Пет милиметра, които не преобразиха света

печат
30 август 1918 г. Завод в Московски промишлен квартал. Предприятието е основано от британци в средата на 19-и век за производство на парни машини. През 1887 г. там възниква нелегален марксистки кръжок, постепенно заводът се превръща в център на болшевишкото влияние върху работниците в Москва. От 1916 г. започва да прави снаряди, след като е купен от предприемача Михелсон и носи неговото име. През септември 1922 г. получава ново име „Завод Владимир Ленин“. След по-малко от двайсетина години ще произведе първите ракети за установките „Катюша“, дълго време се намира в системата на военнопромишления комплекс на СССР, после преминава към електротехнически изделия и електродвигатели, марката му „ЗВИ“ се мъдри върху перални машини. В днешно време е акционерно дружество и произвежда предимно готварски печки.
В августовския ден преди 100 години на територията на завода се провежда митинг. Реч държи „идейният вожд“ Ленин, последните думи към работниците са „Ще умрем или ще победим“. След приключване на мероприятието той си тръгва и пред автомобила му е прострелян няколко пъти с пистолет Браунинг.
Ръката, която държи пистолета, е на 28-годишната Фани Ефимовна Каплан. Ръката не трепва, но очите не се справят – Каплан едва вижда, вследствие на контузия при динамитен взрив и последвали побои в полицейските участъци.
Родена е в семейство на учител в еврейско религиозно училище. Едва 15-годишна Фани се присъединява към анархистка група, получава псевдонима Дора; участва в революционните вълнения през 1905 г., а на следващата година подготвя атентат срещу киевския генерал-губернатор. При изготвянето на адската машина, част от динамита детонира и ранява девойката. Полицията пристига и я арестува. При претърсването е отбелязано, че имала пари – една рубла. Следват разпити и изтезания, което влошава здравето ѝ и я прави почти сляпа.
На 5 януари 1907 г. киевският окръжен военен съд ѝ отрежда смъртно наказание чрез обесване, което след няколко дни „милостиво“ променят на доживотна каторга в Акатуй – на около 4900 км от Москва по права линия, 6400 км по днешните шосета. Акатуйският каторжен затвор е обслужвал с робски труд добив на сребърно-оловни руди и пещи за тези метали – меко казано „вредно производство“. Затворът винаги е бил препълнен поне двойно над капацитета си за поемане на затворници още от построяването си през 1832 г. Фани пристига там на 22 август 1907, с неизвадени шрапнели от ръката и крака, хронична жестока мигрена, увреден слух и силно влошено зрение. Носи окови както на китките, така и на глезените, понеже в съпроводителните книжа е отбелязана като „проблемна“, „склонна към неподчинение“ и „настроена за бягство“.
Официално затворът става женски едва от 1911 г.
Скоро лекарите в зандана регистрират ревматизъм. През май 1909 г. инспектиращ медик констатира почти пълна слепота (на „истерична почва“ – така записва в картона ѝ), което печели на Фани месец и половина в затворническата лечебница за изваждане на шрапнели от зарасналите вече рани.
По време на каторгата Каплан се запознава с есерката Мария Спиридонова и под нейно влияние се записва в Партията на социалистите-революционери.
Спиридонова задейства всички свои връзки, използва всички позволени начини за подаване на жалби, за да накара затворническото началство да изпрати Каплан за по-сериозно лечение, защото има моменти, когато зрението леко се подобрява.
Фани Каплан не пише нито една молба за помилване, държи се, макар и силно болнава, успява да чете само при добра светлина с помощта на лупа.
Настойчивостта на Спиридонова постига успех. Фани заминава в болница в близкия град Чита – „само“ на 600 км от каторгата. Офталмолозите отбелязват, че зениците реагират и започват лечение, което донякъде подобрява зрението ѝ.
През 1913 г. ненадейно получава „помилване“ – каторгата от доживотна е съкратена до 20-годишна.
Февруарската революция отменя всички присъди на царския режим, Фани се връща в Москва. Временното правителство отваря санаториум за бивши политически затворници в черноморския курорт Евпатория. Фани заминава там, откъдето е насочена към очна клиника в град Харков. Успешна операция ѝ връща частично зрението, този път стабилно, без пристъпи. Макар че не може да шие и бродира дори след подобрението (шиенето е нейната отбелязана в полицейското досие „професия“ – нещо обичайно за момиче от консервативно семейство с доходи в долната част на „средното“ за малцинство под законови ограничения), вече се чувства почти пълноценна.
Живее известно време във Севастопол, работи в администрацията на града.
През май 1918 г. присъства на заседание на VIII съвет на ПСР, лично се запознава с хора, участвали в Бойната организация на партията.
Два месеца и половина по-късно тя стреля в Ленин – на 30 август, около седем часа вечерта.
Задържана е веднага.
В същия ден, сутринта, в Петроград есерът Леонид Канегисер убива шефа на петроградските чекисти Мойсей Урицки.
Няколко дни след това болшевиките обявяват „Червения терор“ – арести и масови разстрели на „враждебни социални класи“. Вихри се умело подклаждана истерия на отмъщението, стотици въвлечени в кланетата работници, лумпени и войници си цапат ръцете с кръв и така вече са обречени да служат на болшевишката партия, вързани са към нея по мафиотски образец.
За нещастие, Ленин оцелява. На единия от трите куршума не достига половин сантиметър, за да бъде смъртоносен. „Вождът на пролетариата“, при все сериозното раняване, оздравява и е на крак невероятно бързо.
Фани е разпитвана, най-вероятно изтезавана. На постоянно повтаряните въпроси „кой ти нареди“ дава един и същи отговор:
Стрелях по Ленин, защото го смятам за предател. Колкото по-дълго живее той, с толкова десетилетия се отлага настъпването на социализма. Сама го реших, сама го направих, никой не ми е нареждал нищо и никога.
Без съд и присъда Фани е изведена от ареста към охраната на Кремъл, влачат я по двора, наоколо ръмжат моторите на автомобилната рота, застрелват я, а тялото набутват във варел, обливат с бензин и запалват на 3 септември, в четири часа следобед, по устно нареждане на един от болшевишките тартори – Свердлов. На екзекуцията присъства и един нарочен за поет мерзавец, когото после издават в големи тиражи и изучават „творчеството му“ в училище до рухването на СССР.
Десетилетия след опита на Фани Каплан да спаси Руската революция от узурпатори плъзват най-различни слухове. От откровено нелепи – че Фани била любовница на Ленин и го гръмнала от ревност, както и версията за „намазани с отрова куршуми“, – до заслужаващи размисъл – че е набедена, по-точно подведена, а покушението е организирано от Свердлов и извършено от сътрудници на ЧК.
Същите извършители изникват на публичния процес в началото на 1922 г. срещу лидерите на есерите в качеството си на „разкаяли се есеровски терористи“.
Официално „вината“ на Фани Каплан обаче никога не е оспорена.
Можем да твърдим, че онзи августовски ден е съдбоносен. Болшевишката партия, при все немалката банда достатъчно жестоки и властолюбиви лидери, в онзи момент се крепи изключително на уменията на Ленин като демагог, ловък нагаждач към обстановката и отракан организатор. По популярност му съперничи и дори превъзхожда единствено Троцки, но като стратег той показва редица слабости, например провокирането на конфликта с Чехословашкия легион, авантюрата с похода срещу Варшава и разни по-второстепенни гафове. Освен това, макар и харесван от масите оратор и обаятелен ръководител, Троцки така и остава чужд на болшевишката партия, на нейните тартори от втория ешелон. Смъртта на Ленин би предизвикала свирепа вътрешнопартийна борба, без реално да има лидери от калибъра на „вожда“ и без чудовищната репресивна машина, която тогава е още в зачатък. Болшевиките биха били пометени за броени седмици.
Какво би последвало? Победа на белогвардейците или на либералната част от контрареволюцията, ориентирана към буржоазна демокрация? Надали. Есерите, въпреки разгрома, все още са разпознавани като автори на популярни сред селяните лозунги. През 1918 г. се окопитва и анархическото движение – по-слабо в Русия, много по-мощно – в Източна Украйна, републиката на Нестор Махно. Историкът Вадим Дамие смята, че Русия е имала реални шансове да утвърди и стабилизира режим на пряка демокрация въз основа на анархически и лявоесеровски идеи.
Тогава не би настъпило стъписването на европейската работническа класа от ставащото в Русия, където диктатурата на пролетариата бързо се проявява като диктатура върху пролетариата. Стъписването позволява на реакцията успешно да атакува. Ако Фани Каплан обаче беше успяла, контрареволюцията едва ли би имала същия шанс – както в страната, така и навън.
Революцията в Германия можеше да се увенчае с успех – и там щяха да бъдат окуражени именно клонящите към анархокомунизма сили. Италия и Франция също не биха удържали революционен пожар. Британия едва потушава Ирландското въстание, значително повлияно от радикални социалистически идеи. Войнишкото въстание в България можеше да има по-дълбоки и по-различни последици. Испанската революция щеше да бъде ускорена и улеснена, без да бъде обезкървена от сраженията с хитлеристи от Германия и фашисти от Италия, мълчаливо подкрепени от „свободния демократичен“ Запад, и атакувана в гръб от болшевишки главорези. Мексиканската революция, завършила насред път, но обособила един перспективен център – Сапатистите – щеше да получи втори шанс. В Китай левите идеи проникват предимно под формата на преведени от японци трудове на анархически автори. В самата Япония анархизмът печели привърженици сред традиционно уважавана социална група – самураите и тяхната обедняла част, избити във фактически военен преврат през 1923 г.
Пет милиметра и светът можеше да бъде друг – един точен изстрел по точната мишена в точното време и място, в точния критичен момент на историята.
Колко такива моменти сме изпуснали през изминалите сто години? Колко ще си позволим да пропилеем още? •

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *