Новите Римски клубни хитове

печат
Докладът, излязъл през ноември 2017 г., е озаглавен „Come On! Капитализъм, късогледство, население и краят на Земята“. Забележителното в него е, че не е поръчан от Клуба на подбрани външни експерти, а e написан от самите му членове. Втори такъв случай от 1968 г. насам.
Авторите не са случайни лица – Ернст Вайцзекер и Андерс Викман, съпрезиденти на Римския клуб, важни фигури във влиятелни партии на Германия и Швеция.
Самият клуб също не е сбирка безделници с високо самомнение. Макар формално условието за членство да е необвързаност с властови институции, по-специално правителства, клубът е говорител на доминиращата по влияние част на т. нар. „световен елит“ – т. е. тъкмо на онези високопоставени социопати с реална власт и големи пари, които определят правилата на живота на милиарди хора, използвайки политиците като пионки.
За изминалите 50 години от съществуването си, Клубът е поръчал над 40 доклада и ги е представил с претенцията да дадат ориентир на елитите как по-хитро да запазят господството си, без това да отвори очите на подвластната публика, че просто ѝ кроят по-удобни за носене робски вериги. Коментатори смятат, че този „юбилеен“ доклад, представляващ консолидираната позиция на членовете на Клуба, притежава потенциала на най-важен документ на нашето време.
От гледна точка на революционното мислене, важността му се състои в самопризнанието на „господарите на света“ какво точно възнамеряват да правят. И ако революционната мисъл не е закърняла в периода на успешната през последните десетилетия реакция, въз основа на него тя би могла да състави един наистина важен документ на нашето време, а именно – стратегия за противодействие на намеренията на властниците.
На пръв поглед, повечето тезиси на „Come On!“ (преднамерено остроумна заигравка с двусмисленото значение на „Хайде бе!“) прилягат на традиционалистите консерватори, отколкото на т. нар. „класически либерали“, но като цяло пораждат недоволство в двата лагера, особено сред по-твърдоглавите, свикнали да мачкат, вместо да омайват.
На втори поглед виждаме изненадващо сурова критика на капитализма и финансовите спекулации, призиви към „алтернативна“ според тях икономика. Както и съвсем неизненадващите призиви към „ново Просвещение“, основано на отказ от материализма.

Базовата опорна точка в доклада е концепцията, повече приличаща на метафора, за „пълен (свит) свят“, предложена от икономисти с уклон към „природозащита“. Концепцията твърди, че човечеството е възникнало и се е развивало досега в „празен (широк) свят“ с обширни неусвоени територии и изобилие на всякакви ресурси. От известно време обаче земната цивилизация съществува в препълнен до преливане свят, достигнал пределите си – ресурсите се изчерпват, териториите са разпределени, няма мегдан за разширяване. В същото време навиците на хората са останали от предишния „свят“ – религиите, политическите идеологии, социалните институции. Навиците диктуват действия, които заплашват скоро да достигнем тавана и тогава следва срив във всичко и навсякъде.
В първата част върви анализ на текущата безрадостна ситуация: планетата деградира, авторитаризмът и фундаментализмът са в подем, спекулативният капитал коли и беси. Кризата не е циклична, а засилваща се, опустошава не само околната среда, нанася щети върху социалната, политическата, моралната сфера – пише в доклада. Кризата е засегнала „демократичните институции“ и цялата „ценностна система на капитализма“.
От анархична гледна точка това не е лъжа, но е представена по измамен начин още с леенето на сълзи за „демокрацията“, която според нас е лъжедемокрация; колкото до „ценностите“ – те никога не са били ценни, тоест полезни за огромната част от човечеството.
Римският клуб смята, че през 1980-те капитализмът се е „изродил“ – пак според нас, анархистите, той се е пръкнал поначало като опасен изрод. „Израждането“ Клубът вижда във факта, че основен източник на печалби са станали финансовите спекулации, причинили световната криза през 2008 г., но спекулантите не само запазили позициите си, а и излезли победители – „твърде големи, за да им бъде позволено да рухнат или да идат в затвора“, както е казано в Доклада.
Много точно речено, при все неприемането ни като анархисти затворничеството да е начин за решаване на какви да е проблеми.
Нататък – 98% от финансовите операции са спекулативни. Офшорните зони крият между 21 и 30 трилиона (хиляда милиарда) долара. По този повод авторите на доклада кършат ръце: „избягващите данъци корпорации постоянно повтарят, че не нарушават никакви закони, което често е точно така, но това означава, че законите трябва да се променят!“
Анархизмът репликира този хленч с думите на Христо Ботев: „Законите се пишат за робове“.
Докладът признава, че съществува огромен излишък от капитали във фиктивни, но доходоносни сфери, докато в същото време направления, от които зависи бъдещето на планетата, изпитват дефицит на средства. Икономистите, продължава Докладът, не са способни да видят проблема, защото традиционно разглеждат „зеления“, финансовия и промишления капитал като равностойни явления.
Светът живее в геологичната епоха Антропоцен, тоест човешката дейност е сериозен фактор – казва Докладът и илюстрира твърдението си: 97% от масата на гръбначните същества са хората и домашните им животни, остатъкът от 3% обхваща останалата гръбначна биосфера на Земята.
Според Римският клуб най-важният планетарен проблем е глобалното затопляне и той следва да бъде „решаван“ чрез „бърза и фундаментална промяна на системите за производство и потребление“.
Другите световни дертове били стремителното измиране на дивата фауна, непредвидимостта на новите технологии и заплахата от ядрен конфликт, като последното, дори във вид на локална хирошима, ще увреди цялата планета. Докладът определя настоящата стратегия за гарантирано взаимно унищожение като слабо възпиране, нарича я „безумие“ и оправдание за съхраняването на ядрените арсенали. Което не е лъжа. Шикалкавене е обаче мъглявото предложение на стратегия за „гарантирана планетна безопасност и оцеляване“.
По затоплянето Докладът сочи цифрови данни: единият процент богати американци генерират 318 тона въглероден двуокис за година на човек; средният земен жител – едва 6 тона, 53 пъти по-малко. 10-те процента най-богати домакинства са отговорни за 45% от общия обем въглеродни емисии. Според авторите именно тези 10% трябва първи да „дадат пример“ и да преминат към моделите на „устойчивото развитие“.
Този момент от доклада е интересен и говори нещо, което тълкуваме като симптом за скрита, но необичайно остра конкуренция сред елитите. Като практика докладът негласно препоръчва „разкулачване“ на милионерите. Нима в полза на „обикновените хора“? Ядец. В полза на милиардерите. А възможно и още по-радикално – разкулачване и на милиардерите в полза на мултимилиардерите и скорошните трилионери.
Което е обнадеждаващо – докато господарите са залисани да източват кръвта на по-дребните си „колеги“, простолюдието може да се възползва от шанса да им види сметката на всичките.
Най-критикувана от предложенията на Клуба е демографската му позиция – настояване за максимално съкращаване на населението (откъдето намираме обяснението например на модните кампании – за женските права, „нетрадиционната“ сексуалност, абортите – не от загриженост за свободата на личността, а като заобиколен начин за редукция на населението). Тук клубът уточнява, че натоварването върху планетата не е само въпрос на пренаселване, но и на икономическата експанзия – от началото на миналия век населението е нараснало 5 пъти, икономическият оборот – 40, потреблението на горива – 16, уловът на риба – 35 пъти.
Нашето мнение относно високата раждаемост е, че тя е характерна за бедните общества – правенето на деца е традиционният начин за подсигуряване на група с роднински връзки за взаимопомощ, за оцеляване – това е сиромашката „социална застраховка“. При подобряване на жизненото равнище и появата на перспективи за лично и семейно развитие, нека и илюзорни перспективи, раждаемостта спада, тъй като тревогата за оцеляването намалява.
Колкото до „мерките за съкращаване на населението“ – ние ги виждаме и без да са препоръчани „свише“: лоша храна за хората под и около чертата на бедност, здравеопазване за платежоспособни, постоянният стрес в света на конкуренцията, причинен от хроничното самодоказване пред работодателя, кредитора, манипулираното „обществено мнение“.
Клубът открива топлата вода, като сочи, че има глобална грешка в разпределението на продоволствието. 800 милиона души гладуват, докато 2 милиарда страдат от различни степени на затлъстяване. Докладът не акцентира, че през последните няколко години повече от половината произведена в световен мащаб храна отива на бунищата, без да стига до нуждаещите се, защото самата система е ориентирана към платежоспособно търсене. Авторите заобикалят тази треска в задника, като говорят, че не било проблем да се произведе храна за нарастващото население, проблем било при това „да не съсипем планетата“.
Ами лесно е да не я съсипем – като преминем към разпределение на блага, специално на жизненоважното нещо „храна“ според потребностите, съобразени с човешката физиология. Би било смешно обаче да очакваме от доклада честност към фактите – той е написан именно от лукавство. Затова не се изненадваме от мнението на Клуба, че животновъдството трябвало да се съкрати – било твърде разточително в условията на „пълния свят“, увреждало околната среда.
Сладките приказки на Клуба всъщност нареждат на простолюдието да не яде месо – и пак се сещаме за отдавнашната пропаганда на вегетарианството, чийто скромен рационален смисъл е превърнат в абсурдно надута истерия.
Накратко, не е проблем да нахраним бедните, проблем е да задоволим лакомията на богатите и особено на обслужващите ги институции.
Нататък в Доклада се говори, че бъдещето е урбанистично. Преди 200 години само Лондон е бил милионен град, днес градовете милионери са около 300, от които 22 имат население над 10 милиона души. Екологичната опасност от градовете е, че премествайки се от село в града, човек започва да потребява 4 пъти повече ресурси.
Донякъде това е вярно, но пак опира до последиците от социалното неравенство. А и важното в случая е, че нататък Докладът си противоречи – и относно урбанизацията, и по други пунктове. Ще ги видим нататък.
С особена страст авторите обръщат внимание върху „тъмната страна“ на дигиталната икономика. Впрочем, „дигитална икономика“ е красив, но празен израз. Икономиката си е икономика, независимо дали използва „дигитални“ или други средства и методи. Но съвременността е характерна с измисляне на къси и кухи мантри – „хибридна война“, „фалшиви новини“, „политкоректност“ и други подобни клишета за затрудняване на критичното мислене у хората.
Клубът постулира, че „техноутопистите“ като Кърцуайл и Диамандис грешат, затова техническа сингулярност (състояние на непредвидимост и качествен скок във всички сфери на живота) няма да настъпи, нито през 2020-2025, нито по-късно. Според авторите обещанията на техноутопистите демотивирали хората да се стараят да оправят живота си сами, без технологиите.
Според нас пък хората при капиталистическите и държавни реалии, колкото и да се стараят, усилията им по „оправянето“ представляват копипейст на Сизифов труд; докато технологиите постепенно обезсмислят неравенството и социалната йерархия – тъкмо нещата, които Римският клуб не е съгласен да преразглежда никак, освен козметично, с пудра, илюзии и внушени свръхценни идеи (тоест невротизиране на масите да се фиксират върху определени, предложени от Клуба фетиши).
Пък и призивът „да се оправяме без технологии“ понамирисва на идеологема от примитивизма. Един комбайн замества 1000 роби на памукова плантация, но ако смятаме комбайна за „глезотия“, ще трябват роби – нима Клубът не разбира това? или точно това намеква, че е „правилно“?
Особено остро авторите критикуват показателя, наречен БВП. Той бил продукт на мислене от времето на „празния свят“. Според нас – просто извращение, подмяната на човешкото благополучие със сумирани търговски операции. Интересното е, че Клубът се съгласява: „БВП е фактор, който въздейства върху политическите решения, но по същността си е стремеж към неограничен растеж в условия на ограничени пазари и леснодостъпни ресурси… показателят отбелязва харчовете, търговските операции, а не удовлетвореността на хората от живота им… БВП не вижда блага извън пазарните отношения… единственото, което измерва, е скоростта на движението на парите“.
Авторите се аргументират с парадоксите, каквито са аварийните разливи на петрол, болестите и бедствията, които напомпват БВП, като очевидно причиняват спад в благополучието.
БВП е „свещена крава“, непочитането на която означава провал на всяка политическа сила, рискувала да заяви в програмата си, че възнамерява да намали БВП на своята страна.
Втората част на доклада проповядва „нова философия“. Започва с големи поклони пред папа Франциск, продължава с „критичен поглед“ към идеите на Адам Смит, Давид Рикардо и Чарлз Дарвин, които, според Клуба, допринесли за настоящите кризи. Не толкова идеите, колкото „неправилният им прочит“.
Според Смит границите на пазара, закона и морала съвпадат, тоест Смит никога не би подкрепил глобалния капитализъм на транснационалните корпорации – заявява докладът.
Грехът пък на Рикардо бил, че благословил появата на институции като Световната търговска организация и Международния валутен фонд, изхождайки от хипотезата за неподвижния капитал и труд. Но при „свободното“ движение на капитали и трудови ресурси, нещата се влошавали. Затова авторите на доклада смятат, че националните държави по-добре „се грижат“ за „общото благо“, отколкото транснационалните корпорации.
Налице е очевидно изпадане в „диалектика“ от сорта на Марксовата.
Засягайки Дарвин, докладът напомня, че конкуренцията според учения никога не е била единствен механизъм на еволюцията. Тук пак „поздравяваме“ Римския клуб за откриването на топлата вода – през 1890-те същото е казал идеологът на анархическия комунизъм П. А. Кропоткин.
Авторите правят следната спекулация с дарвиновата теория (която е само основа на съвременната еволюционна теория, което те някак пропускат да споменат) – ограничаването на конкуренцията и защитата на слабите видове е еволюционно оправдано. Усеща се хитруването – не факторът „взаимопомощ“ компенсира конкурентните залитания, а някаква сила трябва да се намеси, за да регламентира конкуренцията. Пряк намек за нужда от „световно правителство“ – и по-късно Докладът в прав текст си го казва.
Оттук са кампаниите за „позитивна дискриминация“ на „силните“ за „защита на слабите“. Но целта им е друга – разделяй онеправданите на враждуващи за глупости агитки, за да властваш над тях с физиономията на загрижен бащица.•

(следва)
Васил Арапов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *