Протестирането като „лайфстайл“

печат
Попадам в един чат на познат другар от Петербург, да го нарека Артьом. Току що е спорил с някакъв тамошен протестър, пребил го с аргументи, онзи изчезнал, за да не се признае за победен. Другарят обаче още има остатъчен дискусионен барут, вдига пара като самовар.
Включвам се в темата, като му казвам, че у нас, в България, много зависи кой протестира. Протестират лекари, учители, работници, природозащитници и току се намери някой министър да се изтърве: „Ами протестирайте си пред арменския поп!“
Тоест, държавата в пряк текст си признава: викайте, размахвайте знаменца, вдигайте плакатчета, хич не ни дреме.
Обаче! Протестират полицаи, митничари, затворнически надзиратели – и хоп, веднага им сипват в купичката поисканото. Без значение какви „резултати“ са показали пред „работодателя“ си – народът. Обратно – показват отчайваща некадърност, когато стане дума за „интересите на (същия) народ“, но са първи по ефективност, когато трябва например да покрият някой големец или колега. Е, от време на време хвърлят като мръвка по някой изпаднал функционер, я депутат, я кмет, я разузнавач, вече ненужен на управляващата шайка – тъпчи мерзавеца народе! Радвай се, че има „справедливост“!
Прах (на фини частици, разбира се) в очите на данъкоплатеца и гласоподавател, да се кротне, да си рече: брей, значи държавата все пак се грижи за мен! Как пък не.
Артьом от Петербург маркира въздишка и отговаря – явно е насъбрал, та изсипва почти без препинателни знаци – „поток на съзнанието“, който преведен и леко вчесан за четливост изглежда така:
Замислям се и ми става донякъде горчиво, че повечето политически акции, в които се вглеждам, а понякога и ме засърбява да участвам, не само че не представляват опасност за режима, ами и структурно напълно копират всички негови хватки. Просмукани са с онова отчуждаване, което господства в днешното общество. Какво се получава?! Дуем се уж, борим проблемите, но протестите укрепват корените на най-сериозния проблем.
Ето – митинг. Маса народ, гъмжило. Що е то? Заплашителна за системата вълна? Повод управниците да цапат гащи? Хич. Гъмжилото е нещо като безплатен площаден театър, в който организаторите на акцията преследват две задачи: първо да има повече посещаемост, чисто самоцелна; второ – да позабавляват тъпчещата на място и самоснимаща се на протестен фон публика. Повтарям: повече бройки, повече развлечения.
Бабината ти трънкина!
Развлечението върви по различни направления. Каним ВИП актьори или други подобни. Правим някаква суперзабавна мултимедия, стига да смогнем да домъкнем яка прожекционна техника, или устройваме песни-танци, свирим на китара. Сещам се от личен опит и за по-засукани развлечения: походна кухня да речем. Само и само клиентът, потребителят на политическото мероприятие да си тръгне накрая (за)доволен. На митинг обаче, както и на театър, не ходи всеки. Има си хора, контингент. Ясно дефиниран зрител идва на събитието, петимен да се докосне – или отърка, както дойде – до „прекрасното“, тоест до политиката, опозиционната най-вече, та тръпка да има. За уплътняване на сетивните възприятия организаторите му раздават значки, знаменца, стикери. Даже позволяват някому „от залата“ да подържи прът на истинско голямо знаме или транспарант. Ролите в представлението обаче са разпределени – изява на пълноценен актьор зрителят не получава, пък не се и натиска – за друго е дошъл. ЗА ЗРЕЛИЩЕ. От друга страна, поканените знаменитости също са съгласни с отреденото им: благодарим, викат, много ни хареса, пак ще дойдем!
Аналогично е с „художествения активизъм“. Прави активистът акция и незабавно се набутва в интернет, на лов за зрители. Гледа и брои – коя медия е осветила събитието, кой-къде-колко лайка е дарил? Всички тез усилия, за да откъсне потенциалния зяпач, да му прикове вниманието… за пет минути, между точещите се сериали. А това е доста сложно за постигане! Затуй представлението щателно се готви, фантазира се, доработва се до съвършенство. И тогава, понякога, зрителят, докато дъвче сандвич, ще оцени старанията, възможно дори с текстови коментар с повече от три думи, но обичайната реакция е емотикон, лайк… и после без пауза се превключва на нещо друго „актуално“. Случва се от тази каша, този поток хора, които възприемат улицата единствено като траектория към/от дома-работата-магазина, активистът да научи ред неща за психическото си здраве. Дори оплют обаче, активистът не пада духом: та туй неговото е ИЗКУСТВО, не за всяка уста лъжица, дрън-дрън-дрън, дет’ се вика. Неговият интелигентен кръжец последователи така или иначе ще РАЗБЕРЕ и ще подкрепи, за да могат активистите да карат нататък до безкрай, сътворявайки акции един за друг. Осмислен живот, как инак.
Случват се и изключения. Стават и масови събирания, където всеки не просто се е отбил, черкувал се и се изнизал в антракта. Има – някъде там – и активизъм, който излиза извън обичайните рамки на потребителското общество.
Това обаче са изключения от общото правило.
Та такива ми ти работи, приятел. А у вас в Болгарии?
Написах му, че тъжно мълча и все още не съм събрал какво да кажа.
Ти да речеш нещо, Читателю? •

Васил Арапов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *