Новите дрехи на принца

печат
Престолонаследникът на Саудитска Арабия напоследък става любимец на Запада, славословят го в Америка и ЕС, а в тон с това – и у нас.
Споменът от провала на монарха-вълшебник у нас поизбледня, затова българските медии залагат на неизбледняващото, набивано в главите преклонение пред авторитети, особено ако са с „благородно потекло“. Съдейки по реакциите на клиентите на медиите, получава се. Не знам дали в Европа възторгът от „революционните реформи“ на принца са същите, но сред българските потребители на новини и „анализи“ надеждите са толкова големи, колкото бяха преди 18 години, когато Сакскобургготският мошеник обеща чудеса само за 800 дни и наистина направи големи фокуси… с царските имоти.
Наистина ли Саудитска Арабия се „цивилизова“ според „либералния дух на времето“?
Да видим от друг ъгъл – от самата Европа. Пропагандата на исляма, достатъчно предпазлива, за да не се натресе криво в паяжината на „легитимното“, не секва – и това става с пари от Саудитска Арабия, като липсват признаци процесът да престане. Радикализирането на религиозния фанатизъм е дългосрочна стратегия, първо е необходимо завладяване на повече умове, пък нахъсването нататък е въпрос на техника. За подслаждане принцът прави съюзи с Израел, заявява намерения да воюва с Иран – ама след 10-15 години. Похвали се дори, че вече си е напазарувал ядрено оръжие, което обаче кротува на склад в Пакистан до поискване. Това прозвуча стряскащо и престолонаследникът мигом раздаде още пакет „свободи“ на жените в сатрапията си, което бе посрещнато с овации и – поне публично – въпросът с атомното оръжие бе изтикан на заден план.

Арабските режими, и особено този на династията Сауд, забогатяха и станаха значим политически фактор за сметка на петрола и сътрудничеството със САЩ. Затова „флагманът на демокрацията и защитените човешки права“ снизходително се отнасяше към робското положение на жените, към варварските наказания за нарушения на „морала“, дори към финансирането на терористични атаки. Просто защото не е прилично да плюят в кладенеца, от който пият въглеводороди.
Петролът като ресурс обаче започва да губи своето значение. Даже догматиците от управляващата банда в Риад го подушиха. Затова принцът се заема да разработва друг ресурс – благоволението на фактическите си конкуренти. Така ще продължи да разширява базата си от вярващи, но ще го прави по-ефективно, в ролята си на „любимец на Запада“.
В крайна сметка той не прави нищо необичайно. Това е борба за власт, за укрепването и разширяването ѝ, и то за власт в онзи формат, с който Саудитите са свикнали, който им осигурява охолен живот и задоволяване на всякакви прищявки, без да се съобразяват с някакво „обществено мнение“, колкото и формално да е това съобразяване според западните мерки със скрит в тях двоен стандарт и обилно напояване с лицемерие.
Значи ли дотук написаното, че анархистите признават „ислямското нашествие“ и „сблъсъка на култури“? Не, ние гледаме на тези явления по друг начин. Под видимо дебелото одеяло на исляма и под изтъняващото на места, но трескаво удебелявано другаде покривалце на християнството, националните и интернационалните олигархии имат един Господ – Печалбата, а Властта е неин пророк, страж и улеснител. Печалбата дава власт, властта прави печалбата сигурна, минимизира рисковете. Ако в един момент от бъдещето западните елити преценят исляма като по-изгодна идеологическа база за оправданието на привилегиите си, бъдете сигурни, че и съборът на свети Павел ще стане джамия, а папата – аятолах. Ако някому това се вижда като „трагедия“, то нека се успокои – мизерията и под сянката на кръстовете е същата, а капиталистическата религия не придиря каква дреха да навлече.
Никоя религия не признава човешката свобода, даже когато демагогства за прословутата „свободна воля“, дадена на човеците от Всевишна божествена сила. Тъкмо заради това за властващата сган е без значение чие писание да вземат за обосновката, че богатите трябва да останат богати, а бедните – да търпят. Оттук и „странната“ политика на „толерантност“ в Европа, кредото на мнозина политици – няма значение по какъв начин се насажда покорството. Противниците на „толерантното“ на дело партнират на опонентите си, за да поддържат сред масите състояние на разделение, враждебност и страх. Затова радетелите за „традиционни европейски ценности“, когато спадне популярността на „толерантните“, поемат дежурството. Те громят политиката на „толерантните“, но премълчават, че тази „толерантна политика“ е безопасен за капитализма заместител на солидарността. Пък и как без делата на „толерантните“ радетелите на консервативното биха получили мегдан да виреят, да се катерят по пирамиди стреснати избиратели към лостовете на властта и да стигат до тях. Какво се променя, когато „традиционните“ настанят задници пред пулта за държавно управление?
Та с всичко това исках да кажа на „обществеността“, колкото и да не иска да слуша неприятното, че нито принцове, нито магьосници ще донесат благоденствие „за всички“. Че религиозната опаковка не съдържа ни свобода, ни прогрес, а единствено логистика за психопатичните интереси на елитите. •

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *