Посланието на Жълтите жилетки: всичко е възможно!

печат
Раул Ванейгем (1934) е белгийски писател и философ. Най-голяма известност получава с участието си заедно с Ги Дебор в Ситуационисткия интернационал (1961-1970). Пише серия книги под различни псевдоними, в които отстоява идеята за самоорганизиращи се и самоуправляващи се общества.
Става пропагандист на нов вид стачки, в които работниците от сферата на услугите и транспорта обслужват гражданите безплатно. Това превръща „мързеливия“ и деструктивен характер на стачките, за което ги критикуват, в съзидателен и сплотяващ. Така пътниците на летището и гарата вече не протестират срещу стачкуващите, а напротив – стават съпричастни към положението на работниците.

Човек е изумен от времето, необходимо, за да излязат от своята летаргия и резигнация толкова много жени и мъже, чието съществуване е ежедневна борба срещу машината на печалбата, против преднамереното опустошаване на живота и земята.
Мълчанието всъщност беше добре оркестрирано. Вниманието беше отклонявано с много шум около политически кавги, където конфликтите и съвкуплението на лявото и дясното свършиха отегчени и потънали в присмех. Понякога лукаво, понякога открито, те подбуждаха войната на бедните срещу по-бедните от тях – срещу мигрантите, прогонени от войните, от мизерията и от диктаторските режими. До момента, в който разбрахме, че по време на това перфектно съгласувано невнимание, машината за смилане на живите се въртеше непрекъснато.
Това изясни много неща. Накрая разбрахме, че истинските нарушители са държавите и финансовите интереси, които ги спонсорират, а не разбивачите на луксозни витрини.
Онези, които превзеха Бастилията на 14 юли 1789 г., имаха малко познания, освен неясни проблясъци за философията на Просвещението, която по-късно щяха да открият, практикувайки свободата, с която дидровци, волтеровци и русовци искаха да ги просветят.
Тази свобода беше свалянето на тиранията. Интуитивният отказ от деспотизма се противопоставяше на гилотината на якобинците, на термидорианците, на монархическата реставрация на Бонапарт, тя се противопоставяше на палачите на Парижката комуна, за да стигне отвъд Аушвиц и ГУЛАГ.
Разбира се, не можем просто да се задоволим с унищожението на символите. Да изгориш една банка не означава да взривиш банковата система и диктатурата на парите. Да запалиш префектурите и архивите на административната документация, това не е като да приключиш с държавата.
Друг обещаващ знак: докато тълпите, стадните събирания, се манипулират лесно – да не забравяме клиентелизмите, които бушуват от крайно ляво до крайно дясно, – тук, поне за момента, отбелязваме липсата на началници и назначени представители, което смущава силно властта; от кой край да се улови тази неуловима мъглявина? Тук и там наблюдаваме, че хора, които обикновено потъваха в масата, сега разговарят помежду си, проявяват творчески хумор, инициативност и находчивост, човешка щедрост (дори когато винаги са възможни провали).
Какво да кажем за данъците, които далеч не са от полза за онези, които ги плащат, и служат за спасяване на банковите злоупотреби? За болниците, които нямат медицински персонал? За земеделските производители, които торят почвата, лишени от субсидии, които отиват за промишленото земеделие, хранителната промишленост и замърсяването на земята и водата? За учениците и студентите, изпращани в концентрационни лагери, където пазарът идва да избере своите роби?
Очевидно, тъй както вълната на демократичния тоталитаризъм го потвърждава, всички форми на управление, от миналото до настоящето, само влошават нашата заплашителна безчовечност. Култът към печалбата подкопава солидарността, щедростта, гостоприемството. Черната дупка на рентабилната ефективност постепенно поглъща радостта от живота и неговите галактики. Няма съмнение, че е време да възстановим света и нашето ежедневно съществуване. Няма съмнение, че е време да „си свършим сами работата“ срещу деянията, които се вършат срещу нас и които ни разрушават.
В сравнение със свободите на търговията, които експлоатират и убиват живото, свободата винаги е крехка. Малко е достатъчно, за да я обърне и да я промени в противоположното. Нищо не я възстановява.

Всичко е възможно, дори самоуправляващите се общи събрания

Следват откъси от интервю на списание NML с Раул Ванейгем. Пасажите в курсив са цитати от неговата книга.

В своята книга за приноса към появата на територии, освободени от държавно и пазарно присъствие, вие пишете, че предпочитането на днешното зло пред по-лошото утре, ни пречи да се изправим. И все пак, жълтите жилетки се изправиха и то точно за да запазят мястото си в днешната цивилизация на консуматорството и на цар-автомобил, която вие осъждате.
Не би трябвало да ви убегне, че целта на моята книга е главно да разклати примирението, безразличието и апатията, които досега толерираха студено програмираното и наложено с нарастващ цинизъм опустошаване на земята и на живота за сметка на човечеството. Това, че една голяма експлозия от гняв внезапно и неочаквано избухна с привидно безсмислени мотиви, ми доставя дълбоко удовлетворение. Те се изправиха, за да запазят мястото си – казвате вие? Какво място? Те нямат място в този „най-добър свят“ на гешефтари, които ги експлоатират и дистанционно контролират като потребители и производители на стоки, които трябва да заплащат, и като доставчици, контролирани от бюрокрацията с данъци, с които ще спасяват банковите злоупотреби. Разбира се, силният вик „Basta! До гуша ни дойде!“ – може да секне, да заглъхне. Доброволното робство познава много бунтове без бъдеще. Дори гневът на жълтите жилетки да затихне обаче, една голяма народна – а не популистка – вълна се надигна и доказа, че нищо не може да устои на импулсите на живота.

Дали жълтите жилетки са новото име на тази класа, която наричате обект на изтощителна работа, чиито заплати се изразходват главно за закупуването на стоки?
Това не е класа, а разнородно движение, мъглявина, където политизираните хора от всички цветове се смесват с онези, които са прогонили политиката от своите грижи. Глобалният характер на гнева им не позволява на „народните“ трибуни да овладеят и да манипулират стадото. Защото тук няма стадо, което, както обикновено, блее след касапина. Има хора, които се замислят за все по-несигурните условия на своето ежедневно съществуване. Има интелигентност и отказ от недостойната съдба, която им е отредена. Прозорливостта им опипва слепешком, пробива си път в несигурност. Това, че властта и нейните медийни слуги вземат бунтовниците за глупаци, само показва колко тъп и уязвим е капитализмът, за който постоянно ни внушават, че е неизбежен и непобедим.

На идеята, че затъпените от луксозни боклуци бъдещи корабокрушенци се веселят на палубата, докато корабът потъва, те отвръщат: вас ви тревожи краят на света, а нас – краят на месеца. Какво ще им отговорите?
Докато вие се тревожите за края на месеца, гешефтарите, които ни управляват, не се интересуват от края на света, а от края на техния свят, който ние вече не искаме; те не се интересуват от съдбата, която са отредили за нас и нашите деца, а за своя варварски свят на „егоистични сметки“. Днес приижда вълна от интелигентност като глътка свеж въздух в замърсената атмосфера на канализацията, в която диктатурата на парите ни включва във всеки един момент.

Дали жълтите жилетки не са пример за този пролетариат, който е регресирал до бившия си плебейски статут? Жертва на финансовия капитализъм, който разгражда неговата човешка съвест и класово съзнание? Той вече не прави революции, не се бунтува.
Да, те са илюстрация на тази регресия. Както обаче пиша, пролетарското съзнание, което някога е изтръгвало социалните си придобивки от държавата, е само една историческа форма на човешкото съзнание. То се възражда пред очите ни, съживява солидарността, щедростта, гостоприемството, красотата, поезията, всички тези ценности, задушавани до днес от рентабилната ефективност.

Можем ли наистина ние, от по-ниските ексцентрични средни класи (с нископлатена работа, задължение да използваме колата си за всичките ни пътувания, с жилища на изплащане или живот под наем и пр.), да завоюваме самоуправлението на ежедневието?
Престанете да принизявате исканията до нивото на домакинската кошница! Виждате добре, че тези искания са глобални. Те идват от всички страни, от пенсионери, ученици от средните училища, от фермери, шофьори, които карат колите си, за да ходят на работа, а не за да си оправят тена на яхтата. Всички тези жени и мъже, тези анонимни хора, които се осъзнават, че съществуват, че искат да живеят и че не искат да бъдат презирани от една република на гешефтарите.

Споменавате държава, сведена до простата си репресивна функция. Това ли виждате днес във Франция?
Това не е национален, а световен проблем. Не знам какво е лицето на Франция, нито дали Франция има лице, но действителността, която обхваща това фиктивно представителство, е тази на мъже и жени, на милиони хора, подвластни на една тоталитарна демокрация, която ги третира като стока.

Борбата на жълтите жилетки и силите, които вие приветствате в книгата си (зоните за защита, феминистките, екологичните активисти и пр.), може ли да ги сближи? Или те се противопоставят по принцип?
Те не се противопоставят, нито се обединяват. Ние сме навлезли в критичен период, в който най-малкото частично предизвикателство се изразява в ансамбъл от глобални искания. Доматеното растение се оказва по-важно от военните и държавните ботуши, които идват, за да го смажат – както в Нотр Дам де Ланд. Политическите лидери и онези, които се блъскат около им, за да ги заместят, мислят обратното. Те смятат, че облагането на горивото с такси за онези, за които използването на автомобила и бензина е станало необходимост, отнема главозамайващите печалби на Total и съдружие. Зоните за защита не се ограничават да се борят с неудобствата, които мултинационалните компании им сервират с презрение към жителите на Земята; те са мястото, където нови форми на обществен живот правят първите си стъпки. „Всичко е възможно!“ – това е посланието на жълтите жилетки. Всичко е възможно, дори самоуправляващите се общи събрания по средата на кръстопътищата, в селата, в кварталите.

декември 2018 г.
Раул Ванейгем


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *