Политическото насилие

печат

из анархистическа брошура, публикувана в Лондон, от неизвестен автор


При мизерните условия на живот всяка мечта за по-добри възможности прави днешната мизерия още по-непоносима и подбужда тези, които страдат, към по-енергична борба за подобряване на тяхната съдба; и ако тия борби довеждат само до още по-остра мизерия, не остава нищо друго, освен пълно отчаяние. В днешното наше общество, например, един експлоатиран наемен работник, който е доловил, макар за миг какъв би трябвало да бъде животът и трудът, ще чувства след това тежестта на работата и калта на своето съществуване съвсем непоносими; и ако все пак той намери у себе си смелост и решение да продължава непрестанно, колкото може да работи, и да чака, докато новите идеи проникнат дотолкова в обществото, че проправят пътя към по-добри времена, самият факт, че той има такива идеи и се опитва да ги разпространява, го довежда в неприятни отношения с неговите работодатели. Колко хиляди социалисти и почти всички анархисти са загубили работата си, па и самата възможност да намерят работа, само поради своите убеждения. Само специално надареният с умение работник, макар и ревностен пропагандатор, може да се надява, че не ще загуби никога своята работа. И какво става в ума на един човек, който работи усилено, с фермента на нови идеи у себе си; с видение на нова надежда пред погледа, която изгрява за работещите и измъчени човеци, със съзнание, че неговото страдание и това на неговите близки, които живеят в мизерия, не произлиза от жестокостта на съдбата, а от неправдата на други човешки същества – какво става с такъв един човек, когато вижда своите близки да гладуват, когато сам той гладува? При такова положение, някои натури, и то съвсем не най-социалните или най-малко чувствителните, могат да превърнат насилието, и при това ще чувстват, че тяхното насилие е социално, а не антисоциално, че когато стачкуват и се борят, те се борят не за самите себе си, а за човешката природа, застрашена и ограбена в тяхно лице и в това на техните също така страдащи другари. И ний, които не се намираме в това ужасно положение, трябва ли да стоим настрана и хладнокръвно да осъждаме тия печални жертви на богините на ужаса и съдбата? Трябва ли да охулваме като вагабонти тия човешки същества, които се борят с героично самопожертвование и посвещават живота си на протест, тогава, когато други, по-малко социални и по-малко дейни натури, биха паднали безсилни и биха пропълзели в жалка покорност пред неправдата и насилието? Трябва ли да се присъединяваме към невежествения и брутален повик, който жигосва такива хора като чудовища на безбожието, безнаказано нападащи едно хармонично и мирно общество? Не! Ний мразим убийството с една ненавист, която би изглеждала безсмислено преувеличена за аполозите на кланетата, извършени върху матабелите в централна Африка, или за нечувствителните съизволители при случаите на обесване и бомбардиране; обаче, в такива случаи на човекоубийство или пък опит за човекоубийство, за каквито е дума тук, ний се отказваме да хвърляме цялата вина и отговорност върху непосредствените извършители на свирепата неправда или убийство. Виновността за такива човекоубийства лежи върху всекиго, който, съзнателно или пък чрез студено равнодушие, помага за закрепването на ония социални условия, които довеждат човешките същества до отчаяние. Човекът, който – с цената на собствения си живот – отдава целия си живот за протест против злините и неправдите на своите съчовеци, е светец в сравнение с активните и пасивните крепители на жестокостта и угнетението, дори ако неговият протест разрушава и живота на други, заедно с неговия собствен. Нека оня, който се смята безгрешен посред днешното наше общество, да хвърли пръв камък върху такъв човек. •

Пламък, 25 май 1924 г., книжка 5


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *