Не викай гневно „не!“, гласувай кротко „да“

печат
Противниците му го нарекоха „чалга допитване“.
Привържениците основателно посочиха, че (без)личността на инициатора не е от значение – евентуално благодарности, че е успял да се пребори с хитро измислената процедура за осуетяване на даването на глас на народа, който уж бил суверен и работодател на политиците.

За мен като последовател на анархическата идея също референдумът бе сбъркан поначало. Не това бяха важните въпроси. Трябваше да са въпроси за самите референдуми – да биват заявявани по-лесно, да обхващат максимално широк кръг въпроси, да бъдат задължителни за безусловно изпълнение от политиците. Същественото в този успял поне да бъде проведен (с вазелин) референдум е да положи начало на практика. Няма по-добър учител от неволята. Няма по-добър начин гражданите да започнат да поемат управлението от самото участие в него. След като „субективният ни фактор“ се плаши от революционни действия, след като все още залага на умерен прогрес в рамките на закона, да поемем този път. Бързо ще се убедим, че ще отведе обществото до запречващата нататъшния напредък стена. Зидана от законово облечени интереси на властващата класа с нейните политически, бюрократични и особено икономически подразделения. Последната притежава най-основната власт, което значи, че разполага с технологията и апаратните ресурси да принуждава хората да действат според нейната воля, даже – и най-вече – когато тези действия са против техните собствени интереси. Щом убежденията с думи и представяни примери от съвремието и миналото не постигат ефект, не остава нищо друго, освен населението пряко да се убеди, че ще се наложи да разбива стената рано или късно.

Турът с провеждане на референдума бе блестящо организиран хаос. Вторият тур, чисто президентският, мина почти по мед и масло, уж защото нямало толкова формалности. Истината е, че на втори тур липсваше обект за саботиране. Референдумът предварително бе подложен на омаскаряване по всички възможни линии, от подробностите до идеята. Включи се активно т. нар. наша интелигенция, за да ни обясни, че плебисцитът не бил за плебса, поначало тъп и неспособен да взема решения, а държавниците едва ли не свише са дарени с нечовешка компетентност.

Накрая усилията се увенчаха с успех – за задължителен не достигнаха 12 027 гласа. В същото време обаче само отговорилите с „ДА“ на най-спорния въпрос – за задължителността на гласуването – са повече от гласовете, с които е избран президентът. Само че президентът важал, а волята на народа не – тя ще се разглежда от парламента в оставка или следващия догодина, ако и когато…

Любопитно е цифровото съвпадение – 12 000 недостатъчни гласа в 12 500 избирателни секции в страната. По една бастисана бюлетина на секция – и готово, задачката изпълнена.
Защо бе нужно на властващата прослойка, която само сменя един клан с друг на формалното кормило, да провали референдума? Та той практически не бе опасен за системата, освен с евентуалното повличане на крак, което в перспектива би я застрашило? Въпросите не са антисистемни, не предполагат сериозни промени, не и толкова сериозни, че да имаме общество на лична свобода, социална справедливост и достойно материално благосъстояние.

karikatura_novemberЗащото бе ясно, че участието ще надвиши 20% и защото невалиден ще е удобен – заявеното от участвалите ще може да бъде тълкувано и евентуално прието във вида, в който отърва и на моментната силна клика, и на политическата класа като цяло.
Това моментално пролича – веднага след официалните резултати партиите се юрнаха в надпревара кой ще благоволи да се вслуша в „гласа народен“. Разбира се, доста „творчески“ чут. Политиците са на пистата в състезание по „популизъм“. Понятие, набедено за лошо и превърнато в лошо от политическата практика. Популист някога е означавало, също както думата „демагог“, народен водач, а популизмът – защита на нуждите на народа за сметка на лакомията на аристокрацията. Но ето че вече значи „начин да излъжеш хората с популярни обещания“ – и за думите преминава световната слава.

Длъжни сме като анархисти да кажем: никоя система, освен пряка демокрация, стъпила върху реално социалистическа икономика (каквато не бе икономиката нито в СССР, нито в НРБ), не бива да е цел на обществените стремежи. Според нас преходът е възможен единствено революционно, но щом няма воля за революция, сме длъжни да разобличаваме лъжите на реформизма, за да стане по-ясна нейната неизбежност.

Мажоритарните щели да напълнят парламента с мутри. Хайде холан, то пък щото сега са прима балерини… Ако не са откровени мутри, са им адвокати и секретарки.
Пропорционалната система давала представителство на всички групи, уверяват ни. Тази система не дава представителство дори на редовата членска маса. Дава само самочувствие на партийната върхушка, както и достъп до високото ниво на далавери.

И мажоритарната, и пропорционалната система са общи стратегии за отдалечаване на народа от пряката власт. При все това, положителни моменти би имало, ако мажоритарният избор се съчетае с право на отзоваване на депутати от избиратели, с равни условия на водене на кампания, облекчено издигане на кандидати и забрана за кандидатиране на едно лице в повече от един избирателен район. Така модифицирана, мажоритарната система би бръкнала в здравето на партийните кариеристи… до време. След това просто ще станат по-ловки в манипулирането. Ролята на депутата като властник, безотговорен към качеството на изработвания от него продукт, задължителен за консумация от гражданите, не се променя – само леко се накланя към ролята на представител при режим на пряка (истинска) демокрация да бъде единствено ГОВОРИТЕЛ на своите избиратели, а неговият „продукт“ да не бъдат закони, а предложения към обществото, което ги одобрява, отхвърля или връща за доработване чрез референдуми.

Това, което очаквам от сегашните и бъдещи депутати, е да измъдрят мажоритарщина, лишена и от горните сенки полезност. Добре – нека народът още веднъж разбере, че работата на политиците е да го лъжат, а не каквото си въобразява, повярвал на пропагандата им, че уж трябва да вършат.

Точката за задължителното гласуване не заслужава сериозно внимание. Задължителният вот не намалява „купения“, а само обезценява гласовете. Гласуващите срещу пари или други дребни благинки комай са единствените, които знаят за какво гласуват. Останалите се оставят да ги лъжат безплатно. Изобщо, колкото по-малко задължителни неща, толкова повече свобода.

Намаляването на държавната хранилка за партиите също е ясен въпрос. Държавата няма собствени средства, тя харчи откраднатото от нас, от гражданите. Отиващата в небитието партия на Борисов, освен ако сивият ѝ кардинал не я реанимира чрез отстраняване на лидера или обратно, пусна партенка за стряскане на дребните партийки, че от лев на глас ще предложи нищо на глас като субсидия. Колкото и да е миризлива, това е просто партенка, макар че като фантазия лови ухото – ще се знае кои торби с пари плащат на политическите си марионетки… и изобщо в България ще се знае кой откъде си е натрупал парите, по Искърското дефиле ще хвърчат слонове и ще събират прашец.

Когато голият задник на царя лъсне пред повечето граждани, когато окончателно надживеят фантазиите си за властта, може и да настъпи отрезвяването и намирането на истината.

За това, за съжаление, анархистите в България все още имаме скромен принос. Анархическата идея притежава огромен положителен потенциал, но ние не смогваме да му съответстваме, което е задача за поправяне.

Васил Арапов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *