Пределите на роботизацията

печат
Сигурно всички четящи литература, която се мъчи да налучка контурите на бъдещето, познават името Айзък Азимов. Химик по образование, популяризатор на науката, футуролог, автор на множество научнофантастични творби. Най-често го свързваме с произведенията му за взаимоотношенията на човечеството с роботите и т. нар. „изкуствен интелект“. Азимов още в края на Втората световна война формулира Трите закона на роботиката – предложение за справяне с един по онова време още чисто умозрителен проблем: как „естественият“ разум би могъл да съжителства с „машинния“. До края на дните си писателят се връща към скритите дефекти на Трите закона, към разнообразните им последици, измерва ограничеността им и подлага на съмнение достатъчни ли са, както и дали изобщо са нужни. Поставя и въпроса за границите между биологичното и техническото, без да стигне до окончателни отговори. Междувременно роботизацията излиза от страниците на художествената измислица, от папките на конструктори и инженери, нахлува в реалността, придобива „плът и кръв“ – в случая е „метал, силиций и машинна смазка“. Фантазираните дертове стават действителни.
Сериозни размисли с тежестта на истински философски идеи по проблема „човек-машина“ споделят Станислав Лем, Марвин Мински, Дан Симънс и други фантасти.
През 1964 г. Азимов прави прогнози за света на ХХI век, в който вече живеем. Сбъднатото е около 40%, още 30 се намират на ръба на осъществяване, а остатъкът, макар и нереализиран, съдържа твърде малко неща, които са непосилни за направа – ако не веднага, то буквално след месеци и броени години.
От всичко мислено, изписано и заснето за роботизацията, се очертаха два основни облика на утрешния ден, в който роботите представляват ежедневие, каквито са от вече цял век автомобилите.
Първият, апокалиптичният образ на бъдещето, твърди, че възникне ли феноменът „Изкуствен интелект“, хората от месо и кости се превръщат в ненужен баласт, а значи логично е да бъдат унищожени (филмите „Терминатор“ и безчет предишни разкази и романи) или поне поробени (отново планина от книги плюс върховното постижение по този тезис – филмът „Матрицата“).
Вторият, смятан за оптимистичен, се свежда до картината как роботите блъскат неуморно смени в заводи, шахти, транспортни предприятия, пазят граници и реда по улиците, шетат у дома в кухнята, наглеждат децата, докато средностатистическата бивша „домакиня“ по цял ден хвърка по бутици и споделя клюки с приятелки, а „главата на семейството“ не си отлепя задника от дивана пред телевизора с шише бира в ръка. За повече достоверност тук и там профсъюзни активисти устройват протести срещу недостатъчните доживотни компенсации за хората, които губят работата си заради вездесъщите роботи. При тържествени годишнини, свързани с войската, по площадите безупречно маршируват роботовойници, пълзят робототанкове, роботосамолети браздят небето, а гледаната като писано яйце човешка публика се радва и хвърля пластмасови цветя (или слага лайкове, втренчена в айфоните си).

Много малко автори ровят изсушената от спекулации идейна почва за отглеждане на различни от описаните варианти на утрешния ден – реколтата е слаба или поне не се радва на сериозно рекламиране, а значи и не оставя утайка в масовото съзнание. Както с други неща: или „демокрация“, или „диктатура“ – възможността „без държава, без бог и господар“ не се разглежда сериозно. Роботизацията е стимул, предназначен да предизвиква само два типа реакции: страх или самоуверено безгрижие. Има ли обаче алтернатива наистина? Може ли да има нещо друго, освен „матрица“ или газещи човешки черепи терминатори? Освен тюфлека на дивана, зяпнал мача по телевизора, докато оформена като манекенка роботка с къса камериерска рокличка му поднася шопско уиски с шотландска салата, дижонска луканка със смядовска горчица и самоковска бира с чешки пържени картофки?
Винаги има, колкото и да е натикана в зоната на незабележимост. За добър отговор обаче първо трябва да разберем що е „Изкуствен интелект“, каква е ролята му – т. е. да дадем частичен отговор за „смисъла на живота“, както и да загърбим веднъж завинаги заблудата, че „машината никога няма да замени човека“. Заменя го – и то със страшна лекота в условията на обществото, наричано капиталистическо, защото в него поначало няма място за хората, ако не броим елитите – има място само за икономически и политически функции.

*   *   *

Говорейки за роботизация, не е възможно да не опрем до феномена „Изкуствен интелект“ (ИИ) – и то именно за такъв, не за сравнително елементарните апликации на мобилните ни устройства, в повечето случаи играчки, не толкова инструменти за нещо жизненоважно полезно.
Ключовото ми внушение към читателя е, че капитализмът не желае създаване на ИИ, а и не може да създаде същински ИИ, но е принуден да го стори, ще го направи въпреки възможностите си (по-точно, ще го направят хората, които, съзнателно или не, вече са напуснали тесногръдието на капиталистическото мислене), въпреки желанията си. И ако „обикновената“ роботизация поставя капиталистическия строй на ръба на небитието, за което отдавна пишем в „Свободна мисъл“, то ИИ почти буквално и почти по Ницше ще ритне капитализма в пропастта. Въпросът е дали този шут няма да помете и цялото неизлечимо обуржоазено човечество.

*   *   *

Щрих към предлаганата скица на утрешното ни битие: силният „Терминатор I“, последван от още по-впечатляващия „Терминатор II“ породи цяла сага. В нея сценаристите се сещат да изчистят допуснати преди и пропуснати от масовия зрител технологични нелепости, но футурологичният заряд, за което даде заявка първият филм, се изтощава. Ако погледнем трезво и практично, идеята за човекоподобен убиец, предназначен за „окончателно решаване на човешкия въпрос“, е недомислица и говори много лошо за способностите на демоничния ИИ от филма – злодеят Скайнет. Роботи тип „терминатор“ в кой да е свой модел се оказаха във филмовата реалност, и то достатъчно убедително, неефективни. Далеч по-добре биха се справили роботоплъхове или роботохлебарки. „Терминаторите“ обаче издават нещо сполучливо налучкано от сценаристите – ИИ Скайнет е запленен от човешкото, щом е отделил толкова ресурси за направа на имитации на човеци, за да избие хората. Този начин на война срещу човечеството показва и преклонение пред него. По същия начин, измисляйки богове, хората хем им се прекланяли, хем им вменявали да се ангажират с човешките дела, вместо да си гледат божествените, а на хората да обръщат толкова внимание, колкото ние обръщаме такова на щъкащите в дъждовно време охлюви. Разработеният за нуждите на зрелището терминатор, с доста на брой добри чисто инженерни попадения, би бил идеален не толкова за унищожаване на хора, колкото за служба като пожарникар, парамедик, спасител, ликвидатор на аварии, т. е. всичко друго, обратното на филмовото си предназначение. Един добър „слуга“ на човеците, а с обикновено превключване на „мозъка“ на терминатора на самообучение – и партньор.

Интелект – това е понятие, неотделимо от понятието „личност“. Прилагателното „изкуствен“ заблуждава: човешкият интелект също е „изкуствен“. Ако беше „естествен“, тогава щяхме да се раждаме вече умни, вече оформени личности. Легенди като Тарзан и Маугли щяха да бъдат истина, а не детска приказка – отгледани от животни човешки деца никога не стават разумни в човешкия смисъл. Изкуственото на човешкия разум е, че се нуждае от продължителен процес на обучение и възпитание („програмиране“). При все естествените си заложби, без участието на обществото, на фиксирана в различни форми на запис памет на предишните поколения, умът остава като компютър с чудесен хардуер, но повече от скромен софтуер, а особеното на органичния мозък е, че без навременно „инсталиране“ на софтуера, „хардуерът“ се спихва, свива се да обгърне наличните вече програми, както латексова ръкавица се лепва за китката, без да остави свободно място за още ръце.

Затова по-правилно би било да не говорим за ИИ, за машинен разум, но нейсе – наложена традиция, просто да не забравяме, че не е точна. При това машините показват развитие към все по-фини структури, сближаване с живите организми, докато самите живи същества на молекулно ниво съвсем справедливо биват наричани „органични машини“.

Николай Теллалов
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *