Нужна ли е конституция на Русия?

печат
Сега, когато Русия преживява конституционна треска, когато нашите либерали и политикани от всички цветове и оттенъци мечтаят само за това как да приобщят Русия към Европа, как да я натикат в семейството на народите с парламенти и с т. нар. всеобщо избирателно право, ние, анархистите, сме длъжни да дадем своята оценка на тези стремежи.
За нас е съвсем ясно защо всички „освободители“ и открито провъзгласили се за либерали така силно желаят конституция и политическа свобода. Царизмът ги гнети и души. Царизмът е поставил вериги на промишлеността и на търговията. Царизмът не им дава да разгърнат с цялата си сила своята експлоатация. Буржоазията иска да разкъса тези окови, за да може след това свободно да проведе ограбването на народа. Самодържавието е преграда за буржоазията и тя иска да се избави от нея, за да развихри своя грабеж. За да се избави от веригите, на буржоазията е нужна сила. Откъде да я вземе? Разбира се, че от народа, за да остане вярна на себе си, на своята експлоататорска роля. Нужно ѝ е да използва силата и живота на народа за себе си, за извоюването на буржоазната свобода. За да улови народа на тази въдица обаче, тя трябва да го измами, като му обещае манна небесна и реки от мед и масло. Колкото и невежествен да е руският народ, той знае, че за пролятата си кръв не ще получи нищо, че ако я пролива, за да се извърши тази буржоазна революция, той сам си слага двойни вериги вместо предишните, че ако свали царското самодържавие, ще се установи „правовото“ самодържавие на буржоазията. Осъзнал това, народът със сигурност няма да се подаде на тази измама. За да го подмамят, ще му обещават, че при конституцията той сам ще бъде господар на съдбата си, че той ще управлява държавата, че ще се създаде т. нар. народна държава. Буржоазията разбира прекрасно, че каквито и етикети да си залепи държавата, тя винаги остава вярна на себе си, на своята роля на верен страж и слуга на експлоататорската класа. Буржоазията съзнава отлично, че държавата съществува за нея, за нейната защитата и охрана, ще се промени само декорът. Дали държавата – институт/апарат на народното робство и гнет – е монархия, конституция, или република, каквато и мантия да си надене, винаги ще властват експлоататорите. Понякога държавата недостатъчно умело и изкусно защитава всички новопоявяващи се интереси на буржоазията и не е в състояние повече да ги удовлетвори. Тогава тя обновява или по-точно подновява остарелия държавен механизъм, поправя го, приспособява го към новите си потребности, за да го пусне в ход за нов гнет и грабеж на народа. Така проведе буржоазията тази операция по време на Великата френска революция, така се готви да я проведе сега у нас.
Как да разбираме обаче господа социалистите, обявяващи се за приятели на народа? Какво общо имат с тази трагикомедия, която ще се играе и в нашата страна? Защо излизат вън от кожата си, когато им говорим така? Какво ще даде на народа тази т. нар. политическа свобода? Не са ли пред нас примерите в Западна Европа? Какво дадоха на народите на Западна Европа конституционният или дори републиканският режим? Какво получи работникът за пролятата си кръв? Нищо. Беше бедняк, бедняк си и остана. Пак така гладува, така търпи нужда и лишения. И у нас, и там са все същите обезправени и ограбвани пролетарии. Така ги бият и разстрелват в монархическа Русия, както и в „свободните“ страни. И тук, и там им казват: това можеш да говориш, но това не можеш. Това е разрешено да пишеш, но това не е позволено и ако не слушате – вратите на тюрмите са отворени. Разбира се, това там не става по нашия груб руски маниер. В „демократическите страни“ всичко се върши по европейски, цивилизовано, по демократически. Всяка гадост, всяка мерзост се извършва в името на свободата. Това е то републиката. В името на тази свобода те арестуват и набутват в тюрмата, над чийто вход виси тържествено: „Свобода, равенство и братство“. Убиват те, разстрелват те отново в името на същата свобода, но не с нашите груби монархически куршуми, а с куршумите на свободните страни, с демократически куршуми.
Да, буржоазията не се скъпи. Тя раздава своята свобода наляво и надясно – по всички площади и кръстовища. Където и да погледнеш – свобода. На всички църкви и манастири, във всички тюрми и каторги, съдилища и казарми, навсякъде, където стене и изнемогва народът, се развява тази свобода. Няма я само в живота, за народа в „свободните“ страни. Той не я чувства, не я вижда, освен като издевателски надписи и думи.
Хитра механика, хитри порядки е създала за себе си западноевропейската буржоазия – и най-хитрото е парламентът, това „народно“ представителство.
В това събрание на „народните“ представители всички са свои – буржоа. Те са неограничени властелини. Може да се срещне и една друга разновидност, друга порода – социалистическата. Те или се приспособяват и стават неразличими от другите, или загиват. Като нашите социалдемократи. Те са се пригодили в парламента, приспособили са се към обкръжаващата ги среда и не създават главоболия на буржоазията със своето „ляво“ бръщолевене. Забавно живуркат с буржоата и всички са „братя во Христе“. Нали в парламента се решава съдбата на народа, неговият живот и щастие. „Народните“ представители обаче така мислят за него, че той гладува, мизерства и изнемогва от непосилните данъци и ангарии. Създават такива закони, че да го бият и разстрелват, ако не иска повече да търпи и реши да се бори със своите угнетители – богаташите. Накрая се оказва, че всичко това хората сами са си го създали, със собствените си ръце. Следователно, народът сам себе си бие и разстрелва, сам себе си граби. Сам създава собственото си робство, сам се е оковал във вериги, нещо като онази подофицерска вдовица, която сама се налагала с камшика.
Ловка машинация, нали? Какво ли не ще измислят буржоата и техните идеолози, за да заблудят, да държат народа на каишка. На какви ли хитрости не са способни, за да седнат в парламента, да ограбят народа и да хранят гладните и бездомните с огризките от своята софра в „социалистическа“ марината и в очакване някой да напише закон за социалната революция. Попаднали в него, „социал“-демократите започват с обещания за земния рай и в очакване на тия блажени времена го съветват да скръсти благоприлично ненужни ръце на празни гърди и да се въоръжи с… търпение. Там започва истинската макиавелианска политика с цялата и лъжа и кал, несправедливост и лицемерие.
Така стоят нещата в „правовите държави“ с парламентарен режим. От това, ни казват, се нуждае Русия.
Не, казваме ние, това не ни е нужно, ако искаме свобода и щастие.
Трябва да смъкнем от гърба си всякакви депутати и представители, всички опекуни и гувернантки, както и да се наричат, в каквито и тоги да се обличат, та ако ще и в „социалистическите“ на Бебел или Гед. Нам е нужно сами да се борим за своето освобождение, за своята съдба. Само народът, със своя натиск и щурм може да завоюва правата си. Само когато народът поиска заплашително, когато стовари мощните си юмруци върху вратата на парламента и другите правителствени учреждения, само тогава парламентаристите ще почувстват, че народният ураган ще ги отнесе, заедно с целия им строй, само тогава, изплашени, ще започнат да правят отстъпки: „Да им дадем каквото искат, защото ще разкъсат веригите си, след което не ще можем да ги вържем отново“.
Така народът завоюва с бой всички придобивки в парламентарните страни. За какво ни са – се пита народът – тези „червени“, „депутати-социалисти“? Защо да ги държим и издържаме в парламента?
Това украшение обаче е скъпо и опасно, защото господа червените политикани приспиват духа на народа, неговата енергия и революционност.
Народът вярва на красивите слова на депутатите-социалисти; те казват: „Ти ни избери, пусни бюлетинката в избирателната урна и ние ще направим всичко за теб“. И народът ги избира и изпраща в парламента. „Сега – си мисли той, – работата е в кърпа вързана. Изпратих ги в парламента и мога да бъда спокоен. Те ще сторят всичко за мене. Иначе защо трябваше да ги пращам там“. – Дълго главата на работника не побира цялото страшно противоречие, цялата хитрост, лъжата, скрита в така наречената парламентарна борба. Дълго народът не е в състояние да проумее цялата тази сложна загадка. Разчита на своите „червени“ депутати, а сам скръства ръце и чака от парламентарното небе някаква манна небесна, чака „социалистите“ да внесат щастие в живота му. Така те го водят с юлара, унищожават цялата му самодейност, вярата в собствените сили. Такава е заслугата на господа „социалистическите“ депутати, това е тяхната велика, единствена заслуга.
Парламентаризмът, „червените“ и „белите“ депутати, както показахме, са опасен, вреден израстък върху народното тяло. Народите, у които се е появил, трябва да се освободят, да се избавят от него, а ние в Русия да не допуснем образуването на тоя зловреден израстък, ако са ни скъпи нашият живот, нашата свобода.
След това трябва да помним, че не трябва да позволим на буржоазията да си сменя политическите костюми, когато старите ѝ отеснеят. Защото тя е като змията в баснята на Крилов, която „макар и в нова кожа, е със същото змийско сърце“.
Да бием тази змия – буржоазията, да я бием с нейното изчадие – Държавата, да ги бием безпощадно, до смърт! •

Позив от 1905 г.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *