения и по този начин да си сътрудничат, за да осигурят върховенството на закона във всекидневния живот“, пише в същия доклад. Разбирай, да прикоткаме в нашите мрежи местните лидери, да неутрализираме протестиращите групи, да сложим цена на „човешкия капитал“, да оплетем в пазарните схеми всички, които досега са им се изплъзвали. Интегрирането на десетки хиляди кооперативи, включително възстановените от работниците фабрики, в програмата „Аржентина на работа“, е контра-бунтовният шедьовър на Кристина Киршнер, нейният калибриран отговор на въстанието през 2001 г. Бразилия не изостава със своя Национален секретариат на солидарната икономика, който през 2005 г. наброява 15 000 предприятия и който се интегрира възхитително в историята на успеха на местния капитализъм.
„Мобилизацията на гражданското общество“ и развиването на „алтернативна икономика“ не са отговор на „шоковата доктрина“, както смята Наоми Клайн, а другото захапване на нейния механизъм. С кооперативите се разпространява формата на бизнеса, която е алфата и омегата на неолиберализма. Човек не бива да се радва прекалено, както някои гръцки левичари, на това че броят на самоуправляващите се кооперативи в страната расте лавинообразно през последните години, защото Световната банка прави точно същите изчисления и със същото задоволство. Съществуването на маргинален икономически сектор, който е социален и солидарен, не застрашава по никакъв начин концентрацията на политическа и следователно икономическа власт. Той дори я предпазва от всяко поставяне под въпрос. Зад такъв защитен буфер гръцките собственици на кораби, армията и големите фирми могат да продължат да си въртят бизнеса по старому. Малко държавен национализъм, малко жар за социална и солидарна икономика, и революцията може да почака. •


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *