От септември май май не става

печат
Навършват се 80 години от началото и 74 от края на Втората световна война – на 1 и 2 септември, поне както историците официално рамкират Голямата касапница. Прекият сблъсък с фашизма и разновидностите му обаче започва още в Испания през юли 1936 г. На свой ред подир Втората световна се проточва опашка от конфликти, някои от които още тлеят в Близкия Изток и Северна Африка.
Касапницата започва с нападение на Германия срещу Полша. Да си припомним – преди това западните „демокрации“ хвърлят на Хитлер Чехословакия, белким се понаяде, заякне, добави към мускулите си концерна „Шкода“ – и продължи на Изток. Оказват се криви сметки, защото неуспелият художник избира първо да смачка Франция, чиито отровни газове е дишал, после да поразстресе Великобритания с надеждата, че раздрусването ще окуражи „здравите сили“ там да спретнат преврат и установят изцяло приятелски към нацистите режим, чак тогава се обръща към Сталиновата империя, осъзнал, че под червените ѝ знамена със сърп и чук точат голяма брадва за него самия – и неговия Райх, който също развявал червени знамена, но със свастика. Нататък знаем.
Забравяме обаче, че когато пада Чехословакия, полските власти не пропускат да си отхапят парче от комшията. Преди това вътрешната политика е ожесточила до предела украинското малцинство в страната, подготвила е „пета колона“ за фюрера. След като са нападнати и окупирани, поляци и украинци се хващат гуша за гуша, достигайки до зверства, потресли дори немците, заедно с голям хъс преследват и колят евреи, а от лятото на 1941 г. – и руснаци.
В очите на мнозина хора днес Втората световна е „ясна картинка“ с просто разделение на „лоши“ и „добри“, при все че нерядко кипват схоластични спорове дали съветската страна да отнесем към „лошите“, или за недостатъчно „добри“ да обявим Запада. Допълнително – историята постоянно я пренаписват, че и допълват с филми (все повече заслужаващи определението „фентъзи“), в които изобразяват измислени събития, показват недостоверна военна техника, униформи, бит и всякакъв останал дребен „декор“, нелепи ситуации, персонажи, мотиви, отношения. Оцелелите документални кадри стават суровина за сглобяване на конюнктурни политически внушения каква е била точната „безспорна историческа истина“. Щръкват като плевел бодливи закони, в които се предвиждат наказания за „неуважение към миналото“ – и с тяхна помощ навсякъде – от Япония до Америка през Евразия – за истина се приема официално одобрена версия (удобна и полезна за текущите управници), а съмненията в нея и опити за представяне на други версии стават престъпление.
Това е илюзия за памет, митология, в която хората трябва да вярват и да не изпадат в ереси.
В същата Полша, където много години ехти твърдението, че са „първи жертви и първи съпротивителни сили срещу фашизма“, през последните две-три десетилетия се засилва буквално религиозен фундаментализъм. Католическата църква там сякаш забравя кой век е в момента, съзира възможност за реванш и решава отново да стане пълна господарка на мислите, нравите и поведението на населението. Тоталитарна по същността си, църквата поощрява от тъмните кьошета да изпълзяват и откровени фашисти. Абсурдът – само запазващите здравия си разум го виждат като абсурд – тържествува.
Та в същия месец септември се пада утвърденият от ООН през 1962 г. Ден на жертвите на фашизма! Сериозно? Ден на жертвите, докато палачите са дали жизнеспособно идейно потомство? При това под „фашисти“ традиционно попадат италианци, немци, понякога румънци заради участието им на руския фронт на вермахта, но почти никога не се споменава за Франкова Испания – та тя е призната от Запада за „легитимна“. Не говорим за полски фашизъм. Или за спаринг-партньора му – украинският. За руския също не е удобно да се приказва – ни за неслучайната прилика на болшевишките с нацистите, ни за сегашните му прояви. Ами френския? Белгийския на вампира Леополд Втори? Британския колониализъм, вдъхновявал германските теоретици на нацизма? Ами отървалите кожата най-едри японски касапи? За утеха – чия? – първата неделя на септември е обявена за „европейски ден на еврейската култура“. Честито.
Нима никой не съзира пипалата на абсурда и тук?
Между другото, препоръчвам книгата „Национализъм и култура“ на Рудолф Рокер, – за да се убедите, че прилагателните към думата „култура“ обикновено сочат чий именно национален елит използва културата като проститутка.
През септември, и то на два пъти (8 и 21) в Русия празнуват „дни на воинската слава“ – победите на Кутузов срещу Наполеон край Бородино (1812 г., на практика сражението е тежко реми) и срещу монголските орди в Куликовската битка (1380 г., на погрешно определена дата и крайно съмнителна като историческо значение, дори смятана всъщност за стратегическо поражение на руснаците).
През същия месец в САЩ отбелязват Деня на патриота – на 11-о число, около което тайни и конспирации – гигатон и една кофичка отгоре.
Естествено в тези патриотични чествания под „патриот“ нямат предвид „човек, който не се примирява с потисничеството на народа си“, защото тогава официалният списък с патриоти би силно оредял (например видните робовладелци), но пък в него биха попаднали заслужаващи почит хора като Джон Браун (1800 – 1859), за когото сме писали в „СМ“, и Нютън Найт (1829 – 1922) – за него може да научите от филма The Free State of Jones (2016).
През септември се пада Ден за предотвратяване на самоубийствата – още една брънка във веригата на абсурда, защото огромната част от причините за отказ от живота са социални по същество, а значи ефективно предотвратяване може се случи само с отказ от отчайващата хората социално-икономическа система. Е, видях и че на 19-и отбелязвали „Деня на пирата“, но то е просто пародия, наченала през 1995, нищо общо с феномена „Пиратско братство“ от края на 17-и и началото на 18-и век с неговите принципи и практики.
А у нас празнуват Съединението и Независимостта. Ако първото не дере особено, все пак е донякъде акт на неподчинение на „голямата политика“, то второто определено предизвиква меко казано недоумение – защо празнуваме тържеството на амбициите на Фердинанд да стане цар? Така само се настървява да вкара страната във военни авантюри с трагични за нас последици. Що за „независимост“ е това?
През септември също така у нас започва учебната година – и за проблемите в образованието подхожда само изразът „мъка, мъка, мъка“.
А по цялата планета настъпва равноденствие… и началото на есента, после и зимата, за която, без да сме внуци на „светицата“ Ванга, можем да кажем едно сигурно нещо: свинското ще е вносно и доста скъпо, но пък според държавната статистика доходите растат, животът става по-хубав, става по-весел… направо както го е рекъл навремето „другарят“ Сталин.
Ех, септември, не става от теб май… •

Христо Николов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *