Премахване и отмиране на държавата

печат
Докато ние, анархистите, искаме унищожението на държавата чрез социалната революция и създаването на един автономен и федералистки ред, ленинистите искат разрушаването на буржоазната държава и завоюването на държавата от „пролетариата“. „Пролетарската“ държава – ни казват те – е една полудържава, защото цялата държава е буржоазната, разрушена от социалната революция. И тази полудържава ще умре според марксистите от естествена смърт.
Тази теория за отмирането на държавата, която е основа на лениновата книга „Държавата и Революцията“, е заета от него от статията на Енгелс „Подривната наука на г-н Дюринг“, в която пише:

Пролетариатът завзема държавната власт и превръща средствата за производство преди всичко в държавна собственост. Но с този си акт той унищожава самия себе си като пролетариат, с него той унищожава всички класови различия и класови противоположности, а заедно с това и държавата като държава. На съществувалото и съществуващо до сега общество, което се развива в класови противоположности, му е била необходима държава, т. е. организация на експлоататорската класа за поддържане на външните условия за производството, за насилствено удържане на експлоатираната класа в определяните от дадения начин на производство условия за потискане (робство, крепостничество, наемен труд). Държавата е била официален представител на цялото общество, средоточие на видимото въплъщение, но тя е била такава само дотолкова, доколкото е била държава на тази класа, която за своята епоха е представлявала цялото общество: в древността тя е била държава на робовладелците – граждани на държавата, в средните векове – на феодалното дворянство, в наше време – на буржоазията. Когато държавата най-после стане действителен представител на цялото общество, тогава тя става излишна. От това време, когато няма да има нито една обществена класа, която да трябва да се потиска, от това време, когато заедно с класовото господство ще изчезне и борбата за отделното съществувание, пораждано от днешната анархия в производството и тези стълкновения и ексцеси (крайности), които произтичат от тази борба, от това време, когато няма кого да се потиска, няма да има необходимост от специалната сила за потискане – държавата. Първият акт, в който държавата се проявява действително като представител на цялото общество – завземането на средствата за производство от името на обществото, – е в същото време последен самостоятелен неин акт като държава. Вмешателството на държавната власт в обществените отношения става излишно в област след област и от само себе си заспива. Вместо управление на хората, настъпва разпореждане с вещите и ръководство на производствените процеси. Държавата не се „премахва“, тя отмира. На това основание следва да се оценява фразата за „свободна народна държава“, фраза, имаща навремето агитаторско право на съществувание, но научно несъстоятелна в крайна сметка. На същото основание следва да се оценява искането на така наречените анархисти, да отменят държавата от днес за утре“.

(„Анти-Дюринг“. „Подривната наука на господин Ойген Дюринг“, стр. 301-303 от 3-то немско издание).

И така, между днешната държава и утрешната анархия ще има полудържава. Държавата, която умира е „Държавата като такава“, т. е. буржоазната държава. В този смисъл трябва да приемем изречението, което на пръв поглед изглежда противоречи на тезата за социалистическата държава. Първият акт, с който държавата наистина се самоутвърждава като представител на цялото общество – завладяването на средствата за производство в името на обществото, – в същото време е нейният последен акт като държава. Взето буквално и отделено от контекста си, това изречение би означавало едновременност на икономическата социализация и изчезването на държавата. По същия начин, буквално и откъснати от техния контекст, фразите, отнасящи се за пролетариата, който се унищожава като пролетариат с акта на завладяване на властта на държавата, биха означавали ненужност на „Пролетарската държава“. Всъщност, Енгелс, под влияние на „дидактическия стил“, се изразява по един злополучен начин. Между днешната буржоазна държава и социалистическото анархистко бъдеще Енгелс признава необходимостта от верига последователни моменти, в които държавата и пролетариатът остават. За да се хвърли светлина в тъмнината,… диалектиката е последната алюзия за анархистите, „които искат държавата да бъде премахната за една нощ“, тоест да не се допусне преходният период на съществувание на държавата, чиято намеса, според Енгелс, става излишна „в област след област“, т. е. постепенно.
Струва ми се, че ленинистката позиция по проблема за държавата съвпада точно с тази на Маркс и Енгелс, когато тълкуваме духа на писанията на последния, без да се оставим да бъдем измамени от двусмислеността на някои формулировки. В марксистко-ленинската политическа мисъл държавата е преходният политически инструмент на социализацията, преходен за самата същност на държавата, която е организъм за господство на една класа над друга. Социалистическата държава, като премахва класите, се самоубива. Маркс и Енгелс бяха метафизици, които често схематизираха историческите процеси от любов към диалектическата система. „Пролетариатът“, който съхранява държавата, давайки ѝ цялата собственост върху средствата за производство и унищожавайки себе си като пролетариат и държавата „като държава“, е една метафизична фантасмагорична политика на социалните абстракции.
Не е руският пролетариат, който завладя властта на държавата, а болшевишката партия, която не само че не унищожи пролетариата, но създаде и нов държавен капитализъм, с нова буржоазна класа – съвкупност от интереси, обвързани с болшевишката държава, които се стремят да се запазят, запазвайки самата държава.
Отмирането на държавата е по-далеч от всякога в СССР, където държавната намеса е все по-всеобхватна и репресивна и където класите не са изчезнали. Ленинистката програма от 1917 г. „предвиждаше“ премахване на полицията и постоянната армия, ликвидиране на професионалната бюрокрация, изборност на всички обществени функции, отзоваване на всеки функционер, равенство на заплатите на бюрократите с тези на работниците, максимум демократичност, мирно състезание между партиите вътре в съветите, премахване на смъртната присъда. Нито една от тези точки на програмата не беше реализирана.
Днес в СССР имаме правителство и една диктаторска олигархия. Централният комитет (от деветнадесет члена) доминира Руската „комунистическа“ партия, която на свой ред доминира в СССР. Всички, които не са „субекти“, са третирани като контрареволюционери. Болшевишката революция породи едно „кошмарно“ правителство, което заточи Рязанов, основателя на Института Маркс-Енгелс, когато подготвяше пълното и оригинално издание на „Капиталът“; то осъди на смърт Зиновиев, председателя на Комунистическия интернационал, Каменев и много други сред най-добрите пропагандисти на ленинизма. То изключи от партията, след това заточи и накрая изгони от СССР един „вожд“ като Троцки, който в крайна сметка се противопоставя на осемдесет процента от поддръжниците на ленинизма.

През 1920 г. Ленин възхваляваше самокритиката в рамките на комунистическата партия и говореше за „грешки“, признати от „партията“, а не за правото на гражданина да посочва грешките или опасенията за грешки на партията и правителството. Когато Ленин беше диктатор, всеки посочил същите грешки, които самият Ленин признаваше, рискуваше да бъде заточен, затворен или убит. Болшевишкият съветизъм беше една жестока шега дори за Ленин, който похвали правомощията на Централния комитет на Руската комунистическа партия за целия СССР, казвайки че нито един важен въпрос от политическа или организационна гледна точка не е решаван от някоя държавна институция на нашата република без прякото указание от централния комитет на партията.
Който казва „пролетарска държава“, казва „държавен капитализъм“; който казва „диктатура на пролетариата“, казва „диктатурата на комунистическата партия“; който казва „силно правителство“ казва „царистка олигархия на политиците“.
Ленинисти, троцкисти, центристи се различават само по тактическите концепции. Всички болшевики, независимо от течението или фракцията, към които принадлежат, са поддръжници на политическата диктатура и на държавния капитализъм. Всички са обединени от формулата: диктатура на пролетариата – двусмислена формула, която съответства на суверенния народ на якобинството. Какъвто и да е якобинизмът, той има за цел да отклони социалната революция и когато я отклонява, се откроява сянката на един Бонапарт.
Трябва да бъдеш слепец, за да не видиш, че сталинският бонапартизъм е просто ужасяващата и жива сянка на ленинската диктатура. •

Guerra di classe – n°3 – 24 октомври 1936 г.


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *